Ванзейска конференция

Ванзейска конференция е съвещание на представители на министерствата и други властови структури на нацистка Германия, проведено в Берлин на 20 януари 1942 г. край езерото Ванзе във вила Марлир. На тази конференция е прието решение за начините и способите за привеждане в ход на „Окончателното решение на еврейския въпрос“ – програма за геноцид над еврейското население на Европа, за която понастоящем се използва терминът „Холокост“.

Предпоставки за провеждането на Ванзейската конференция редактиране

Геноцидът над евреите започва още преди Ванзейската конференция. След нахлуването на Германия в СССР на окупираните територии са задействани специални подразделения „Айнзацгрупен“ (на немски: Einzatzgruppen), чиято главна задача е идентифицирането и изтребването на еврейското население. Тези подразделения са подчинени на Министерството по сигурността на Райха, оглавявано от Райнхард Хайдрих. На 31 юли 1941 г. Херман Гьоринг подписва заповед за назначаването на Хайдрих за отговорен за „окончателното решаване на еврейския въпрос“.

На 29 ноември 1941 г. Хайдрих разпраща покани за конференция, на която да бъдат обсъдени най-ефективните и икономични начини за решаване на задачата по унищожаване на милиони евреи в Европа. Сред поканените са ръководители на СС, високопоставени членове на НСДАП и представители на различни министерства в нацистка Германия. Първоначалната дата за провеждане на конференцията е 9 декември 1941 г., но в крайна сметка е отложена за 20 януари 1942 г. За място на конференцията Хайдрих избира уютната и живописна берлинска вила Марлир, намираща се на брега на езерото Ванзе. Гостите са поканени на закуска в 9:00 ч., а заседанието е предвидено за 12:00 ч.

Ход на конференцията редактиране

Столовата, в която е проведено съвещанието

В дневния ред на конференцията са залегнали множество въпроси, основно от технически характер, на които е трябвало да отговорят представителите на изпълнителната власт на Райха, а принципното решение на еврейския въпрос вече е било прието от Хитлер. Един от най-горещо дискутираните въпроси е бил проблемът със смесените еврейско-арийски бракове – да се считат ли за евреи хора, на които един от родителите е евреин, а другият немец, и как да се постъпва с тези, които имат еврейска баба или дядо. Решение по този въпрос така и не е прието и е отложено за някое от следващите заседания.

Адолф Айхман, който води протокола на конференцията, съобщава на присъстващите, че в съответствие с получената по-рано заповед на Хитлер, трябва да се пристъпи незабавно към изселване на евреите в Източна Европа (на територията на окупираната Полша, където впоследствие са построени множество концлагери). В протокола не се говори в прав текст за газови камери и крематориуми, а за „каторжен труд, при който, да се надяваме, повечето ще измрат“, както и за това, че не трябва да има оцелели, доколкото те могат да се превърнат в ядро за възраждане на евреите.

Стенографираният от Айхман протокол е преработван по-късно многократно от Мюлер и Хайдрих. Отпечатани са около 30 екземпляра, обозначени с гриф „Държавна тайна“ и са изпратени на участниците в конференцията или съответно на техните работни места. Пред края на войната участниците в конференцията унищожават своите копия, но едно все пак е намерено през 1947 г. в архива на Министерството на външните работи. Това е екземпляр № 16, принадлежал на Мартин Лутер.

Съдържание на заключителния протокол редактиране

Заповедта на Гьоринг, упълномощаваща Хайдрих да проведе подготовката на операция за унищожаване на евреите

Данни за числеността на еврейското население по страни в Европа. Срещу България е посочено числото 48 000

В протокола ясно са отбелязани целите на конференцията – разработването на ясен план за реализиране на „окончателното решение на еврейския въпрос“ и съгласуването на действията на различните ведомства. Главен отговорник за изпълняването на плана е Химлер.

Хайдрих накратко излага пред присъстващите главните „достижения“ на нацистката расова политика до момента. Сред тях са Нюрнбергските расови закони и принуждаването им към емигриране. Същевременно се отбелязва, че първоначалната политика за принуждаване на евреите да емигрират не оправдава надеждите. Главна причина е отказът на всички потенциални страни да приемат еврейски бежанци и липсата у бежанците на средства за емиграция. Освен това се отбелязва, че в началото на войната Химлер забранява еврейската емиграция, смятайки я за опасна.

Предложено е ново решение на еврейския въпрос: „Изселване на евреите на изток“ (кодово наименование на плана за изтребване на евреите в концлагери на територията на Полша). На вниманието на присъстващите е представен списък – статистическа оценка на еврейското население във всяка от европейските страни, всичко 11 милиона евреи. В този списък особено внимание заслужава броят на евреите в Албания – 200 души. Това свидетелства за мащабите на замисленото „окончателното решения на еврейския въпрос“, което трябва да засегне всички евреи – до последния. Нито един от тези 11 милиона не е трябвало да остане жив.

Последствия от конференцията редактиране

На 31 януари 1942 г. Адолф Айхман изпраща срочни заповеди до командния състав на полицията, тайните служби за сигурност и ръководителите на СД, съдържащи подробни указания за подготовката за депортиране на евреите от Германия, Австрия и Чехия. Оттогава започва систематичният и щателно разработен геноцид.

Създаване на лагери на смъртта редактиране

Преди войната съществуващите концентрационни лагери са използвани от нацистите за задържане на противниците на режима. След като войната започва, са построени множество нови концлагери. Само на територията на Полша нацистите създават 300 лагера изключително за евреите. Концлагеристите са използвани за каторжен труд в нечовешки условия, за да се използва работната сила на тези, които все още могат да работят. Малко преди конференцията вече е построен и първият лагер на смъртта, предназначен основно за масово, промишлено унищожаване на хора, а след него са изградени още пет лагера, всички те на територията на Полша.

Участници в конференцията и тяхната съдба впоследствие редактиране

д-р Йозеф Бюлер – предаден на Полша и екзекутиран след съдебен процес в Краков през 1948 г.
д-р Георг Лайббрандт — през лятото на 1943 г. напуска държавната служба, умира на 16 юни 1982 г. в Бон
Адолф Айхман — през декември 1961 г. е осъден на смърт в Йерусалим за „престъпления срещу човечеството“ и на 31 май 1962 г. е екзекутиран
Мартин Лутер — за заговор срещу Рибентроп е изпратен в концлагер и умира през май 1945 г.^[1]
д-р Роланд Фрайслер — загива на 3 февруари 1945 г. по време на бомбардировка над Берлин
д-р Алфред Мейер – самоубива се на 11 април 1945 г.
Райнхард Хайдрих — умира в Прага на 4 юни 1942 г. от раните си, получени на 27 май при нападение от чешки и словашки партизани.
Хенрих Мюлер — изчезнал след войната. За последен път е видян в бункера на Хитлер на 27 април 1945 г., достоверни сведения за по-нататъшната му съдба няма.
Ото Хофман – през 1948 г. е осъден на 25 години затвор, но излежава само 6 и е помилван. Работи като търговски служител във Вюртемберг и умира през 1982 г.^[1]
Ерих Нойман – умира през 1948 г. от заболяване^[1]
д-р Герхард Клопфер – определен през 1949 г. от съда като „незначително виновен“. Данъчен помощник и адвокат в Улме. Умира през 1987 г.^[1]
д-р Еберхард Шенгарт – екзекутиран през 1946 г. след присъда от британския трибунал.^[1]
Вилхелм Крицингер – умира скоро след като е помилван през 1947 г. Признава, че се срамува от престъпленията на нацистите. ^[1]
д-р Вилхелм Щуккарт – отрича през 1947 г. участието си във Ванзейската конференция. Освободен през 1949 г. Загива през 1953 г. в автомобилна катастрофа^[1]
д-р Рудолф Ланге – осъден на смърт за „престъпления срещу Полския народ“ и екзекутиран през януари 1945 г.