Сирни заговезни
- Сирна неделя пренасочва насам. За филма на Радослав Спасов вижте Сирна неделя (филм).
Сирни заговезни е християнски празник, предшестващ непосредствено началото на Великия пост и отбелязван на седмата неделя преди Великден – за православните църкви през 2024 година това е 17 март.
| Сирни заговезни | |
 Кукери от с. Горна Василица | |
| Други имена | Сиропусна Неделя, Прошка, Сирница, Сирни Заговезни |
|---|---|
| Вид | Народен |
| Дата | 17 март (2024) |
| Тържества | Палят се огньове, по-младите искат прошка от по-възрастните |
| Сирни заговезни в Общомедия | |
Това е и един от важните празници в българска фолклорна традиция, свързан с множество различни обреди и обичаи, някои от които обхващат цялата предходна седмица, наричана Сирна неделя.[1][2] Многобройните му названия са свързани с типичната за празника обредност – Прошка, Прочка,[3] Прощални заговезни,[3] Сирни поклади,[3] Прошчани поклади,[3] Поклади, Сирница,[3] Ората.
Православно християнство редактиране
Според правилата на постенето, на този ден все още могат да се ядат храни, които произхождат от животни, като сирене, мляко, яйца, но не и месо (то вече е отпаднало след Месни заговезни – седмица по-рано). След това, доколкото е препоръчително (т.е. ако на човека не му липсва подходящата духовна настройка, без която се счита, че това няма смисъл), предписанието е чак до Великден да се консумира само храна с растителен произход.
На Сирни заговезни Църквата призовава вярващите да пречистят душите си, молейки и давайки прошка – като първа крачка към Великия пост, през който се очаква да направят всичко възможно да се помирят с всички, за да изпълнят с мир и любов сърцата си и така да посрещнат Възкръсналия Христос.[4] Сутринта в храмовете по време на литургията се чете Евангелието с част от Нагорната проповед (Мат. 6:14 – 21): „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“.[5]
По време на вечернята се пеят великопостните тропари и се произнася Молитвата на св. Ефрем Сирин „Господи и Владико на моя живот…“. След отпуста се извършва специален чин на прошката. На солея се изнасят и полагат на аналоя напрестолният кръст и иконите на Спасителя и св. Богородица. Настоятелят на храма се покланя пред тях и ги целува, после се обръща с молба за прошка от събратята му клирици и от събралите се вярващи. Всички свещенослужители и миряни се покланят пред кръста и иконите и взаимно искат прошка едни други.[5]
Римокатолическо християнство редактиране
Постенето сред римокатолиците постепенно се е облекчавало. В резултат, според канон 1251, въздържанието от месо или друга храна се спазва само на Пепеляната сряда (пада се 40 дена преди Великден) и на Велики петък, както и в петъците през годината.[6] Често католиците преди Великден избират да се отказват от специфични удоволствия, като насладата, която им носят например сладкиши, алкохол или социални медии, като начин за насърчаване на простота и самоконтрол.[7]
Обичаи в България редактиране
Заговяване редактиране
Централно място в празника Сирни заговезни заема ролята му на начало на Великия пост – заговяване. Понеже „без прошка не може да се заговее“,[1] от началото на Сирната неделя до вечерята на Сирни заговезни трябва да се поиска прошка. По-младите обикалят по-стари роднини и близки – свекър, свекърва, тъст и тъща, кумове, по-възрастни братя и сестри, от които прошка.[3] Води се разговор в духа на следното: – „Прощавай, мале, тате...“, – „Просто да ти е (традиционна разговорна форма на „простено да ти е“), Господ да прощава“.
За празника се приготвя специална вечеря със съответстващи ястия – през Сирната неделя вече не се яде месо, но е последният ден за ястия с масло, мляко, яйца и риба.[3] Преди сядането на масата си искат прошка един от друг.[3] Вечерята на Сирни заговезни не се прекадява и не е свързана със специални обреди.[3]
Хамкане редактиране
След вечерята на Сирни заговезни се извършва обичаят хамкане (също ламкане,[3] ласкане, конкане).[8] При него на червен конец се окачват сварено обелено яйце, въглен и сирене (от края на XIX век и първо в градовете – и парче бяла халва), най-възрастният мъж в къщата го завърта в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитва да хване хапката с уста без да си помага с ръце.[9]
Веднага след хамкането, използваният в него конец се използва за гадане за успех през годината. Той се пали и загасва многократно, като при всяко запалване се нарича на някого от присъстващите или на даден земеделски продукт – ако при съответното запалване конецът гори бързо, смята се че човекът ще бъде в добро здраве, ако е младеж ще се ожени, ще има добра реколта от съответния продукт.{{hrf|Маринов|1981|497[8] В Ловешко конецът не се пали, а се поставя на греда на тавана или се заравя в нивата, в други случаи се поставя пред домашната икона за здраве.
Яйцето или въгленът, употребени в хамкането, се смятат за лечебно средство. Смята се, че въгленът предпазва от уроки, а от яйцето белтъкът се изяжда, а жълтъкът се запазва през годината и се използва смесен със сирене като средство срещу стомашно разстройство при децата и агнетата.[10] На следващия ден - Чисти понеделник - с водата от варенето на яйцето се мият лицата за предпазване от бълхи и мухи, черупките се изхвърлят на улицата – пак против бълхи.[1] Яйцето или въглена в някои случаи се слагат в храната на добитъка за здраве.[8]
Оратник редактиране
Вечерта на Сирни заговезни се провежда и обичай, свързан с палене на огньове, който има множество местни варианти и наименования - о̀ратник, олелѝя, урбалки, оруглица, ламбадия, курници, оруглица, алапунгя, орлата, ойдалелия, орада.[11]
Обикновено оратникът е един или повече големи огньове, обикновено от слама или други лесно горящи сухи растения, които се палят на високо място край селото и при които се събират всички жители (в по-стари времена от края на XIX век на оратника се събират само мъже[2]).[10] Често младежите прескачат огъня (кракът на когото е минал през огъня минава за неуязвим за змийско ухапване[2]) или стрелят във въздуха, а край него се играят хора, последните преди забраната ми през Великите пости.[1][10] На някои места, като Самоковско, оратник се нарича разцепен и натъпкан със слама клон, който се запалва и се върти.[10] В Троянско и Тетевенско се върти стар кошер, а в Еленско - каче, които се намазват с катран, пълнят се със слама и се запалват.[11] В Източна Тракия и при тамошни преселници в Добруджа се пали кош със слама, който се издига на дълъг прът.[12]
Основна място в оратника заемат ритуалните извиквания, откъдето идват и наименования като „оратник“ (от архаичния глагол „оратя“, който значи „говоря“) и „олелия“. Обикновено те са свързани с обстоятелството, че празникът отбелязва края на сезона на сватбите, каквито в по-далечното минало не се правят не само през Великия пост, но и до края на активния земеделски сезон през есента.[13] По тази причина двойките, които не са се оженили, трябва да ограничат контактите си до следващия сезон на седенките, а често от този ден се смятат и за необвързани помежду си.[13] По време на оратника младежите правят иронични извиквания, най-често в смисъл, че бащата на любимата им ще им даде целия си имот, само за да се оженят за нея на следващата година.[14] Това се прави и само като подигравка, като в този случаи роднините на момичето отговарят с фрази като: „Стоян има в гащите си всичко! Иди бръкни, та земи!“.[14]
На други места, като Източна Тракия, извикванията имат друг характер, свързан с ритуалите за искане и даване на прошка. Мъжете, започвайки от най-стария, с висок глас обявяват сторените от отделни хора пакости и грешки. Смята се, че така може да се избегне повтарянето на грешките в бъдеще. Тези, които наричат, не подлежат на санкции.[12]
Чилкане редактиране
Друг регионален обичай, разпространен само в Родопите и в Източна България - в Тракия от Старозагорско и Хасковско на изток, във Варненско и в Добруджа - е чилкането (туйкане) на специални запалени стрели (перници, лугачки, чавги).[15] Те имат дължина 10-12 сантиметра и се изстрелват с двойка удрящи се една в друга пръчки, което изисква значителни технически умения, поради което по-неопитните участници започват подготовката си още от Атанасовден.[15] На някои места вместо перници се използват топки с прахан, изстрелвани с прашка, или обикновени стрели, изстрелвани с лък.[16]
При чилкането младежите от дадено село или махала се събират на възвишение край нея, където палят оратник. Всеки от тях е приготвил по 40-50 перници, които изстрелва към селото, целейки се в определени дворове - най-вече на своята приятелка, но също и на други популярни момичета.[17] Всяка от стрелите се нарича за здраве, започвайки от Бог и най-близките роднини и завършвайки с приятелката на младежа.[17] При стрелянето младежите се състезават по точност и височина на изстрелването, а момичетата - по това коя ще получи и събере повече стрели в двора си.[17][2] Чилкането е свързано с реален риск от пожари в селото, където се вземат специални мерки за предотвратяването им - приготвяне на съдове с вода за гасене и покриване на запалими места, като сламени покриви или купи сено, с дъски или намокрени чулове и черги.[18]
Други обичаи редактиране
В ограничен район (Хасковско, Бургаско) през Сирната неделя е регистриран обичай, наричан зора̀ или гора̀. При него рано сутрин младите хора се събират на определена поляна и изпълняват, обърнати към Зорницата, поредица от определени песни, използвани само при този ритуал.[19]
Времето около Сирни заговезни е период на изява на кукерите. Интересна разновидност на техните карнавали е ритуалът Джумал (практикуван тогава в района на град Панагюрище).
Бележки редактиране
- ↑ а б в г Стойнев 1994, с. 329 – 331.
- ↑ а б в г Венедиков 1995, с. 165 – 168.
- ↑ а б в г д е ж з и к Маринов 1981, с. 496.
- ↑ Прощална неделя – Неделя на Сирни заговезни
- ↑ а б Сирни заговезни. Прощална неделя преди Великия пост
- ↑ Code de Droit Canonique
- ↑ Lent // Encyclopaedia Britannica.
- ↑ а б в Бенина-Маринкова 2015, с. 88 – 89.
- ↑ Маринов 1981, с. 496 – 497.
- ↑ а б в г Маринов 1981, с. 497.
- ↑ а б Маринов 1981, с. 497 – 500.
- ↑ а б Стойнев 1994, с. 253.
- ↑ а б Маринов 1981, с. 498.
- ↑ а б Маринов 1981, с. 499.
- ↑ а б Маринов 1981, с. 500 – 502.
- ↑ Маринов 1981, с. 503.
- ↑ а б в Маринов 1981, с. 501 – 502.
- ↑ Маринов 1981, с. 502.
- ↑ Маринов 1981, с. 503 – 507.
- Цитирани източници
- Бенина-Маринкова, Вера и др. Календарни празници и обичаи на българите : енциклопедия. София, Академично издателство „Професор Марин Дринов“, 2015. ISBN 978-954-322-764-8.
- Венедиков, Иван. Митове на българската земя. Книга първа. Медното гумно. Частен колеж Тракия, 1995.
- Маринов, Димитър. Избрани произведения. Том I: народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Наука и изкуство, 1981.
- Стойнев, Анани (съст.). Българска митология. Енциклопедичен речник. София, 7М+Логис, 1994. ISBN ISBN 954-8289-03-2.