Нощната акула (Etmopterus spinax) е вид акула от семейство Etmopteridae. Това е една от най-често срещаните дълбоководни акули в североизточните части на Атлантическия океан – от бреговете на Исландия и Норвегия на север до водите на Габон на юг в Африка. Забелязвана е на дълбочини между 70 и 2490 m. Представлява сравнително малка риба, достигаща на дължина до около 45 cm, но със силно издължена форма на тялото. Окраската на тялото има характерен кафяв оттенък, но коремната област е черна. Подобно на останалите представители на рода, нощната акула е способна да биолуминисцира, като органите излъчващи светлина са разположени по корема.[2]

Нощна акула
Природозащитен статут
VU
Уязвим[1]
Класификация
царство:Животни (Animalia)
(без ранг):Двустранно симетрични (Bilateria)
(без ранг):Вторичноустни (Deuterostomia)
тип:Хордови (Chordata)
клас:Хрущялни риби (Chondrichthyes)
разред:Бодилестоподобни акули (Squaliformes)
семейство:Светещи акули (Etmopteridae)
род:Черни бодливи акули (Etmopterus)
вид:Нощна акула (E. spinax)
Научно наименование
(Linnaeus, 1758)
Разпространение
Нощна акула в Общомедия
[ редактиране ]

Нощната акула се храни преди всичко с крил, малки костни риби, но възрастните екземпляри използват за храна също така сепии и различни по-големи видове скариди. Има известни наблюдения, които сочат, че с напредване на възрастта, нощните акули се преместват на по-големи дълбочини. Видът притежава редица адаптации за живот в дълбоки води, като специфичен тип T клетки и чернодбробни ензими, позволяващи оцеляване при сравнително по-високи концентрации на тежки метали, характерни за по-дълбоките слоеве на океана. Нощните акули са често опаразитени. Това е яйцеживороден вид, даващ живот на около 20 малки на средно всеки три години. Нощната акула не е обект на промишлен риболов, но често е улавяна заедно с други животни в риболовните мрежи. Въпреки че не спада към категорията на застрашените видове, нощната акула е почти застрашен вид, тъй като ниската репродуктивна способност трудно компенсира улова на този тип животни.

Таксономия редактиране

 
Страничен изглед на нощна акула, взето от Les Poissons (1877).

Нощната акула е първоначално описана и наименована през 1758 година като Squalus spinax от шведския натуралист Карл Линей в неговия труд Systema Naturae. Въпреки това, Линей не предоставя типов екземпляр, а видовото име spinax е единствено описание на шипестата гръбна перка. По-късно видът е синонимизиран с описания от Constantine Samuel Rafinesque вид Etmopterus aculeatus и е преместен в рода Etmopterus. Така окончателно нощната акула получава научното име Etmopterus spinax (Linnaeus, 1758) [3].

Нощната акула принадлежи към най-големия род (над 30 вида акули) на семейство Etmopteridae, което от своя страна обединява около 45 отделни вида.

Разпространение и местообитание редактиране

Ареалът на нощната акула включва източното крайбрежие на Атлантическия океан, от север близо до Исландия и Норвегия, до Африка и по-точно Габон. Разпространена е и в Средиземно море, около Азорските острови, Канарските острови и Кабо Верде. Нощни акули са забелазвани и край бреговете на Капската провинция на Република Южна Африка.

Този тип акули обитават външния континентален шелф и склон върху тинести или глинести дъна, в дънните или средни течения [3][4]. Най-често се забелязва на дълбочини между 200 и 500 m, по-рядко между 500 и 750 m [5][6]. Границите в които е документирано присъствието на нощни акули, обаче са между 70 и 2490 m [7].

Физическа характеристика редактиране

 
Черната окраска на коремната страна при нощната акула.

Нощните акули притежават сравнително масивно тяло, не особено издължено с широка муцуна. Устата е тънка с гладки устни. Горните зъби са малки с централен връх, обикновено по-малко на брой от страничните зъби. Зъбите на долната челюст са значително по-големи, с режещ връх. Притежава пет чифта хрилни дъги, изтънени в сравнение с хрилните отвори. И при двете гръбни перки има наличие на шипове. Първата гръбна перка започва след късата и закръглена гръдна перка. Втората гръбна перка е двойно по-голяма от първата и започва слад коремните перки. Липсва анална перка. Опашката е стройна и завършва с опашна перка, при която долната-половина е по-къса [3].

Кожните зъбци са тънки и със закривен връх, разположени сравнително неравномерно, но добре разделение един от друг. Окраската е кафява отгоре, рязко променяща се в черна по коремните области. Има наличие на няколко тъмни черни петна отгоре и зад коремните перки и около опашната перка [3].

Нощната акула притежава множество луминисцентни органи, които излъчват синьозелена светлина, забележима от 3-4 m [8]. Различен брой фотофори са органицирани в девет области по страните и коремната част на тялото в характеристичен за вида масив [5][9].

Максималната дължина, която е документирана при нощната акула е 60 cm, въпреки че рядко надминава 45 cm [5]. Женските са с по-големи размери от мъжките индивиди [10].

Поведение редактиране

Заедно с Galeus melastomus и португалската акула (Centroscymnus coelolepis), нощната акула е една от най-разпространените дълбоководни акули в североизточните части на Атлантическия океан [11]. Среща се поединично или в малки колонии [12]. Популационно проучване в рамките на Средиземно море показва, че женските превъзхождат по брой мъжките индивиди при всички възрастови групи, като дисбаланса се изостря с напредването на възрастта [13]. В северните области от арела и в Балеарско море, възрастните индивиди се откриват в по-дълбоки води в сравнение с младите, което най-вероятно неутрализира конкуренцията между двете групи [11]. Въпреки това, това разпределение не е наблюдавано в източните части на Средиземно море [7].

 
Нощните акули са често силно опаразитени, като например от паразита Anelasma squalicola.

Черният дроб съставлява до около 17% от масата на тялото и три четвърти от него е предимно мазнина, което придава естествена плаваемост [14]. Високите концентрации на тежки метали в дълбоките води е проблем, с който акулите се сблъскват при населяването на тези местообитания. В резултат на това са възникнали специфични адаптации като специализирани T-клетки способни да неутрализират токсични вещества в кръвообращението. Също така черният дроб притежава специализирани ензими, способни да детоксицират съединения на кадмия, медта, живака, цинка и други токсични метали [5]. Нощната акула е важна част от хранителната верига и служи за храна на по-големи акули и скатове [5][12].

По тялото на нощната акула често се откриват редица видове външни паразити, типично както за младите така и за възрастните екземпляри. Ендопаразитите също не са изключение, като някои от по-често срещаните са Squalonchocotyle spinacis, Aporhynchus norvegicus, Lacistorhynchus tenuis, Phyllobothrium squali, Anisakis simplex и Hysterothylacium aduncum. Някои от ендопаразитите заразяват нощните акули чрез храната, а други използват нощната акула като междинен гостоприемник [12]. Членестоногото Anelasma squalicola е типичен ектопаразит, които се захваща за гръбните части на акулата и често прониква на дъблбоко в мускулатурата. Заразяването с този ектопаразит, нарушава развитието на репродуктивните органи и е често причина за намалена плодовитост [10].

Хранене редактиране

Нощната акула се храни преди всичко с ракообразни (предимно скариди и крил), главоноги (различни видове сепии) и дребни костни риби [5]. Нощните акули от бреговете на Италия използват за храна и нематоди, многочетинести червеи, както и хрущялни риби [15]. Изследвания при акули от водите на Норвегия и Португалия показват, че нощни акули с големина до около 27 cm се хранят предимно с крил (Meganyctiphanes norvegica) и дребни рибки от вида Maurolicus muelleri. С напредване на възрастта, диетата на нощните акули започва да се променя и става значително по-разнообразна, като преобладават скаридите (Pasiphaea tarda) и сепиите, както и други риби различни от M. muelleri [6][12][16]. Възможно обяснение е, че по-младите нощни акули са сравнително бавни и не могат да ловят главоноги [12]. Силата на захапката при нощните акули е едва 1 N [17].

Жизнен цикъл редактиране

Нощната акула е яйцеживородно животно, при което ембрионите се излюпват в тялото на женската, но продължават да се изхранват от жълтъчното си мехурче. Размножителния цикъл трае между две и три години, като овулацията настъпва през ранна есен, оплождането през следващото лято и по-рядко през зимата. Гестационният период трае една година [10][18]. Броят на малките е между шест и двадесет, като при женски с по-големи размери тенденцията е към по-голям брой малки. При яйцеживораждането си малките са между 12 и 14 cm на дължина [3][18]. Способността да луминисцират се развива преди малките да излязат от тялото на женската, като дори жълтъчното мехурче луминисцира.

Нощната акула нараства бавно, но значително по-бързо от колкото при други дънни акули. Мъжките достигат полова зрялост при размери от порядъка на 28 до 33 cm, а женските при размери между 34 и 36 cm [5][13], което е средно на четвъртата година при мъжките и около петата при женските. Продължетелността на живот се изчислява на около 18 години за мъжките и 22 години за женските, въпреки че са единствено документирени в естествена среда екземпляри на възраст от 8 години за мъжките и 11 години за женските [13][18].

Връзки с хората редактиране

По протежение на целия им ареал, нощните акули се ловят случайно в мрежи за тралиране и улов на скариди, раци и дълбоководни риби. Самата нощна акула не е обект на промишлен риболов и не е предпочитана като храна за хората, въпреки че съществуват ястия от осолена или приготвена по друг начин риба [3][13]. Нощната акула е включена като почти застрашен вид в Червения списък на световнозастрашените видове, тъй като популацията остава стабилна в рамките на голяма част от ареала. Съществуват усилия за защита на вида са поне в рамките на Средиземно море, но в североизточиня Атлантически океан нощните акули са намалили числеността си с почти 20% между 1970 и 2004 година [2]. Ниската репродуктивна способност на вида обаче, ограничава възможностите за възстановяване на естествени популации, засегнати от риболов или друга дейност [18].

Източници редактиране

  1. Etmopterus spinax (Linnaeus, 1758). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 3 януари 2023 г. (на английски)
  2. а б Coelho, R., T. Blasdale, C. Mancusi, F. Serena, J. Guallart, N. Ungaro, F. Litvinov, P. Crozier and C. Stenberg. Etmopterus spinax // IUCN Red List of Threatened Species. Version 2010.1. International Union for Conservation of Nature, 2008. Посетен на 25 април 2010. (на английски)
  3. а б в г д е Compagno, L.J.V. Sharks of the World: An Annotated and Illustrated Catalogue of Shark Species Known to Date. Rome, Food and Agricultural Organization, 1984. ISBN 92-5-101384-5. с. 85.
  4. Sion, L., Bozzano, A., D’Onghia, G., Capezzuto, F. and Panza, M. Chondrichthyes species in deep waters of the Mediterranean Sea // Scientia Marina 68 (S3). 2004. с. 153–162.
  5. а б в г д е ж Martin, R.A. Deep Sea: Velvetbelly Lanternshark. ReefQuest Centre for Shark Research – посетен на 24 юни 2009.
  6. а б Mauchline, J. and Gordon, J.D.M. Diets of the sharks and chimaeroids of the Rockall Trough, northeastern Atlantic Ocean // Marine Biology 75 (2-3). 1983. DOI:10.1007/BF00406012. с. 269–278.
  7. а б Jones, E.G., Tselepides, E., Bagley, P.M., Collins, M.A. and Priede, I.G. Bathymetric distribution of some benthic and benthopelagic species attracted to baited cameras and traps in the deep eastern Mediterranean // Marine Ecology Progress Series 251. 2003. DOI:10.3354/meps251075. с. 75–86.
  8. Ellis, R. Deep Atlantic: Life, Death, and Exploration in the Abyss. The Lyons Press, 1996. ISBN 1-55821-663-4. с. 195–196.
  9. Claes, J.M. and Mallefet, J. Early development of bioluminescence suggests camouflage by counter-illumination in the velvet belly lantern shark Etmopterus spinax (Squaloidea: Etmopteridae) // Journal of Fish Biology 73 (6). 2008. DOI:10.1111/j.1095-8649.2008.02006.x. с. 1337–1350.
  10. а б в Hickling, C.F. On the small deep-sea shark Etmopterus spinax L., and its cirripede parasite Anelasma squalicola (Lovén) // Journal of the Linnean Society of London, Zoology 45 (303). 1963. DOI:10.1111/j.1096-3642.1963.tb00484.x. с. 17–24.
  11. а б Carrassón, M., Stefanescu, C. and Cartes, J.E. Diets and bathymetric distributions of two bathyal sharks of the Catalan deep sea (western Mediterranean) // Marine Ecology Progress Series 82 (1). 1992. DOI:10.3354/meps082021. с. 21–30.
  12. а б в г д Klimpel, S., Palm, H.W. and Seehagen, A. Metazoan parasites and food composition of juvenile Etmopterus spinax (L., 1758) (Dalatiidae, Squaliformes) from the Norwegian Deep // Parasitology Research 89 (4). 2003. DOI:10.1007/s00436-002-0741-1. с. 245–251.
  13. а б в г Gennari, E. and Scacco, U. First age and growth estimates in the deep water shark, Etmopterus Spinax (Linnaeus, 1758), by deep coned vertebral analysis // Marine Biology 152 (5). 2007. DOI:10.1007/s00227-007-0769-y. с. 1207–1214.
  14. Schmidt-Nielsen, S., Flood, A. and Stene, J. On the size of the liver of some gristly fishes, their content of fat and vitamin A // Kongeleige Norske Videnskabers Selskab Forhandlinger 7. 1934. с. 47–50.
  15. Serena, F., Cecchi, E., Mancusi, C. and Pajetta, R. Contribution to the knowledge of the biology of Etmopterus spinax (Linnaeus 1758) (Chondrichthyes, Etmopteridae) // Deep Sea 2003: Conference on the Governance and Management of Deep-sea Fisheries. Food and Agricultural Organization, 2006. ISBN 92-5-105457-6. с. 388–394.
  16. Neiva, J., Coelho, R. and Erzini, K. Feeding habits of the velvet belly lanternshark Etmopterus spinax (Chondrichthyes: Etmopteridae) off the Algarve, southern Portugal // Journal of the Marine Biological Association of the United Kingdom 86 (4). 2006. DOI:10.1017/S0025315406013762. с. 835–841.
  17. Huber, D.R., Claes, J.M., Mallefet, J. and Herrel, A. Is Extreme Bite Performance Associated with Extreme Morphologies in Sharks? // Physiological and Biochemical Zoology 82 (1). 2009. DOI:10.1086/588177. с. 20–28.
  18. а б в г Coelho, R. and Erzini, K. Life history of a wide-ranging deepwater lantern shark in the north-east Atlantic, Etmopterus spinax (Chondrichthyes: Etmopteridae), with implications for conservation // Journal of Fish Biology 73 (6). 2008. DOI:10.1111/j.1095-8649.2008.02021.x. с. 1419–1443.

Външни препратки редактиране