Уикипедия

Владимир Серафимов

български офицер

Владимир Генов Серафимов е български офицер, полковник, герой от Сръбско-българската война (1885) и Балканската война (1912 – 1913).

Владимир Серафимов
български офицер
ЗваниеПолковник
Години на служба1883 – 1918
Служи наНационално знаме на България България
Род войскиЗнаме на Българската армия Българска армия
Командвания21-ви пехотен полк
Битки/войниСливнишка битка, Пиротско сражение, Битка при Аламидере, Битка при Чеган
НаградиВижте по-долу
ОбразованиеНационален военен университет
Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
7 април 1934 г. (73 г.)
Владимир Серафимов в Общомедия

Биография редактиране

Владимир Серафимов е роден на 12 август 1860 г.[1] (по други данни на 23 август 1861 г.[2]) в средногорското село Аджар, днес Свежен. Завършва Военното училище (София) с четвърти випуск и на 30 август 1883 г. му е присвоено първо офицерско звание подпоручик.

По време на Сръбско българската война (1885) командва 5-а рота от 5-и пехотен дунавски полк и участва в Сливнишко сражение (5 – 7 ноември). Проявява се и в разузнавателния отряд на ротмистър Бендерев (9 – 11 ноември), както и в завземането на Пирот (14 – 15 ноември). Участва в атаките на десния фланг, като с поверената му рота освобождава с. Градищница.

 
Владимир Серафимов (седнал с шал на главата) с бойни другари от Сръбско-българската война

За проявената храброст през войната е награден с Орден „За храброст“ IV степен.[3] След войната, на 24 март 1886 г. е повишен във военно звание поручик. Служи в 9-и пловдивски полк. Полковник от 1909 г.

През Балканската война (1912 – 1913) е командир на 21-ви средногорски полк. Освобождава Централните Родопи. Навсякъде са посрещнати сърдечно от българското население. Така е и в селата Карлуково, Петково, Давудово, Горно Дерекьой.

„Всички мъже бяха хвърлили фесовете си и бяха сложили на главите си вместо шапки бели аглоци“.

Лазар Даскалов, четник в четата на Стефан Калфа.[4]

Удържа натиска на силни османски части край Аламидере на 21 октомври, въпреки че има заповед за оттегляне. Полковник Серафимов отказва да изпълни заповедта с думите:

„ „Няма да отстъпя на турците тези села, в които вчера ме посрещаха като освободител“. “

По време на боевете под връх Средногорец, местното християнско население, включително жените и децата на село Аламидере (наименувано Полковник Серафимово пред 1934 г.) снабдяват българските войски с храна, помагат им като носачи и водачи по каменистите пътеки.[5] Бойният подвиг на средногорци влиза в историята под името „Родопската Шипка“.

Освобождава на 22 октомври с. Пашмакли, с. Устово и с. Райково (дн. Смолян).

„Населението се радваше и излизаше да ги посрещне. Те вървяха към Кавгаджик. Който имаше вино, ракия и тантура, изнасяше и ги черпеше. Ние обикаляхме и гледахме българските офицери. Силно чувство на радост, признателност е обич към всичко българско ни обхващаше“.

Атанас Сулинанджиев от село Устово.[6]

„Приемът на нашите войски от местните българи беше сърдечен и задушевен. Оплаканите лица на жените, облечени в пъстрите родопски носии, ни срещнаха приветливо. Мъжете и дори невръстните деца предлагаха своите услуги, за да помогнат. Едните и другите се чудеха как и с какво да гостят българския войник“.

поручик Константин Лукаш, взводен командир в 21-ви пехотен Средногорски полк[1] Работил е и към Главното интендантство.[7]

В хода на преследването на дезорганизирания противник освобождава на 1 ноември с. Голям палас (дн. Рудозем).

За проявената храброст през войната е награден с Орден „За храброст“ III степен.

По време на Междусъюзническата война полковник Серафимов командва 21-ви и 9-и полк в битката при Криволак.[8]

През Първата световна война е командир на I бригада от Осма тунджанска дивизия. Отличава в боевете при с. Чеган в хода на Леринската операция.[9] Уволнява се от армията на 31 октомври 1918 г.

Военни звания редактиране

Награди редактиране

  • Военен орден „За храброст“ IV степен (21 април 1886)
  • Възпоменателен медал За участие в Сръбско-българската война 1885, сребърен (15 август 1887)
  • Царски орден „Св. Александър“ V степен без мечове (14 февруари 1896)
  • Народен орден „За военна заслуга“ V степен
  • Народен орден „За военна заслуга“ IV степен (14 февруари 1903)
  • Знак „За 20 години отлична служба“
  • Възпоменателният кръст „За независимостта на България 1908 година“ (1909)
  • Военен орден „За храброст“ III степен (Балканска война)
  • Царски орден „Св. Александър“ IV степен без мечове
  • Царски орден „Св. Александър“ III степен с мечове
  • Орден „За заслуга“ сребърен
  • Орден „Свети Станислав“ III степен, Руска империя
  • Военен кръст „За заслуги“, Австро-Унгария (Първа световна война)
  • Орден „Лъв и слънце“, Персия

Признателност редактиране

  •  
    Грамота от 15 август 1887 г. на княз Александър I за награждаването на поручик Владимир Серафимов с възпоменателен медал за Сръбско-българската война (1885)
  •  
    Паметник на полковник Владимир Серафимов в Смолян
  •  
    Паметник на полковник Владимир Серафимов в Рудозем
  •  
    Паметник на 21-ви пехотен Средногорски полк в с. Полковник Серафимово
  •  
    Семейството на Владимир Серафимов

Потомци редактиране

Популярният български рок-изпълнител и композитор Владимир (Валди) Тотев е внук на полковник Серафимов. Той е втори син на най-малката му дъщеря Лиляна.[10]

Бележки редактиране

  1. ↑ а б sitebulgarizaedno.com
  2. ↑ Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., с. 185
  3. ↑ Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., с. 185 – 186
  4. ↑ Косев К. Подвигът 1912 – 1913, С., Военно издателство, 1986, с. 94
  5. ↑ Мичев, Николай. Коледаров, Петър. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987“, София, 1989.
  6. ↑ Косев К. Подвигът 1912 – 1913, С., Военно издателство, 1986, с. 95
  7. ↑ Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 198.
  8. ↑ Филипов, Ив. и др. Войната между България и другите балкански държави през 1913 г. Том 1. София, Държавна печатница, 1941. с. 372
  9. ↑ Енциклопедия България, том 6, Издателство на БАН, София, 1988.
  10. ↑ Дядо му кръстил село Полк. Серафимово // Стандарт, 25 август 2002. Архивиран от оригинала на 2016-03-06. Посетен на 18 декември 2015.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Владимир_Серафимов&oldid=11956607“.