Барокова живопис

Бароковата живопис е живописта свързана с бароковото културно движение. То често се свързва с Абсолютизма, Контрареформацията и католическото възраждане, но съществуването на значимо бароково изкуство и архитектура в неабсолютистките и протестантските страни в Западна Европа подчертава широката му популярност.

Бароковата живопис включва голям брой стилове. В най-типичното си проявление, бароковото изкуство се характеризира с голяма драма, дълбоки и богати цветове, наситена светлина и тъмни сенки, но класическите френски барокови художници като Никола Пусен и нидерландските битови художници, като Вермеер, също са включени в тази класификация, поне в англоезичната литература. В противовес на изкуството на Ренесанса, което обикновено изобразява момента преди самото събитие, бароковите художници избират по-драматичен момент, момента на самото действие: Микеланджело, творил по времето на Зрелия ренесанс, изобразява Давид улегнал и спокоен преди битката с Голиат; бароковият „Давид“ на Бернини е „уловен“ в действие, докато хвърля камъка към гиганта. Бароковото изкуство цели да провокира емоция и страст, замествайки спокойната рационалност, ценена през Ренесанса.

Сред най-големите художници от Барока са Караваджо, Рембранд, Рубенс, Веласкес, Пусен и Вермеер. Караваджо е наследник на хуманистичната живопис на Зрелия ренесанс. Реалистичния му подход към човешката фигура, нарисувана директно от живота, с драматично осветление на тъмен фон, шокира съвременниците му и отваря нова глава в историята на изобразителното изкуство. Бароковата живопис често драматизира сцените, използвайки светлосенки; това се вижда най-добре в творбите на Рембранд, Вермеер, братята Льо Нен и Жорж дьо ла Тур. Фламандецът Антонис ван Дайк развива грациозен и внушителен портретен стил, който е изключително влиятелен, особено в Англия.

Възходът на Холандия през 17 век води до огромно производство на творби на изкуството от голям брой художници, които се специализират и рисуват единствено битови сцени, пейзажи, натюрморти, портрети или исторически платна. Техническите изисквания са много високи. Нидерландският Златен век в изобразителното изкуство въвежда и нов репертоар от теми, който е много популярен до идването на Модернизма.

История редактиране

„Рождество“ (1669), Хосефа де Обидос, Национален музей за антично изкуство, Лисабон

На Трентския събор (1545 – 63) Римокатолическата църква отговаря на много въпроси свързани с Реформацията, сред които са и някои засягащи изобразителното изкуство. Впоследствие тези решения са интерпретирани и излагани от различни клерикални автори, като Моланий, които искат живописта и скулптурата в църковния контекст да изразяват темите си ясно и силно, спазвайки традиционното благоприличие, лишени от стилистиката на Маниеризма. Това завръщане към популистката концепция за функцията на църковното изкуство се смята от много учени за тласък за нововъведенията на Караваджо и братята Анибале и Агостино Карачи, които работили и се съревновавали в Рим около 1600 г., въпреки че за разлика от Карачи, Караваджо е постоянно критикуван за липсата на сдържаност в творбите си. Въпреки че религиозното изкуство, историческата живопис, алегориите и портретите все още се смятат за най-възвишени теми, пейзажът, натюрмортът и битовите сцени са все по-често срещани в католическия свят и стават основни жанрове в протестантските страни.

Бележити барокови художници редактиране

„Замъкът Бентхайм“ (1653), Якоб ван Ройсдал

„Йосиф дърводелеца“ (1642), Жорж дьо ла Тур, Лувър

„Раждането на Девата“ (ок. 1625 – 1630), Франсиско де Сурбаран, Пасадина (Калифорния), музей „Нортън Саймън“

Фламандски редактиране

Френски редактиране

Валентин де Булон (1591 – 1632)
Филип де Шампан (1602 – 1674)
Лоран дьо Ла Ир (1606 – 1656)
Жорж дьо ла Тур (1593 – 1652)
Шарл ле Брун (1619 – 1690)
братя Льо Нен:
- Антоан Льо Нен (ок.1599 – 1648)
- Луи Льо Нен (ок. 1593 – 1648)
- Матийо (1607 – 1677)
Есташ ле Сюр (1617 – 1655)
Клод Лорен (1600 – 1682)
Пиер Минар (1612 – 1695)
Хиацинт Риго (1659 – 1743)
Никола Пусен (1594 – 1665)
Симон Вуе (1590 – 1649)

Немски редактиране

Италиански редактиране

Португалски редактиране

Хосефа де Обидос (1630 – 1684)

Испански редактиране

Хосе Клаудио Антолинес (1635 – 1675)
Алонсо Кано (1601 – 1667)
Хуан Кареньо де Миранда (1614 – 1685)
Клаудио Коело (1642 – 1693)
Хуан ван дер Хамен (1596 – 1631)
Хуан Батиста Майно (1569 – 1649)
Хуан Батиста Мартинез дел Мазо (1612 – 1667)
Бартоломе Естебан Мурильо (1617 – 1682)
Антонио де Переда (1611 – 1678)
Франсиско Рибалта (1565 – 1628)
Хосе де Рибера (1591 – 1652)
Хуан де Валдес Леал (1622 – 1690)
Диего Веласкес (1599 – 1660)
Франсиско де Сурбаран (1598 – 1664)

Галерия редактиране

„Бакхус“ (ок. 1595), Караваджо, Уфици, Флоренция
„Юдит убива Олоферн“ (1614 – 20), Артемизия Джентилески, Уфици, Флоренция
„Циганка“ (1628 – 30), Франс Халс, Лувър, Париж
„Съдът на Парис“ (ок. 1636), Рубенс, Национална галерия, Лондон
„Похищението на сабинянките“ (1637 – 38), Никола Пусен, Лувър, Париж
„Мъченичеството на св. Филип“ (1639), Хосе де Рибера, Прадо, Мадрид
„Автопортрет – от мълчанието и словото, мълчанието е по-добро“ (1640), Салватор Роса, Национална галерия, Лондон
„Предаването на Бреда“ (1635), Диего Веласкес, Прадо, Мадрид
„Пристанище и качването на савската царица“ (1648), Клод Лорен, Национална галерия, Лондон
„Менини“ (1656 – 57), Диего Велсакес, Прадо, Мадрид
„Синдиците“ (1662), Рембранд, Райксмузеум, Амстердам
„Алегория на живописта“, известна и като „Изкуството на живописта“ или „Художник в студиото си“ (ок. 1666), Йоханес Вермер, Музей на историята на изкуството, Виена

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Baroque painting в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.