Койнаре
Койна̀ре е град в Северна България. Той се намира в област Плевен и е в близост до общинския център Червен бряг – 15 km и на 49 km от областния център Плевен. Един от 14-те града в Плевенска област, с население между 3 и 5 хиляди души. Втори по големина в община Червен бряг.
| Койнаре | |
  Койнаре  Койнаре  Койнаре | |
| Общи данни | |
|---|---|
| Население | 4158 души[1] (15 март 2024 г.) |
| Надм. височина | 78 m |
| Пощ. код | 5986 |
| Тел. код | 06573 |
| МПС код | ЕН |
| ЕКАТТЕ | 37863 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Плевен |
| Община – кмет | Червен бряг Атанас Атанасов (ССД; 2023) |
| Кметство – кмет | Денислав Луканов Динов (Новото Време) |
| Койнаре в Общомедия | |
По данни на ГРАО към 15 юни 2023 г. в града живеят 4207 души по настоящ адрес и 4474 души по постоянен адрес.[2]
Надморската височина е приблизително 78 м.
История редактиране
Районът на Койнаре е населен от най-дълбока древност. В местността „Белия брег“ има останки от селище, датирано от епохата на неолита. В местността „Боришница“ има богат културен пласт от средния и късен неолит. Следи от непроучени тракийски селища има в местностите „Прогон“ и „Новоселски път“. В местността „Груя“ е разкрит гроб на тракийски воин, погребан чрез трупоизгаряне. Урната с праха на боеца не е запазена, но е запазено цялото желязно въоръжение на тракиеца: меч, нож с ножница, две копия и техните сауротери, умбо от щит и юзда на лостове със строг зъбалец. Въоръжението е от първия век пр. Хр. Тук за първи път се намират железни сауротери, които са поставяни на обратния край на копието (Николов, Б., Археология, 1990, кн. 4, с. 22 – 24, обр. от 11 до 14).
През късната античност, на север от днешното селище е кръстопътя Улпия Ескус – Сердика и Мелта-Монтана. В местността „Каменната могила“, на север-североизток от днешния град има останки от римска пътна станция. Койнаре съществува като населено място и през Средновековието. За славянски поселищен живот говорят хидронимите „Затон“, „Прибой“ и др. В чертите на днешния град са открити средновековни християнски погребения. От града има постъпил в ръкописния отдел на НБ „Св. св. Кирил и Методий“ – София, един лист от български ръкописен октоих от ХІІІ в., заведен под сигнатура „НБКМ 553“ – безспорно доказателство за предосманския произход на селището. За първи път името Койнаре се среща в османски регистър от 1516 – 1517 г., като „Койнар“, санджак Нийболу (Никопол).
Отново под името „Село Койнар“ от санджак и каза Нигболу, се споменава и в краткия регистър на Османската империя от 1530 г.(Istanbul – BOA, TD 370, s.510).
Койнаре няколко пъти е сменяло поселищното си местонахождение, спомен за което са наименованията „Селището“ на няколко местности в неговото землище. Това се е налагало от приижданията на реката и наводненията, предизвикани от обилни валежи и снеготопене.
В края на XVIII век епископ Софроний Врачански споменава Койнаре в своята „Житие и страдания грешнаго Софрония“: „Седях на Плевен три дни и на четвертия ден востанах и потеглих къмто Враца. Пратих напред человеци селяни, ако има войска по селата, да потекут насреща нас да ми скажат да са възвърнем пак на Плевен. И тако поидохме до село Коинлари (Овцете), що е пол пут до Враца.“
Според книгата „Donau-Bulgarien und der Balkan“ (1882 г., Лайпциг) на австрийския географ Феликс Каниц, който пътува из България през 60-те и 70-те години на 19 век, в Койнаре има 310 български, 130 помашки и 60 цигански къщи.
Видна личност от периода на Възраждането и националноосвободителната борба е Христо Цветков Гашовски, роден около 1850 г. в с. Койнаре, тогава Белослатенско – шивач в Орхание. Един от участниците в обира на турската поща в старопланинския проход „Араба конак“, извършен под ръководството на Димитър Общи. За това си участие е осъден на три години заточение в Диарбекир. След Освобождението Христо Гашевски живее в Орхание (съвременният Ботевград), където няколко години подред заема различни административни длъжности. Починал след 1936 г.
Преди 1944 г. жителите на Койнаре вземат дейно участие в антифашистката борба. Градът е родно място на Вълка Горанова, която по-късно става зам. – кмет на София, и на партизанина Милчо Симеонов(с псевдоним Тодор).
На 11 август 1944 г. в 2 часа англо-американски бомбардировач лети над р. Искър и пуска в реката близо до селото шест тънкостенни цилиндрични мини от неизвестен тип с помощта на ленени парашути с диаметър 2 метра. Мините не избухват.
Гордост на селото преди обявяването му за град е спортният клуб „Спартак“. Същият извоюва много успехи в сферите на футбола, баскетбола, тениса на маса, шахмат и др. През 1957 г. капитанът на футболния отбор – Григор Мишовски прегръща купата на републикански селски първенец. Четирима от отбора: Григор Мишовски, Васил Даков, Григор Лишковски и Димитър Инчовски влизат в националния селски отбор.
На 1 януари 1979 г. Койнаре преминава от Врачански към Плевенски окръг, заедно със селата Еница, Глава, Лазарово, Лепица, Сухаче и Чомаковци.
На 15.09.1964 Койнаре, с Указ №546 е обявено за село от градски тип, а през 1974 г. за град. Населението през 2011 г. наброява 3706 души.
Произход на името редактиране
Съществуват поне три версии за произхода на името Койнаре. Първата е свързана с евентуален турско-юрушки произход – от „коюн“ (овца) и „ларе“ (село), втората – от „коин“ (кон) и суфикса „ар“ а третата – с името Койно, също със суфикс. Името „Койно“ и сега се среща в именната система на местните жители в различни модификации. Фактът, че до средата на XVI в. в османските регистри няма записани мюсюлмани, прави първата от трите версии несъстоятелна.
Каквато и да е историческата истина, за пръв път днешното име „Койнар“ се среща в османски регистър от 1516 – 1517 г. на санджак Никболи (Никопол).
Население редактиране
Численост на населението според преброяванията през годините:
|  |
Етническият състав включва 2562 българи и 117 цигани.[3]
Религии редактиране
Преобладаващата част от населението на Койнаре изповядва източно-православното християнство. Градът принадлежи към Белослатинска духовна околия, Врачанска епархия. В Койнаре има един източноправославен храм, наречен „Всех Светии“. Той е добре поддържан, има и свещеник. Храмовият празник е първата неделя след Петдесятница. Част от местните роми изповядват християнството под формата на протестантство.
Икономика редактиране
От най-стари времена местното население се занимава със земеделие и скотовъдство – плодородното землище (около 95 хил. дка, от които 56 554 обработваеми) е основната предпоставка за това. Земята се обработва от две земеделски кооперации, двама арендатори и частни стопани. Потребителната кооперация „Единство 93“ е с дългогодишни традиции.
Около средата на XIX в. в местността „Селището“ е построена воденична вада с 13 воденици, известни като Горните и Долните селски воденици. Тук са се събирали мливари от цяла Северозападна България. В началото на ХХ в. местното население отглежда над 23 хил. овце. Продукцията, най-вече сирене, се изнася преди Освобождението чак на Цариградския пазар.
В Койнаре се е намирала и най-голямата мандра за овче сирене преди 1944 г. Тя е изнасяла сирене за София с прочутата марка „Койнарско саламурено сирене“.
През 1947 г. на брега на р. Искър в землището на гр. Койнаре е построена ВЕЦ. През 2002 г. дружеството „ВЕЦ ЕНЕРГИЯ“ придобива ВЕЦ-Койнаре. Мощността на централата е 1500 kW. Оборудването ѝ се състои от три хидрогрупи, произведени в Чехия. Инвестициите във ВЕЦ КОЙНАРЕ възлизат на 100 000 Евро. Средногодишното производство на електроенергия е 9 500 000 kWh. Персоналът се състои от 12 квалифицирани работници.
В града понастоящем функционират две текстилни предприятия. „359“ ООД, дружество с 50% английско участие, специализирано в производството на дамска конфекция произвежда предимно за външния пазар. В дружеството работят около 150 души. „Пионер“АД /в несъстоятелност/ е специализирана фирма за производство на спортни облекла, осигурявала над 100 работни места и продукция – изключително за външния пазар: Франция, Италия, Испания и САЩ.
„Кремис“ АД е специализирана фирма за производство на облекла, осигурявала над 300 работни места и продукция – изключително за външния пазар: Франция, Италия, Испания и САЩ.
Обществени институции редактиране
В града има две училища и една целодневна детска градина. До 2000 г. през града преминава 125-километровата теснолинейна 760 mm междурелсие железопътна линия Червен бряг – Оряхово, построена в периода 1917 – 1930 г. Линията, както и прилежащата и жп-гара в Койнаре вече не съществуват. Теснолинейката по линията Червен бряг – Оряхово се е движила много дълго време – от 1930 г., когато е свързана и крайната точка на маршрута – Оряхово с останалата част на теснолинейния път, широк едва 760 mm. В началните си години тя е била много натоварена и ключова, защото свързвала Оряхово-едно от най-големите фериботни ГКПП на България с останалата част на страната. Превозвали се товари и пътници. С годините обаче тя бавно започва да губи своята рентабилност и натовареността си, най-вече поради обезлюдяване на региона. Своята дума казват и лошата поддръжка на железния път и липсата на теснолинейни вагони и локомотиви и кризата в която се намира БДЖ. Тази теснолинейка е закрита на 15 декември 2002 г., когато е пуснат последния пътнически влак от Оряхово до Червен бряг.
Училището в Койнаре е открито през 1850 г. с пръв учител Цветко Диков от рода Томовци, който сетне става поп, а след него е учителствал поп Динко. В 1863 г. в койнарското училище е учителят Панайот Михайлов от Пловдив, който въвежда взаимоучителната метода. До 1872 г. тук учителства Петко Стоянов, който е обучавал 85 момчета в едно отделение (Летоструй, Виена, 1873).
Към 2016 г. СОУ „Христо Смирненски“ е с 383 ученици и 16 паралелки.
- Кметство, тел.06573 24 00
- Начално училище „Отец Паисий“, тел. 065732589
- СОУ „Христо Смирненски“, тел. 065732488
- Читалище „Христо Ботев“, ул. М. Симеонов 53, тел. 065732015
- Данъчно подразделение
- Полицейски участък, тел. 065732086, дежурен, тел. 0879179137
- Здравна служба, трима лични лекари;
- Районна пощенска станция, тел. 065732220
- Социално подпомагане, тел. 065732205
- Клуб по лека атлетика „Спартак“, представляван от Данаил Ненков
Културни и природни забележителности редактиране
Градът е разположен по протежението на една от извивките на р. Искър, на левия бряг на реката на около 6 km² площ. Естественото съчетание на река, равнина и предбалкан обуславя привлекателността му през годините, както за местното население, така и за преселници от други места.
Преди 1944 г. Койнаре (тогава все още село) е било известно с мечкадарите си, предимно власи, които водели и разигравали за развлечение мечки, свирейки на гъдулка по сборове и панаири. Традицията се запазва до края на 50-те години на 20 век.
В града има столетен дъб, обявен за защитен природен обект. Легендата разказва, че е издънка на още по-старо дърво.
Допреди известно време е функционирал киносалон и лятно кино.
Започната, но недовършена е сградата на „Културния дом“. Днес там се помещава градската библиотека и канцеларията на читалището. В центъра на града има паметник на загиналите във войните на XX век жители на Койнаре.
Православният храм „Всех Светии“ е осветен през 1934 г. от врачанския владика Паисий. Стенописите в него са дело на Господин Желязков (1873 – 1937), ученик на Иля Репин, участвал в изографисването на храм-паметника „Александър Невски.“ [4]
Народното читалище „Христо Ботев“ е най-старото в община Червен бряг. То е основано на 2 (15) февруари 1889 г. под името „Развитие“. През 1901 г. е преименувано на „Христо Ботев“. През годините самодейците възстановяват и представят на народните събори в Копривщица обичаите „Коледуване“, „Лазаруване“, „Кумичене“ и „Калушари“, с което печелят златни, сребърни медали и грамоти. Отличени са индивидуалните изпълнения на Георги Радански за песен и Христо Петрешковски – за танца „Ръченица“.
През 1944 г. в тогавашното село са интернирани Ангел Каралийчев, Дора Габе, Никола Фурнаджиев и др., които с ползотворната си дейност допринасят за дейността на читалището. Те организират сказки, утра и вечеринки, както и четене на собствени произведения.
Първата театрална постановка в Койнаре е изнесена навръх Коледа, 1888 г. Поставена е драмата „Светулка“ от учителят Панайот хаджи Стоев. В началото театралните представления се играят в училището, а от 1935 г., когато е построена читалищната сграда – на сцената на собствения салон. През 1936 г. пътуващата оперна трупа на Христо Бръмбаров показва на местна сцена операта „Севилският бръснар“. На следващата година местните самодейци играят оперетата „Наталка Полтавка“.
Редовни събития редактиране
Всяка година, през последната събота и неделя на месец юни, се провежда традиционния събор. Той съвпада с Петрови заговезни, а понякога и с Петровден.
От 1993 г. Група ентусиасти, между които Данаил Стоянов, Георги Върбанов, Петрослав Бенчовски – заместник-кмет, с подкрепата на Българска федерация по лека атлетика организират ежегоден, в началото минимаратон, а впоследствие шосеен пробег, в памет на Димитър Върбанов-Митето.
Известни личности редактиране
- Никола Данов Дачовски – опълченец, герой от Шипка, участвал като доброволец в четата на генерал Черняев в Сърбия през 1876 г.(Военно исторически архив, София, Фонд 1878/910, опис 3, 625.);
- Христо Цветков Гашевски (1850 – след 1936) – участник в националноосвободителните борби;
- Стефан Личев (р. 1949) – юрист и политик;
- Вълка Горанова (1912 – 1994) – деец на БКП;
- Цветко Цветков Хаджийски (р. 1926) – юрист, бивш кмет и общественик;
- Ген. Пешо Шиновски (1921) – военнослужещ от Щаба на Военновъздушните сили;
- Инж. д-р т.н. Димитър Шонински (р. 1937) – инженер, иноватор в областта на минното инженерство, бивш директор на ЧЛК „Веслец“Враца, „Гаврил Генов“ Враца и др.;
- Проф. д-р Димитър Игнатовски (р. 1940) – доктор по история, преподавател в шуменски университет „Епископ Константин Преславски“;
- Доц. Антоанета Алипиева[5] (р. 1956) – литературен критик;
- Доц. д-р Нина Богданова[6] – физик;
- Инж. Захари Главчовски – бивш гл. редактор на в. „Авто Труд“;
- Силвия Пешева – режисьор „Бон Апети“ и др. предавания на bTV;
- Шибил Бенев[7] – китарист;
- Галина Рулева – журналист, автор на книгите „Обръщам ви гръб“, „Вълк в кошарата“, Не тичай щастливецо";
- Наум Наумов (1948 – 2010) – художник – график;
- Марин Дилков (1932 – 2002) – актьор в Плевенски драматичен театър „Иван Радоев“;
- Сашо Роман – певец и музикант;
- Димитър Дончев – победител в първото държавно първенство по шахмат на Царство България, проведено през 1932 г.;
- Йордан Бозушки – автор на романа „Роб на свободата“;[8]
- Атанас Василев – спортен журналист;
- Антонио Дачовски – певец, педагог, общественик, поет (първа стихосбирка „Любима моя“), Национален координатор в направление „Конкурси и фестивали“ към Национално Движение Русофили, член на Конфедерацията на българските писалите, артист-хорист в Държавния музикален и балетен център - София (Национален музикален театър "Стефан Македонски");
- Веселин Дамянов-известен басбаритон. Работил в Софийската опера;Софийската оперета;Лионската опера. Участник в международни фестивали;
- Петър Алипиев (1930 – 1999) – поет и един от най-добрите преводачи на Пушкин и Петьофи. Живее в селото през 50-те години;
- Георги Веселинов (1909 – 1978) – детски поет, автор на „Хей ръчички, хей ги две“. Завършва гимназия в града;
- Стефан Цеков Дамянов (1888 – 1979) – учител в първа прогимназия „Димитър Константинов“ в Плевен. Деец на кооперативното движение;
Други редактиране
През 1953 г. художничката Славка Денева (1929 – 1984) създава живописно платно, озаглавено „Товарене на щайги домати в камион по залез слънце в село Койнаре“. Работата е отхвърлена от съвета на Художествената академия и Славка Денева така и не се дипломира.[9]
Скали Койнаре край остров Ливингстън, Южни Шетландски острови са наименувани в чест на град Койнаре.[10]
Кухня редактиране
Кухнята е традиционна за България. Местно ястие, характерно за района, е т.нар. лютика, която се приготвя от печен пипер и домати.
Старо, характерно ястие, което младите почти не познават, е „капаницата“. Приготвя се от стар просеник, стрит на трохи, които се запържват в мазнина до порозовяване.
Източници редактиране
- ↑ www.grao.bg
- ↑ www.grao.bg
- ↑ Ethnic composition of Bulgaria 2011
- ↑ Информация за Господин Желязков от галерия „Лоранъ“.
- ↑ Доц. Антоанета Алипиева
- ↑ Доц. д-р Нина Богданова
- ↑ Шибил Бенев[неработеща препратка]
- ↑ Йордан Бозушки
- ↑ Славка Денева, архив на оригинала от 18 юни 2008, https://web.archive.org/web/20080618161911/http://www.aba.government.bg/bg/Bd/Archive/archive/990301/9.html, посетен на 28 април 2008
- ↑ SCAR Composite Gazetteer of Antarctica: Koynare Rocks.
Външни препратки редактиране
Литература редактиране
- Койнаре през призмата на османските регистри XVI-XVII век, Дарина Календарска, 1999 г.
- Погледец към народната култура, Н. Туртанска, Н. Ценкуловски, библиотека „Български северозапад“, Враца, 1994 г.
- Миналото, Стоян Заимов, изд. БЗНС, С., 1986 г., стр. 100, 241, 641 и 663;
- Кънчев, Минчо, „Видрица“, „Български писател“, София, 1985, стр. 274 и 667;
- От Искър до Огоста, Богдан Николов, изд. „Алиса“, С., 1996, стр. 151 – 155;
- “История на Койнаре” 2019 - Дарина Календарска, Мария-Александра Хруби, Христо Христов, Орнела Генкова, Габриела Сашова, Наталия Чанкова, Милена Николаева, Александър Алексиев, Грегари Маринов, Ивета Йорданова.
Източници редактиране