Уикипедия

Петър Попарсов

български революционер и общественик
Тази статия е за революционера от ВМОРО. За политика от ВМРО-ДПМНЕ вижте Петър Попарсов (политик).

Петър Попарсов (изписване до 1945 година: Петъръ попъ Арсовъ) е български революционер, един от основателите и идеолозите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, и виден български общественик.[1][2][3][4][5]

Петър Попарсов
български революционер и общественик
Роден
Починал
1 януари 1941 г. (72 г.)
Учил вСолунска българска мъжка гимназия
Софийски университет
ПартияВътрешна македонска революционна организация
Народна федеративна партия (българска секция)
Семейство
Братя/сестриАндрей Попарсов
СъпругаХристанта Попарсова
Подпис
Петър Попарсов в Общомедия

Биография редактиране

Ранни години редактиране

 
Къщата на Попарсов в Богомила

Петър Попарсов е роден на 14 август 1868 година в село Богомила, тогава в Османската империя. Учи в Солунската българска мъжка гимназия и в Белград, а в 1892 година завършва Висшето училище в София. В 1891 година Дамян Груев и Попарсов, по онова време студенти в Софийския университет, се заемат да организират част от състудентите си. Този кръг в София създава тайно младежко дружество, наречено „Дружба“. Целта на дружеството, според Попарсов, била:

„ ...Да вербува съмишленици, които да заминат в Македония и там на място, както някога Васил Левски и другарите му, да подготвят почва за революционното движение съобразно с местните условия...[6] “

По-късно Петър Попарсов участва и в учредяването на Младата македонска книжовна дружина заедно с Евтим Спространов, Тома Карайовов, Христо Коцев, Димитър Мирчев, Андрей Ляпчев, Наум Тюфекчиев, Георги Баласчев, Коста Шахов, Георги Белев. За кратко време по-късно в дружеството участват и Даме Груев, Гоце Делчев, Иван Хаджиниколов и Христо Матов.[7] На следващата година той се прибира в Македония, където става екзархийски учител. Преподава в Скопие, Солун, Велес, Прилеп, Щип и други места.

Във ВМОРО редактиране

 
Портрет на Петър Попарсов

На 23 октомври 1893 година заедно с Даме Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров и Христо Батанджиев основава Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Автор е на първия устав на организацията, който изработва по образец на устава на Българския революционен централен комитет (БРЦК), който обаче не е запазен. Под псевдонима Вардарски издава книгата „Стамболовщината в Македония и нейните представители“, в която критикува режима на Стефан Стамболов и Българската екзархия. В брошурата си Попарсов уточнява, че:

„ ...Всички тези кръстени (от стамболовистите) „сепаратисти“ са всъщност всички интелигентни българо-македонци, чийто „сепаратизъм“ се състои в това, че са против централизацията на църковно-училищната власт, с други думи това е една млада българо-македонска партия, която защитава самоуправлението и старите права на българо-македонските общини... “

Попарсов е български учител в класното училище в Скопие (1.IХ.1892 – 31.VIII.1893), в гимназията в Солун (1.IХ.1893 – 31.VIII.1894), бил е екзархийски чиновник във Велес (1.I.1895 – 31.VIII.1895) и отново учител в прогимназията в Прилеп (1.IХ.1895 – 31.VIII.1896) и в прогимназията в Щип (1.IХ.1896 – 18.ХII.1897). В Прилеп в 1895/1896 година е председател на революционния комитет.[8] В 1897 година след разкритията на Винишката афера Попарсов, по това време главен учител на българските училища в Щип,[9] е арестуван и осъден на доживотен затвор, и е заточен в крепостта Подрум кале в Мала Азия. Амнистиран в 1902 година, той продължава да се занимава с революционна дейност. По време на вълната от арести, последвали Солунските атентати от април 1903 година, Попарсов е арестуван във Велес и закаран в Скопие.[10]

Според Михаил Думбалаков в края на 1905 година Попарсов заедно с Думбалаков и Христо Коцев е арестуван в Солун и откаран в Куршумли хан в Скопие.[11]

В 1905 година участва на Рилския конгрес, на който е избран за задграничен представител в София. След разцеплението на ВМОРО в 1907 година е активист на левицата, като на тайно заседание в Рилския манастир подкрепя решението Даме Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов да бъдат елиминирани физически. След Младотурската революция в 1908 година до Междусъюзническата война е в Македония.

 
Писмо на Петър Попарсов до Алберт Сониксен, американски журналист, който прекарва няколко месеца от 1906 с четници на ВМОРО в Македония.
Текст
“
Господин Сониксен,

Изпращам Ви паспорта на деветата велика сила. Ала гледайте този талисман да го привържете добре, направете му место или в кондурите (обущата), или в некой ъгъл на дрехите, или шапката Ви. Защото неговата чудодейна сила изгубва се, ако го види турско око.

Вие разбирате, колко е опасно за самото дело, ако писмото попадне в турски ръцие, та нема нужда да Ви говоря сериозно по въпроса за прикриването му.

Сърдечно ви поздравявам,

П.Арсов

21 Януари, 906

София
”

Обществена дейност редактиране

В 1910 година подкрепя Теодосий Скопски при опита му отново да се кандидатира за Скопски митрополит, но това не се получава въпреки демонстрираните от последния проекзархийски позиции. За кратко време учителства в Българското педагогическо училище в Скопие и изпълнява и директорската длъжност. Взема дейно участие в подготовката и провеждането на изборите за Отомански парламент с листата на Народната федеративна партия (българска секция), но не получава необходимото число гласове за депутат.

След избухването на Балканската война в 1912 година и окупацията на Вардарска и Егейска Македония през декември 1912 година Попарсов участва в срещата на македонски дейци във Велес, организирана от Димитър Чуповски, на която присъстват Ангел Коробар, Ризо Ризов, Александър Мартулков, Крум Зографов, Йован Попйорданов, учителят Иван Елезов, Димитър Ничев и Методи Попгошев. Те решават да изпратят представители на Лондонската конференция, както и в Париж, за да се борят за запазване на целостта на Македония.[12] Опитът им се оказва неуспешен.

След Балканските войни Попарсов се премества в България. Негова съпруга е учителката от Солунската българска девическа гимназия Хрисанта Настева от Битоля. Заселват се в Костенец, където учителстват от 1914 година. Участва в дейността на т.нар. Временно представителство на бившата ВМОРО.[13]

 
Корица на „Стамболовщината в Македония“

По този повод в 1919 година пише:

„ ...Бруталната политика на посърбяване, която отричаше всяко човешко достойнство у македонските българи и жестоко нараняваше националното им чувство – създаде в душата на тоя милионен български народ една трагедия, която ставаше още по-страшна предвид на това, че посърбяването означаваше не само денационализиране, ами и повръщане на македонските българи под ведомството на Гръцката патриаршия, против която бяха водили дългогодишна кървава борба и едва се бяха изкопчили от вампирските ѝ нокти. Лозунгът беше: далече от България! Не за това, че тя беше виновница за положението в Македония, ами защото всяко подозрение за нейна намеса можеше да напакости и ней, и на делото, което трябваше да си запази своя чисто вътрешен македонски характер. Върху тези ясни и точно определени основи се образува първия таен „Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени ѝ от Берлинския договор“, от който сетне се разви тъй наречената Вътрешна М. Р. Организация...[14] “

Относно ролята на Русия и ролята ѝ в Македония след Балканските войни Попарсов твърди:

„ ...Страшните конфликти, които произлязоха от изкусната игра на австрийската дипломация, се разразиха главно в Македония, дето се дойде дотам, щото руските консули с камшик в ръка караха българските селяни да стават сърби! Българите в Македония бяха третирани като судански негри, които по волята на руския цар, трябваше да се подарят на Сърбия за наказание на непослушна България, станала опасна като авангард на Австрия за руските интереси към Цариград.... “

След Първата световна война и подписването на Ньойския договор, с който разделянето на Македония се потвърждава от държавите победителки, дейността на Временното представителство замира. Попарсов остава в Костенец до 1929 година. Там той е не само учител, но и директор на Костенецката прогимназия до самото си пенсиониране. В 1930 година се преселва в София, където живее до края на живота си със своята съпруга.[15]

Умира на 1 януари 1941 година в София.[16]

Неговият брат Андрей Попарсов е кмет на Богомила в периода 1915 – 1918 година, но е убит заедно с общинските съветници Георги и Павел Костадинови на 28 октомври 1918 година от сръбските власти. На името на Петър Попарсов е именувана улица в Щип по време на второто българско управление във Вардарска Македония през 1941 – 1944 година.[17]

Родният дом на Попарсов в Богомила - Попарсовата къща е превърната в 1986 година в къща музей.[18][19]

Литература редактиране

Бележки редактиране

 
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Петър Попарсов.
  1. ↑ We, the people: politics of national peculiarity in Southeastern Europe, Автор Diana Mishkova, Издател Central European University Press, 2009, ISBN 963-9776-28-9, стр. 116.
  2. ↑ The Macedonian question: Britain and the southern Balkans: 1939 – 1949, Автор Dimitris Livanios, Издател Oxford University Press US, 2008, ISBN 0-19-923768-9, стр. 18.
  3. ↑ Preparation for a revolution: the Young Turks, 1902 – 1908, Автор M. Şükrü Hanioğlu, Издател Oxford University Press US, 2001, ISBN 0-19-513463-X, стр. 246 – 247.
  4. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 135.
  5. ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 520.
  6. ↑ Идеята за автономия като тактика в програмите на националноосвободителното движение в Македония и Одринско, 1893 – 1941, Димитър Гоцев, Изд. на БАН, София, 1983.
  7. ↑ Посветен на вътрешната организация, Симеон Радев
  8. ↑ Адамовъ, Тодоръ п. Покойници учители-революционери въ Прилепъ, в: Сто години новобългарско училище въ гр. Прилепъ 1843 - 1943. Скопие, „Българско дѣло“, 1943. с. 149.
  9. ↑ Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия 1878 – 1913, София 1982, с. 100.
  10. ↑ Освободителната борба на българите в Македония и Одринско 1902 – 1904. Дипломатически документи, София 1978, с. 186 – 187 – Доклад от управляващия Сръбското генерално консулство в Скопие, М. Веселинович, 10 май 1903, с. 195 – писмо на Екзарх Йосиф до МВРИ, 17 май 1903
  11. ↑ Думбалаковъ, Михаилъ. Презъ пламъцитѣ на живота и революцията, том I. София, Печатница „Художникъ“, 1933. с. 97 - 99.
  12. ↑ Ристовский, Блаже. Димитрий Чуповский и македонское национальное сознание, ОАО Издательство „Радуга“, Москва, 1999, с. 76.
  13. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 369-370.
  14. ↑ Бюлетин на Временното представителство на обединената бивша Вътрешна македонска революционна организация, №8, 19 юли 1919 г., стр. 2 – 3.
  15. ↑ Томовъ, Л. Петъръ попъ Арсовъ // Илюстрация Илиндень ХІІІ (1 (121). януарий 1941. с. 6 – 7.
  16. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 337 – 338.
  17. ↑ Петровъ, Ср. п. Поменъ за Петъръ п. Арсовъ // Илюстрация Илиндень XV (2 (142). София, февруарий 1943. с. 14.
  18. ↑ Се обновија Спомен куќите на Петар Поп Арсов и Коле Неделковски // Ти реков ми рече, 26 ноември 2012 г. Посетен на 9 ноември 2019 г.
  19. ↑ Cе обновуваат спомен куќите на Петар Поп Арсов и Коле Неделковски // Ти реков ми рече, 4 јули 2012 г. Посетен на 9 ноември 2019 г.
Паскал Рачев → директор на Прилепското българско мъжко класно училище
(1895 – 1896) 		→ Вангел Калеичев
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Петър_Попарсов&oldid=12182074“.