Първите стъпки в познанията за някои физични явления възникват още в древността, доразвиват се от Аристотел, Архимед и др., но появата на физиката като самостоятелна наука се свързва Ренесанса. В началото на XVII век работи Галилео Галилей, въвел експерименталния метод, а Исак Нютон става основоположник на класическата физика. По същото време се оформя научният метод, подходът към изучаваните явления и тяхното обяснение и интерпретация и оформянето на двете взаимосвързани категории: теоретична физика и експериментална физика. [1] Интензивно развитие на физиката се наблюдава през XVIII – XIX век, особено след откритието на Майкъл Фарадей за наличие на връзка между електрическите, магнитните и оптичните явления и създаването на класическата електродинамика от Джеймс Максуел. В края на XIX и началото на XX век на основата на нови открития (рентгенови лъчи, радиоактивност, закон на Планк) започва изграждането на съвременната физика, която отчита ефектите на квантовата механика и/или на [[теория на относителността на Алберт Айнщайн. Основните усилия в съвременните научни изследвания са насочени към атомната физика, ядрената физика, квантовата теория на полето, физиката на елементарните частици, физиката на полупроводниците, квантовата електроника.

Кратка история на физиката по години редактиране

Източници редактиране

  1. Лалов 2011, с. 5.
  2. Basdevant, Jean-Louis. Douze leçons de Mécanique quantique. Paris, éd. Vuibert, 2005. ISBN 2711771733.

Използвана литература редактиране

  • Лалов, Иван. История на физиката от Възраждането до наши дни. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011. ISBN 978-954-07-3260-2. с. 213.