Властелинът на пръстените

Властелинът на пръстените
	Властелинът на пръстените
The Lord of the Rings
	„Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие, Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие.“
	Задругата на пръстена; Двете кули; Завръщането на краля
Автор	Дж. Р. Р. Толкин
Държава	Великобритания
Език	Английски
Жанр	Фентъзи; Приключение; Романтика
Издател	„Алън енд Ънуин“
Издадена	1954 – 1955 г.
Издадена в България	1990 г.
Вид медия	Книга (твърда и мека корица)
Предшествана от	Хобитът
Последвана от	Силмарилион
Преводач	Любомир Николов
	Властелинът на пръстените в Общомедия

Тази статия е за романа. За филма вижте Властелинът на пръстените (филм).

„Властелинът на пръстените“ (на английски: The Lord of the Rings) е епичен фентъзи роман от английския писател Дж. Р. Р. Толкин,^[1] писан в периода от 1937 до 1949 година. Представлява книга от обемен цикъл за Средната земя, продължение на неговата книга „Хобитът“ и описва подробно събитията, очертани в последната част на „Силмарилион“ – „За Всевластните пръстени и Третата епоха на света“.

Формално романът се състои от шест книги и шест допълнения, а също и подробен указател на всяко име, място и всички по-важни дати от развитието на действието. Отначало е бил издаден в три тома, по две книги в том, и именно това разделение се е наложило по-късно – много често романът бива смятан за трилогия от три тома: „Задругата на пръстена“, „Двете кули“ и „Завръщането на краля“. Шестте книги по начало нямат отделни имена; за по-късно тяхно издание, след смъртта на Толкин, по спомени и бележки за негови мнения са били подбрани имената „Завръщането на сянката“, „Задругата на пръстена“, „Предателството на Исенгард“, „Пътуването към Мордор“, „Войната на пръстена“ и „Завръщането на краля“.

Първото издание на книгата е през 1954 – 1955 г. и оттогава е преиздаван многократно и публикуван на над 40 езика. Въпреки огромния си обем, книгата е само последната (хронологически) част от значително по-голям митологичен цикъл, върху който Толкин работи от 1917 г. до смъртта си. Върху нея са оказали влияние широките познания на автора в областта на митологията, филологията, религията, лингвистиката, някои по-ранни литературни произведения, а също и личните преживявания на Толкин през Първата световна война. Сериозно отражение дава и фактът, че по-голямата част от нея е писана през времето на Втората световна война. Книгата оказва голямо влияние върху съвременния жанр фентъзи и немалко изследователи считат, че именно произведенията на Толкин са първоизточника на жанра. Значително количество от творбите в този жанр използват теми, образи или елементи, създадени или популяризирани от Толкин в тази книга или другаде в неговия митологичен цикъл, свързан с нея.

Популярността на книгата е голяма и препратките към нея са често срещани в съвременната култура. Съществуват многобройни общности на фенове на Толкин, неговото творчество и героите му, а публикуваните книги на тема Толкин и „Властелинът на пръстените“ превишават в десетки пъти обема на самия роман. От него са вдъхновени много разкази, повести, романи, видеоигри, картини, скулптури, музикални творби. Книгата е адаптирана много пъти за радиопиеси, театрални постановки и филми.

Сюжет редактиране

Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!

Предистория редактиране

Основата на историята започва хиляди години преди събитията в книгата, с надигането на епонима ѝ – Властелинът на пръстените, Мрачният господар Саурон – зловещ въплътен дух с огромна свръхестествена сила.

В края на Първата епоха (Толкин) на Средната земя е разгромен и прогонен върховният властелин на злото Моргот, който е бил смятан по начало за един от Валарите, „боговете“ на света. Саурон, един от Маярите, който по това време е само негов слуга, успява да оцелее и да избегне изгнанието, и започва да търси начини да разпростре властта си над Средната земя. Маскиран в красива телесна форма, под името „Анатар“ (Властелин на даровете), той научава Келебримбор и другите елфически ковачи от Ерегион как да изковат Пръстените на властта – магически пръстени, които дават сила и умения на носещите ги, и имат определени ефекти върху тях.

След това обаче той изковава тайно свой собствен пръстен, Единственият пръстен, чрез който може да пороби носителите на другите Пръстени на властта. Планът му се проваля, когато елфите научават за него, и скриват своите пръстени – Трите Пръстена, изковани от Келебримбор без чужда помощ. Саурон повежда война срещу тях, превзема Ерегион и пленява шестнайсет пръстена. Раздава седем от тях на господарите на Джуджетата, и девет на кралете на хората; тези пръстени стават известни като Седемте пръстена и Деветте пръстена. Властелините на джуджетата се оказват твърде корави, за да могат да бъдат поробени; вродената им страст към богатства, и най-вече злато, обаче се засилва, и по този начин те се скарват по-лесно с другите раси. Хората, които притежават Деветте пръстена, получават привидно безсмъртие, но с времето биват покварени, и се превръщат в Назгулите – Духовете на Пръстена, най-страховитите му слуги. Трите пръстена обаче остават у елфите. Войната свършва, когато хората от островната държава Нуменор пристигат на помощ на елфите, и силите на Саурон се отдръпват навътре в Ериадор. През това време той продължава да контролира Средната земя, с изключение на Имладрис и Сивите заливи.

Хиляда и петстотин години по-късно до краля на Нуменор Ар-Фаразон достига новината, че Саурон се кичи с титлата „господар на Средната земя“. Това провокира Ар-Фаразон, и му дава повод да демонстрира могъществото на Нуменор. Той пристига на Средната земя с такива сили, че армиите на Саурон се разбягват пред тях без бой. Изоставен, Саурон се предава на нуменорейците, и е закаран на Нуменор като „затворник“. Тогава той започва да отравя умовете на нуменорейците, и да ги настройва срещу Валарите – и така задвижва събитията, които довеждат до разрушаването на Нуменор. Той покварява ума на краля, като го излъгва, че стъпи ли на Аман – Благословените земи, където се намира Валинор, царството на Валарите, ще получи безсмъртието на елфите. Изплашен от настъпващата старост, Ар-Фаразон повежда срещу Благословените земи и Валинор най-голямата армия, виждана от Войната на Гнева. Когато обаче слизат на брега на Аман, той и армията му са затрупани от огромно свлачище, и ще останат погребани там до последната битка в Толкиновата есхатология. Манве, Кралят на Валарите, се обръща към Илуватар (Бога), който отваря огромна пропаст в морето, потопява Нуменор, и изважда Благословените земи извън смъртния свят. Разрушението на Нуменор унищожава тялото с красива и обаятелна външност на Саурон, и духът му се връща в Мордор, където след дълги опити успява да си създаде ново – черно, изгарящо като огън (въпреки че не гори) и ужасяващо.

Около 100 години по-късно той атакува групата нуменорейски изгнаници, наречени Верните, които не са се присъединили към похода на Ар-Фаразон, успели са да избягат навреме от Нуменор и са се заселили на Средната земя. Изгнаниците, водени от Елендил и синовете му Исилдур и Анарион, успяват да се подготвят. Те сключват с краля на елфите Гил-галад Последния съюз между елфи и хора, потеглят на поход срещу Мордор, побеждават армиите на Саурон в битка на платото Дагорлад, навлизат в Мордор и обсаждат кулата на Саурон, Барад-дур. Изминават седем години на обсада, през които Анарион е убит. Накрая самият Саурон се принуждава да излезе и да поведе двубой срещу водачите на съюза. И двамата, Гил-галад и Елендил, загиват, и Нарсил, мечът на Елендил, се счупва под тялото му. Саурон обаче също загива, и Исилдур отсича Единствения пръстен от ръката му с парче от Нарсил. Лишено от Пръстена, тялото на Саурон се разпада, и духът му отлита и не успява да се въплъти за много столетия напред. Исилдур е посъветван да унищожи Единствения пръстен по единствения възможен начин – да го хвърли във вулкана Ородруин, известен още като Съдбовния връх, където Саурон го е изковал. Исилдур обаче отказва, привлечен от красотата на Пръстена, и решава да го запази като компенсация за смъртта на баща си и брат си.

Така на Средната земя започва Третата епоха. Две години по-късно, докато пътува към Ломидол, Исилдур и войниците му са нападнати от банда орки. Почти целият отряд на Исилдур е избит; той успява да се измъкне, като надява Пръстена, който прави носещите го смъртни невидими, и се хвърля във Великата река Андуин. Докато той плува обаче, Пръстенът се изплъзва от пръста му, и така го предава (прави го видим). Исилдур е убит от стрелите на орките, и Пръстенът остава в неизвестност в течение на две хилядолетия. След това случайно го намира хобит на име Деагол. Неговият роднина и приятел Смеагол го удушава, за да му вземе Пръстена, и бива прогонен от дома си от държащата властта в рода негова баба. Смеагол избягва към Мъгливите планини, и се скрива да живее в дълбока пещера под тях, където постепенно се превръща в отблъскващо създание, наричано Ам-гъл.

В „Хобитът“, който описва събития 60 години преди тези във „Властелинът на пръстените“, Толкин разказва историята на привидно случайното намиране на този пръстен от друг хобит, Билбо Бегинс, който го отнася в дупката си Торбодън. Разказаната в „Хобитът“ приказка е била написана преди „Властелинът на пръстените“, и едва по-късно авторът развива магическия пръстен на Билбо в Единствения пръстен. В нея нито Билбо, нито магьосникът Гандалф се досещат, че магическото пръстенче на Билбо всъщност е Единственият Пръстен на Мрачния господар Саурон.

Историята редактиране

„Властелинът на пръстените“ започва разказа 60 години след събитията, случили се в „Хобитът“. Първият том, „Задругата на пръстена“, започва с това как Фродо Бегинс, осиновеният наследник на Билбо Бегинс, получава магическия пръстен на Билбо. Старият приятел на Билбо, магьосникът Гандалф Сивия, открива, че този пръстен е Единственият пръстен – инструментът на могъществото на Саурон, и най-търсената от него вещ през почти цялата Трета епоха. Пръстен, който покварява околните чрез желанието им за него и за властта, която той носи.

Саурон изпраща зловещите Духове на пръстена, маскирани като ездачи в черно, към Графството, родните места на Фродо, за да открият Пръстена. Фродо успява да се измъкне с помощта на верния му градинар Сам и трима близки приятели, Мери Брендифук, Пипин Тук и Шишко Болгер. Докато Шишко играе ролята на примамка, Фродо и другите тръгват на пътешествие, за да отнесат Пръстена в елфическото владение Ломидол. Те получават помощ от тайнствения Том Бомбадил, който ги спасява от Стария Върбалан и от Могилните твари, и им дава убежище за няколко дни. В градчето Брее към компанията на Фродо се присъединява човек, наричан Бързоход. Фродо разбира от писмо от Гандалф, предадено му от ханджията в Брее, че това всъщност е Арагорн, наследникът на Арнор и Гондор, две велики кралства, основани от изгнаниците-нуменорейци. По молба на Гандалф Арагорн превежда хобитите до Ломидол. При схватка по време на пътуването Фродо е тежко ранен от водача на Духовете на пръстена, но успява да се възстанови в Ломидол под грижите на владетеля му, полуелфът Елронд.

В Ломидол хобитите научават също и че силите на Саурон могат да срещнат отпор единствено ако Арагорн поеме наследството си и изпълни древно пророчество, като приеме меча Андурил, изкован от парчетата на Нарсил – мечът, отрязал Пръстена от ръката на Саурон през Втората епоха. Висш съвет, съставен от представители на големите раси на Средната земя – елфи, хора и джуджета – и председателстван от Елронд, решава, че единственият начин Средната земя да бъде спасена е Пръстенът да бъде унищожен, като бъде занесен в Мордор и хвърлен във вулкана Ородруин, наричан още Съдбовния връх, където е бил изкован.

Фродо поема доброволно тази задача. За да му бъде в помощ е създадена т.нар. Задруга на пръстена – самият Фродо, Гандалф, Арагорн, Боромир от Гондор, джуджето Гимли, елфът Леголас и тримата му спътници – хобити. Пътят им ги превежда през мините на Мория, където са следвани от отвратителното създание Ам-гъл, когото Билбо е срещнал в пещерите на гоблините в Мъгливите планини преди години. (Историята на срещата им е разказана в „Хобитът“.) Преди Пръстенът да премине у Билбо, Ам-гъл го е притежавал дълго време. Гандалф обяснява, че Ам-гъл някога е принадлежал към род, сроден на хобитите, преди да открие Пръстена, и той да го поквари. Заробен от злата сила на Пръстена, Ам-гъл отчаяно търси начини да си върне „Безценното“. Докато минават през мините, Пипин неволно издава присъствието им, и компанията е атакувана от създания на Саурон. Гандалф влиза в битка с огромен подземен огнен демон – Балрог и пада заедно с него в дълбока пропаст, очевидно загивайки. Задругата се измъква от Мория, и под водачеството на Арагорн стига до елфическото кралство Лотлориен. Там владетелката Галадриел показва на Фродо и Сам видения от миналото, настоящето и бъдещето. Фродо вижда Окото на Саурон (форма на представяне на Саурон), и на Галадриел, съблазнявана от Пръстена. На края на първия том, след пътуване надолу по Великата река Андуин, Фродо решава да продължи пътуването към Мордор сам, заради нарастващото влияние на Пръстена върху Боромир и останалите от Задругата. Верният Сам обаче успява да дойде заедно с него.

Във втория том, „Двете кули“, сюжетът се разделя на две линии, на които е посветена по една от книгите. В първата останалите от Задругата помагат на кралството Рохан в сражението му срещу надигащата се опасност от страна на Саруман, водач на Ордена на вълшебниците, който предава Ордена и пожелава Пръстена за себе си. В началото на книгата Мери и Пипин са пленени от банда орки, Боромир умира, докато ги защитава, а Арагорн, Гимли и Леголас тръгват да преследват похитителите. Тримата срещат Гандалф, който е убил Балрога, и също е напуснал света на смъртните, но е бил върнат (прероден) от Силите на света, като Гандалф Белия, за да изпълни задачата си докрай. В края на първата книга четиримата помагат за победата над Сарумановата армия в Битката при Рогоскал. Саруман през това време е обграден от дървоподобните Енти и Хуорни, придружени от Мери и Пипин, които са избягали от плена.

Другата сюжетна линия разказва за премеждията на Фродо и Сам по пътя към Съдбовния връх. Те успяват да уловят и „опитомят“ Ам-гъл, който им показва начин да се вмъкнат в Мордор тайно, през път, който не минава през Черната порта – но през страховитите околности на Минас Моргул. На края на книгата Ам-гъл предава Фродо на големия паяк Корубана. Фродо оцелява, но е пленен от орките. Междувременно Саурон започва открита война в Средната земя, като изпраща водача на Духовете на пръстена да поведе армията на Минас Моргул срещу Гондор – Войната на Пръстена.

В третия том „Завръщането на краля“ отново двете книги проследяват двете сюжетни линии. В първата Гандалф, Арагорн и останалите от Задругата помагат в последните битки срещу армията на Саурон – обсадата на кулата-град Минас Тирит в Гондор, и върховната последна битка на живот и смърт пред Черната порта на Мордор, където съюзените сили на Гондор и Рохан се бият отчаяно срещу армиите на Саурон, за да отвлекат вниманието му от Пръстена, и да дадат на Фродо време да го унищожи.

Във втората книга Сам спасява Фродо от плена. След много трудности те достигат до Съдбовния връх, преследвани от Ам-гъл. Изкушението на Пръстена се оказва твърде силно за Фродо, и той го взима за себе си. Ам–гъл обаче го напада, и успява да отхапе Пръстена, заедно с 1/3 от пръста на лявата му ръка. Отвратителното същество си мисли, че е победило заедно с „безценното си“ в ръце. Фродо го напада и успява да го избута, но се подхлъзва и пада. Смелият хобит се хваща за ръба на скалата, върху която е бил и Сам го издърпва. Ам–гъл пада в лавата заедно с Единствения пръстен. Ам–гъл умира, а Пръстена е унищожен завинаги и всички мрачни сили биват унищожени.

Най-сетне Саурон е унищожен, и Арагорн е коронован за крал. Саруман обаче успява да се измъкне и да завладее за кратко Графството, преди спътниците на Фродо да организират хобитите за победна схватка срещу него. Накрая Фродо остава с незараснала рана, и телом и духом, и придружен от Билбо, отива на Запад, през морето към Валинор, където може да намери покой.

Според графика на Толкин, описаните в книгата събития се случват между поканата на Билбо за неговия 111-и рожден ден на 22 септември 3001 г. от Третата епоха, и завръщането на Сам в Торбодън на 6 октомври 3021 г. Повечето от описаните събития се случват през 3018 и 3019 г. Фродо напуска Торбодън на 23 септември 3018 г., а пръстенът е унищожен шест месеца по-късно, на 25 март 3019 г.

Край на разкриващата сюжета част.

Главни герои редактиране

Основна статия: Властелинът на пръстените (списък на героите)

Протагонисти:

Антагонисти:

Писане и публикуване редактиране

Писането на книгата редактиране

Първоначално „Властелинът на пръстените“ е заплануван като продължение на „Хобитът“ – приказна история, която Толкин пише за и чете на децата си, и която е публикувана през 1937 г. Популярността на „Хобитът“ накарала издателите да търсят още истории за хобити и гоблини, и същата година, на 45-годишна възраст, Толкин започнал да пише историята, която става по-късно „Властелинът на пръстените“. Писането ѝ е продължило 12 години, до 1949 г., а е публикувана чак през 1954 – 1955 г., когато Толкин вече е бил на 63 години.

По начало Толкин няма намерение да пише продължение на „Хобитът“, и вместо това написва няколко други приказки за деца, включително „Роувърандъм“. Основният му труд през това време обаче е очертаването на исторята на Арда, разказването на легендите за Силмарилите, и много други истории около миналото на събитията, описани във „Властелинът на пръстените“. Толкин умира, преди да успее да довърши и сглоби този си труд, известен днес като „Силмарилионът“. Синът му Кристофър Толкин обаче редактира трудовете на баща си, запълва пролуките, и публикува книгата през 1977 г. Някои биографи на Толкин смятат „Силмарилионът“ за истинския „труд на сърцето му“ – именно тази книга описва историческият и лингвистичен контекст на по-популярните му произведения, и създадените от Толкин езици, и отнема по-голямата част от времето му. „Властелинът на пръстените“ обаче е хронологично последната, най-голяма като обем (и по мнението на Толкин, и най-добра като качество) част от създадения от него митологичен свят.

Убеден от издателите си, през декември 1937 г. той започва „продължение на Хобитът“. След няколко фалстарта се очертава историята на Единствения пръстен, и книгата се превръща в продължение не на „Хобитът“, а по-скоро на непубликувания „Силмарилион“. Идеята за първата глава („Един дългоочакван празник“) е била ясно очертана още отначало, но причините за изчезването на Билбо, значението на Пръстена и заглавието „Властелинът на пръстените“ се появили чак през пролетта на 1938 г. По начало Толкин смятал да напише друга история, в която Билбо е похарчил вече цялото си богатство, и търси участие в друго приключение, за да спечели още. След припомнянето за Пръстена и възможностите му обаче Толкин решава да пише за него.

Отначало за главен герой е бил планиран Билбо. Историята обаче се очертавала твърде мрачна, за да пасва на този весел и обичащ удоволствията хобит, и Толкин започнал да мисли за друг подходящ член на семейството на Билбо. Обмислял да въведе негов син, но това пораждало някои трудни въпроси, като например за жената на Билбо, и как така той би изпратил сина си в опасност. В гръцките легенди често специалната вещ попада у племенника на героя – и така се появил хобитът Фродо.

Писането не вървяло бързо заради перфекционизма на Толкин, и било често прекъсвано от задълженията му като преподавател. Вероятно е бил изоставил работата по произведението през по-голямата част от 1943 г., и продължил отново чак през април 1944 г. Написаното изпращал на части на приятеля си Клайв Стейпълс Луис, и на Кристофър Толкин, който по това време служи в Кралските военновъздушни сили в Африка. (Биографи на Толкин предполагат, че това може да е причината за появата във „Властелинът на пръстените“ на вражески настроените, тъмнокожи, яздещи слонове Харадрими.) Голяма част от работата е привършена през 1946 г. и Толкин показва ръкописа на издателите си през 1947 г. Романът на практика е привършен следващата година, но Толкин продължава да поправя и преработва по-рано написани части от него и през 1949 г.

Неразбирателство с издателите му – „Алън енд Ънуин“ – довежда до предоставянето на книгата на издателство „Колинс“ през 1950 г. Толкин възнамерявал „Силмарилионът“, още не напълно оформен на този етап, да бъде публикуван заедно с „Властелинът на пръстените“, но „Алън енд Ънуин“ не желаели да го направят. След като Милтън Уолдмън от „Колинс“ изразил мнението, че „Властелинът на пръстените“ има нужда от сериозно съкращаване, авторът накрая поискал те да публикуват книгата през 1952 г. Те отказали, и Толкин писал на „Алън енд Ънуин“, че „с радост бих обсъдил публикуването на която и да е част от цялото“.

Публикуването редактиране

Поради следвоенния недостиг на хартия, а също и за по-ниска цена на първия том, книгата била разделена на три тома: „Задругата на пръстена“ (книги I и II), „Двете кули“ (книги III и IV), и „Завръщането на краля“ (книги V и VI, и 6 допълнения). Създаването на допълненията, картите и особено указателите се забавило и затова книгите били публикувани със закъснение – респективно на 21 юли 1954, 11 ноември 1954 и 20 октомври 1955 г. във Великобритания, и малко по-късно в САЩ. Особено се забавил третият том. Толкин никак не харесвал заглавието „Завръщането на краля“, защото смятал, че издава твърде много от сюжета. Той предложил „Войната за Пръстена“, но издателите не се съгласили.

Книгите били публикувани при договореност за „споделяне на печалбата“, при която Толкин не получавал никаква сума, докато книгите не се изплатят, но след това голяма част от печалбата била негова. В първия том било обещано на края на третия да има голям указател за трите тома, но се оказало невъзможно той да бъде създаден в разумен срок. През 1966 г. към „Завръщането на краля“ били добавени четири указателя, сглобени не от Толкин.

Разделянето на три тома било извънредно разпространено – затова често „Властелинът на пръстените“ бива наричан трилогия. Така го нарича веднъж дори Толкин, в писмо до Уистън Хю Оудън, въпреки че при други случаи е смятал това разделение за неправилно, тъй като произведението е било планирано и написано като една книга. Друго често използвано определение за него е роман, но Толкин отново е бил несъгласен – той го разглежда като романс (в смисъл на приказка за герои).

Използвани са и други разделения. През 1999 г. във Великобритания е пуснато „издание на хилядолетието“ (Millenium Edition), в общо 7 тома – всяка една от шестте книги поотделно, плюс допълненията като седма книга. Първото издание на български език е разделено на два тома. В първия са включени книги I и II, във втория – книги III, IV, V и VI, и част от едно от допълненията – „Легендата за Арагорн и Арвен“.

История на публикациите редактиране

Трите части на книгата са публикувани за пръв път от „Алън енд Ънуин“ през 1954 – 1955 г., през няколко месеца. В началото на 1960-те Доналд А. Уолхайм, редактор за жанра научна фантастика на издателството „Ейс Букс“ (Ace Books), забелязал, че „Властелинът на пръстените“ не попада под защитата на законите за авторско право в САЩ, тъй като американското издание е било подшито от страници, отпечатани във Великобритания, и предназначени за използване в британско издание. „Ейс Букс“ публикува свое издание на книгата, без разрешението на Толкин и без да му плати. Толкин не приел това, и бързо уведомил поклонниците си за своето несъгласие. Феновете упражнили толкова силен натиск върху „Ейс Букс“, че издателството се принудило да изтегли книгата си и да плати на Толкин някаква сума (символична, далеч под реално дължимата). Скоро издателството „Балънтайн Букс“ (Ballantine Books) пуснало легално издание, с огромен комерсиален успех. Към средата на 1960-те получилата широко разпространение сред американската публика книга се превръща в истински културен феномен. Толкин също нанася известни редакции, за да създаде версия на книгата, която да бъде легално защитена от авторски права в САЩ. В този си вид тя става известна като Второ издание на „Властелинът на пръстените“.

Книгата е преиздавана много пъти, на над 40 езика, като един, два, три, шест или седем тома. Преводите са различно добри, поради много голямата езикова сложност. Като експерт по филология, Толкин лично прегледал немалко преводи, и имал коментари по тях – както върху процеса на превеждане, така и върху своя труд. За да помогне на преводачите, той написва Указател на имената във „Властелинът на пръстените“. Тъй като дори английската версия на книгата е представена като превод на „Червената книга на Западния предел“, от Западняшки език, преводачите имат рядко срещана свобода в работата си по нея. Така например, „елф“ е преведено на немски като „Elb“ – така се избягват оттенъците на пакостливост и недружелюбие, които немското „Elf“ носи, и преводът е по-близък до духа на Толкиновия оригинал. Имена на герои, които имат определено значение на английски, също често биват превеждани, в разрез с утвърдените в модерния превод правила. Например Baggins (произлизащо, съгласно Толкин, от bag – торба) на немски е преведено като Beutlin (от немското Beutel – торба). На български то е превеждано както като „Бегинс“ (в превода на „Хобитът“ на Красимира Тодорова), така и като „Торбинс“ (в превода на „Властелинът на пръстените“ на Любомир Николов). Samwise Gamgee е преведено на български като „Самознай Майтапер“, в съответствие с Толкиновото обяснение за произхода на името на Сам.

През 1990 г. издателството „Рикордид Букс“ (Recorded Books) създава пълна аудиоверсия на книгата. Те наемат за диктор британския актьор Роб Индис, който е бил записал (като единствен участник) аудиоверсия на „Хобитът“. Индис прочита книгата в пълна точност, с различни гласове за всеки герой, и изпълнява всички песни. Музиката за някои от тях е написана още лично от Толкин; за останалите създават музика Индис и режисьорката на продукцията Клаудия Хауърд.

Влияния върху книгата редактиране

„Властелинът на пръстените“ е продукт на Толкиновите изследвания в областта на филологията, религията (по-специално католицизма), приказките, а също и норвежката и келтската митологии. Силно е повлиян от личните преживявания на автора през Първата световна война, Толкин довежда създаването на описвания от него свят до изключителни детайли: създава пълната митология и история на Средната земя, произхода на всички по-значими герои, езиците на този свят, неговите писмености, календарите и историите на различните народи. Част от този помощен материал е даден в допълненията към „Властелинът на пръстените“. Значителна част може да бъде открита в подобното на Библия на този свят произведение „Силмарилион“. Толкин обаче потвърждава, че много части от неговия свят са повлияни от други източници.

Създаването на Толкиновия свят е най-силно повлияно от католицизма, който изповядва Толкин, и от Библията. Веднъж авторът описва пред приятеля си, английският йезуит отец Робърт Мърей, като „фундаментално религиозен и католически труд, отначало несъзнателно, но при редакцията – съзнателно“. Повествованието е базирано на много теологични теми – битката на доброто със злото, триумфът на скромността над гордостта, и силата на благословията. Застъпени са също така теми, които засягат смъртта и безсмъртието, благодарността и съжалението, възкресението, спасението, въздържанието, саможертвата, свободната воля, справедливостта, задружността, авторитетът, изцеляването.

Толкиновата Средна земя е повлияна силно и от не-християнски мотиви. Неговите Айнури, раса ангелски същества, които са отговорни за света, включва Валарите, пантеонът богове, които отговарят за съществуването и поддържането на света – от небето и морето, та до сънищата и съдбата – и Маярите, техните слуги. Идеята за Валарите идва от гръцката и норвежката митологии, въпреки че при Толкин Айнурите и светът са създания на монотеистично божество – Илуватар, или Еру – „Единственият“. Практикуването на религии на Средната земя не е описано подробно във „Властелинът на пръстените“, повече информация за тях може да бъде открита в „Силмарилион“. Срещат се обаче намеци за тях, например „Великият Враг“, който е бил господар на Саурон, и „Елберет, Кралицата на Звездите“ (респективно Моргот и Варда, двама от Валарите). В пролога към книгата има споменаване за „Властителите“ (Валар, буквално „Силите на света“), а в Допълнение А – за „Единствения“. Има и други предхристиянски митологични елементи, например други разумни раси (джуджета, елфи, хобити и енти), „зелен човек“ (Том Бомбадил), духове и призраци (Могилните твари, Клетвопрестъпниците).

Най-добре известните нехристиянски влияния върху Толкин са вероятно северноевропейските митологии. Неговите елфи и джуджета са базирани до голяма степен на норвежката и други древногермански митологии. Образът на Гандалф в частност е повлиян от древногерманското божество Один в неговото въплъщение като „Бродникът“ – старец с едно око, дълга бяла брада, шапка с широка периферия и жезъл. (Толкин в писмо от 1946 г. споменава, че си представя Гандалф като „Одинически бродник“). Финската митология и по-специално финският национален епос „Калевала“ се посочват от Толкин като оказали влияние върху Средната земя (части от „Силмарилионът“, например „Легендата за Турин Турамбар“, са много близки по сюжет до части от „Калевала“ (легендата за Кулервойнен), и често биват смятани за нейна художествена преработка от Толкин). Подобно на „Властелинът на пръстените“, „Калевала“ е построена около историята на магически обект с огромна сила, т.нар. Сампо, който носи голямо щастие на собственика си. Точната природа на Сампо обаче не е описана. Силите на доброто и злото се борят за него, както и за Единствения пръстен, и в крайна сметка той е изгубен за света и унищожен в края на произведението. Един от главните герои на „Калевала“, магьосникът Вайнемойнен, много прилича на Гандалф – безсмъртен е по произход, мъдрец е, и на края на произведението също отпътува с кораб отвъд границите на света на смъртните. Друг аспект на влияние се проследява в това, че Толкин базира Куеня, езикът на Върховните елфи, на финландския език.

В добавка „Властелинът на пръстените“ е силно повлиян от личните преживявания на Толкин през Първата световна война, и на сина му през Втората световна война. Основната сюжетна линия на книгите – страховита, поставяща край на едни ери и начало на други, война между доброто и злото – е в основата на много световни митологии, особено на норвежката. Не може да се отрече обаче, че е и отпратка към едно известно по нейно време определение на Първата световна война – „войната, която ще донесе края на всички войни“.

След публикуването на „Властелинът на пръстените“ тези влияния водят до спекулации, че Единственият пръстен е алегория за атомната бомба. Без съмнение обаче Толкин също е изпитал разпространеното в окопите на Първата световна война отчаяние пред новите военни машини и механизирани приспособления. Създаването на армия от специално развъдени орки и унищожаването на околната среда като военно средство също имат модерни аналози. Във въведението към книгата обаче Толкин категорично заявява, че не обича алегориите, и че тя не е алегория. Следва да се отбележи и че през август 1945 г., когато светът научава за първите атомни бомби, хвърлени над Хирошима и Нагазаки, повечето от книгата, включително завършекът ѝ, вече са готови.

Въпреки че Толкин убедително отрича наличието на „атомни“ отправки, е ясно, че концепцията за Пръстена може да бъде отнесена към идеята за абсолютната власт въобще. Сюжетът на книгата е изграден върху възгледа, че ако някой търси да придобие огромна власт върху света, колкото и чист да е, накрая неизбежно ще бъде покварен от нея. Самата идея за „пръстен на властта“ може да бъде открита в „Републиката“ на Платон. Много хора обаче смятат, че най-вероятният източник на идеята е била норвежката легенда за Зигурд Волзунга (известна още като легендата за пръстена на Нибелунгите).

Смята се също, че един от основните подтекстове – отминаването на митична „златна епоха“ – е повлиян не само от легендата за крал Артур, но и от личните страхове на Толкин, че урбанизацията и индустриализацията разрушават „традиционния“ британски провинциален живот и пейзаж. Някои от местата и героите са вдъхновени от детството на Толкин в Серхол (по това време село в Уорчестършир, сега част от Бирмингам), и Бирмингам.

Мнението на критиците редактиране

Оценките за „Властелинът на пръстените“ са смесени – от „вълшебна“ до „кошмарна“. По-съвременните са като цяло много позитивни. „Съндей Телеграф“ твърди, че „това е една от най-великите литературни творби на двадесетия век“. „Съндей Таймс“ пише: "Англоговорещият свят се дели на две части: хора, които са чели „Властелинът на пръстените“ и „Хобитът“, и хора, които тепърва ще ги прочетат". В прегледа си на книгата „Ню Йорк Хералд Трибюн“ твърди: „Съдено ѝ е да надживее времето“.

Не всички оценки обаче са добри. Джудит Шулевиц от „Ню Йорк Таймс“ критикува „педантизма“ на Толкиновия литературен стил, пишейки, че Толкин „е формулирал високопарна вяра във важността на собствената си мисия като съхранител на литературата, а всъщност е постигнал смъртта на литературата“. Критикът Ричард Дженкинс в „Дъ Ню Рипъблик“ твърди, че на книгата ѝ липсва психологическа дълбочина, че и героите, и книгата са „анемични, липсва им консистенция“.

Отзивите в социалната група на Толкин, Инклингите, също са били смесени. Клайв Стейпълс Луис пише: „Ето красота, която пронизва като меч и изгаря като студено желязо. Ето книга, която ще докосне сърцето ви.“ Хюго Дайсън обаче е бил чут да казва по време на едно от четенията на Толкин: „О, не! Още един шибан елф!“.

Други автори в жанра също са критични. Авторът на научна фантастика Дейвид Брин твърди, че книгите издават безпрекословно посвещение на традиционна елитистка социална структура, че описват в позитивна светлина избиването на противниковите сили, и че налагат романтичен назадничав поглед върху света. Друг известен автор на научна фантастика и фентъзи, Майкъл Муркок, сравнява в есето си „Епичният Пух“ труда на Толкин с „Мечо Пух“, и го критикува за „идеализирано провинциалистка гледна точка“. (Като млад, Муркок е срещал Толкин и Люис, и твърди, че са му харесали като хора, и че не ги харесва единствено като писатели.) Повечето критики са насочени предимно срещу идеологията на книгата и автора ѝ, а не срещу художествените ѝ качества.

Въпреки някои отрицателни критики, книгата е получила множество награди, и многократно е била посочвана от проучвания сред читатели и критици, а и от размера на продажбите ѝ, като една от най-добрите книги на 20 век. Популярен израз в описанията на повечето добри автори на фентъзи е „вторият след Толкин“.

Адаптации редактиране

Радио редактиране

По „Властелинът на пръстените“ са направени три радио адаптации.

През 1955 и 1956 г. Би Би Си излъчва Властелинът на пръстените, радио адаптация от 12 части по едноименната история. В Писмата на Дж. Р. Р. Толкин Толкин говори с пренебрежение за радио драматизацията, описвайки изпълнението на Том Бомбадил като „ужасно“ и оплаквайки се ядно по отношение на редица други аспекти. Не са запазени каквито и да било записи от поредицата през 1956 година.

Драматизация от 1979 година на Властелинът на пръстените е излъчена в САЩ и впоследствие издадена на касета и CD. На аудио опаковката липсват имената на екипа и обозначенията. Всеки актьор изглежда е записан отделно и след това различните роли са събрани чрез монтаж. Така, за разлика от записите на Би Би Си никой от озвучаващия състав не взаимодейства всъщност с останалите; в резултат изпълненията претърпят лоши отзиви.

През 1981 г. Би Би Си излъчва Властелинът на пръстените под формата на нова, амбициозна драматизация в 26 половинчасови епизода. В ролята на главния герой, Фродо Бегинс, ролята е озвучена от Иън Холм, който по-късно играе Билбо Бегинс, братовчедът/чичото на първоначалния си герой, този път в игралната трилогия.

Филми редактиране

Към средата на 2021 г. по книгата има заснети четири филма.

Първият е „Дж. Р. Р. Толкин: Властелинът на пръстените“ на аниматора Ралф Бакши. Проследява сюжета на „Задругата на пръстена“ и част от „Двете кули“. Оригиналното му име е „Властелинът на пръстените: Част 1“, и отразява първоначалното намерение на автора да създаде и втора част, която да отразява останалото от книгата.
Вторият се нарича „Завръщането на краля“, и е анимационна телепродукция на студиото „Ранкин-Бас“, които създават подобна версия на „Хобитът“ през 1977 г.
Третият е игралната трилогия „Властелинът на пръстените“ на режисьора Питър Джаксън, продуцирана от „Ню Лайн Синема“, и пусната като три серии: „Властелинът на пръстените: Задругата на Пръстена“ (2001 г.), „Властелинът на пръстените: Двете кули“ (2002 г.), и „Властелинът на пръстените: Завръщането на краля“ (2003 г.). Този филм възбужда още повече читателския интерес към книгата.
Четвъртия е игралната триология „Хобит“ на режисьора Питър Джаксън, продуцирана от „Ню Лайн Синема“, и пусната като три серии: „Хобит: Неочаквано пътешествие“ (2012), „Хобит: Пущинакът на Смог“(2013) и „Хобит: Битката на петте армии“(2014).

Очаква се през 2021 г. да бъде пуснат сериалът на Amazon „Властелинът на пръстените“.

Други редактиране

По книгата също така са правени сценични продукции и мюзикъли.

Влияние върху фентъзи жанра редактиране

След успеха на „Властелинът на пръстените“, Толкин обмисля създаването на негово продължение, озаглавено „Новата сянка“ (The New Shadow), в което гондорците се отдават на мрачни култове и се надигат срещу сина на Арагорн – Елдарион. След написването на около 30 страници обаче Толкин решил да не го пише, тъй като смятал, че е прекалено потискащо, и че се отклонява от линията „добро срещу зло“. Незавършената история е включена в „Народите на Средната земя“ – 12-и, последен том от „История на Средната земя“. Толкин се заел с довършването на своята митология, която е публикувана след смъртта му от Кристофър Толкин.

Въпреки липсата на продължение, голямата популярност на Толкиновата сага рязко засилила търсенето на фентъзи. През 1960-те жанрът процъфтява. Много други известни в него книги, примерно цикълът Землемория на Урсула Ле Гуин, цикълът „Томас Ковенант“ на Стивън Р. Доналдсън и др. са написани или започнати през него. Други, напр. книгите за Горменгаст на Мервин Пийк и „Червеят Уроборос“ на Е. Р. Едисън са преоткрити.

Голямо е влиянието му и върху индустрията на ролевите игри, която получава популярност през 1970-те с играта Тъмници и дракони (Dungeons and Dragons). „Тъмници и дракони“ използва много раси, описани във „Властелинът на пръстените“ – полуръстове, елфи, джуджета, орки, полуелфи и дракони. Гари Гигакс, основният автор на играта, твърди, че не е бил повлиян особено от книгата на Толкин, и че е включил тези раси само за да използва популярността ѝ като маркетингов ход. Друга популярна игра, повлияна от Толкиновата митология, е Magic: The Gathering. „Властелинът на пръстените“ повлиява създаването и на много видеоигри – Baldur's Gate, Everquest, The Elder Scrolls, Neverwinter Nights и серията Warcraft.

Както и във всички други изкуства, големите постижения водят до появата на огромно количество по-дребни деривативи. Терминът „Толкинов“ се използва за обозначаване на целия този жанр, възникнал на базата на често (зло)употребявания сюжет на „Властелинът на пръстените“: група авантюристи се впускат в приключение, за да опазят някакъв магически свят от армиите на зъл „мрачен владетел“. Популярността им (въпреки често ниското качество) е доказателство за силата на родителската им творба. Някои критици наричат книгата „Вагнер за деца“, намеквайки за „Пръстенът на нибелунгите“, и водят до разглеждането ѝ като християнски отговор на Вагнер.

„Властелинът на пръстените“ има силно влияние и върху автори на научна фантастика като Артър Кларк и Айзък Азимов. Кларк, който я сравнява с цикъла „Дюн“ на Франк Хърбърт, включва отправка към Съдбовния връх в книгата си „2061: Трета одисея“.

Информация за съдържанието на книгата редактиране

За сюжета на книгата вижте: Властелинът на пръстените (съдържание).
За списъка на героите в книгата вижте: Властелинът на пръстените (списък на героите).
За списъка на описаните или споменати географски понятия вижте: