Лисича акула
Лисичата акула (Alopias vulpinus; на латински: vulpes – лисица)[2] е най-големият вид акули от род Alopias, семейство Alopiidae.
| Лисича акула | ||||||||||||||||||
 | ||||||||||||||||||
| Природозащитен статут | ||||||||||||||||||
 Уязвим[1] | ||||||||||||||||||
| Класификация | ||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||
| Научно наименование | ||||||||||||||||||
(Bonnaterre, 1788) | ||||||||||||||||||
| Лисича акула в Общомедия | ||||||||||||||||||
| [ редактиране ] |
Лисичата акула достига на дължина около 6 m, като половината от това се дължи на издължената горна част на опашния плавник. Притежава издължено тяло, както и къса, заострена муцуна. Лисичата акула е широко разпространена в тропическите и умерени води, но предпочита ниски температури. Може да се забележи близо до брега или в открития океан на дълбочини до около 550 m. Предприема сезонна миграция, като прекарва лятото в по-ниски географски ширини.
Лисичата акула използва дългата си опашка за нанасянето на удари върху своята плячка. Храни се основно с малки стадни риби, като херинга и аншоа. Този вид акула е сравнително бърз и енергичен плувец. Тя е ендотермично животно, способно да поддържа телесна температура по-висока от тази на околната среда. Лисичата акула е аплацентарно яйцеживородно животно, като малките са хранят с неоплодени яйца в утробата на майката (оофагия). Женските дават живот типично на четири малки, които се развиват вътреутробно за около девет месеца.
Въпреки големия си размер, лисичата акула не е опасна за хората поради сравнително дребните си зъби и плахото си поведение. Тя е обект на промишлен риболов заради месото, перките, кожата и чернодробното рибено масло. Голям брой лисичи акули се ловят с въдици като част от спортен риболов, но също така и при промишлен риболов с мрежи. Лисичата акула има бавен репродуктивен цикъл, което я прави неспособна да възстановява бързо естествените популации подложени на усилен риболов. Това е довело например до колапс на популацията на лисича акула край Калифорния през 80-те години на 20 век. С нарастването на промишления риболов в световен мащаб, Международният съюз за защита на природата класифицира вида като световно уязвим.
Физически характеристики редактиране
На дължина лисичата акула достигат до около 6,1 – 6,5 m [3], като около половината от дължината ѝ се състои от продълговатия горен лоб на своята опашната перка. Има къса заострена муцуна, малка уста, средно големи очи (липсват мигателни мембрани), и често се бърка с Alopias pelagicus. Притежава от 32 до 53 горни и от 25 до 50 долни редови зъби. Зъбите са малки, триъгълни, с гладки ръбове. Също така има пет чифта хрилни отвори [3].
Дългите и сърповидни гръдни перки завършват със силно заострени върхове. Първата гръбна перка е средно дълга и е разположена малко по-близо до гръдните отколкото до коремните перки. Коремните перки са почти толкова дълги, колкото и първата гръдна перка и завършват с характерни външни репродуктивни органи. Втората гръдна и аналните перки са сравнително малки [3][4]. Върховете на гръдните перки може да бъдат бели.
Най-тежкият регистриран екземпляр е женска лисича акула с дължина 4,8 m и тегло 510 кг.[5]
Разпространение и местообитание редактиране
Видът е разпространен по целия свят в тропически и умерени води, макар че предпочита по-хладни температури. В западните части на Атлантическия океан лисичата акула е разпространена от Нюфаундленд до Мексиканския залив, въпреки че е сравнително рядка южно от Нова Англия, както и около Венецуела и Аржентина. В източната част на Атлантическия океан може да се срещне от Северно море и британските острови до Гана, като това включва Мадейра, Азорските острови, Средиземноморието и дори Черно море. Може да се забележи и в крайбрежните води на Ангола и Република Южна Африка. В Индийския и Тихи океан, лисичата акула е разпространена от Танзания до Индия, от Малдивите, Япония, Корея до югоизточен Китай, Суматра, източна Австралия и Нова Зеландия. Срещана е и около тихоокеанските острови Нова Каледония, Дружествените острови, Табуаеран и Хаваи. В западните части на тихия океан е забелязвана от Британска Колумбия до Чили, включително и в Калифорнийския залив [6][3].
Лисичата акула е наблюдавана в близост до брега и в открития океан, от повърхността до дълбочина от 550 m (1800 фута).
Хранене редактиране
Лисичата акула се храни главно с малки рибки, като херинга, лефер, скумрия. Тя е бърз и силен плувец, за който е известно, че може да скача над водата.[7]
Размножаване редактиране
Подобно на повечето акули, лисичата акула е живородна. След период на бременност от девет месеца, женските раждат от две до четири (по-рядко шест) малки наведнъж. Новородените са на дължина от 114 – 160 cm и тежат по 5 – 6 кг, в зависимост от размера на майката. Малките растат с около 50 cm на година, а възрастните – с около 10 cm на година.[8]
Максималната им продължителност на живота е около 45 – 50 години.[2][9]
Източници редактиране
- ↑ Alopias vulpinus (Bonnaterre, 1788). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 2 януари 2023 г. (на английски)
- ↑ а б Ebert, D.A. Sharks, Rays, and Chimaeras of California. University of California Press, 2003. ISBN 0-520-23484-7. p. 105 – 107. (на английски)
- ↑ а б в г Compagno, L.J.V. Sharks of the World: An Annotated and Illustrated Catalogue of Shark Species Known to Date (Volume 2). Food and Agriculture Organization of the United Nations, 2002. ISBN 92-5-104543-7. p. 86 – 88. (на английски)
- ↑ Castro, J.I. The Sharks of North America. Oxford University Press, 2011. ISBN 978-0-19-539294-4. с. 241 – 247.
- ↑ Douglas, H. Biggest thresher shark ever: caught off Cornish coast (again) // Newsletter of the Porcupine Marine Natural History Society 23. 2007. p. 24 – 25. (на английски)
- ↑ Alopias vulpinus. 2009. 39339.
- ↑ A Firsthand Account of a Jumping Thresher Shark // University of Florida Museum of Natural History. Посетен на 23 декември 2008. (на английски)
- ↑ Biological Profiles: Thresher Shark // Florida Museum of Natural History. Посетен на 23 декември, 2008. (на английски)
- ↑ Species Fact Sheets: Alopias vulpinus Bonnaterre, 1788 // FAO Fisheries and Agriculture Department. Посетен на 23 декември 2008. (на английски)