Митът за Сизиф

„Митът за Сизиф“ (на френски: Le Mythe de Sisyphe) е есе на Албер Камю, публикувано през 1942 г. С „Чужденецът“ (l'Étranger – роман, 1942), „Калигула“ (Caligula – театрална пиеса 1944) и „Недоразумението“ (Le Malentendu) това есе е част от цикъла посветен на темата за абсурдността на съществуванието.

Митът за Сизиф
Le Mythe de Sisyphe
Сизиф, от Франц фон Щук (1920)
Автор	Албер Камю
Първо издание	Франция
Оригинален език	френски
Вид	есе

Митът

С патоса на философията на екзистенциализма писателят сравнява човешкия живот с героя от древногръцката митология Сизиф и вечното започване отначало. Наказан от боговете за своята прозорливост, Сизиф е осъден вечно да бута камък до върха на скала, който всеки път се претъркулва обратно до началната изходна точка.

Камю основава разсъжденията си на многобройни философски съчинения и творчеството на романисти като Достоевски, и твърди, че животът си струва да бъде изживян въпреки неговата абсурдност.

Бунтът

Камю отрича самоубийството и го разделя на три вида: абсурдния герой (подобен на Дон Жуан), самоубиеца и вярващия:

• Абсурдният герой се противопоставя на абсурдността в живота. Дори започва да я цени, като се стреми винаги към същия плам и страст, която го движи, както прави Дон Жуан, който търси удоволствието на първите пориви на страстта с всяка следваща жена.
• Самоубиецът не вижда никакъв смисъл в живота, нищо не го свързва с живота.
• Вярващият е подвластен на определена кауза и не се интересува от екзистенциалната същност, която тревожи толкова хора, които ѝ се противопоставят с мислите и разсъжденията си.

С тези три архетипа на човека и абсурдното битие Камю показва, че бунтът е единственият начин да се живее в един абсурден свят. Този бунт е важен сам по себе си, защитаваните каузи и позиции са по-маловажни. Камю предлага теория на страстната и съзнателна ангажираност в съответствие с политическите настроения на своето време.