Рачо Петров: Разлика между версии

Рачо Петров е роден на 19 февруари 1861 година в [[Шумен]], [[Османска империя]], в семейството на търговеца Петър Стоянов и съпругата му Юргица – дъщеря на крупния шуменски търговец Станчо Шалваджиев. Кръстен е с името Радуш. Близките му го наричат Радчо, а по-късно – Рачо, с което име е познат бъдещият български генерал. Има по-голям брат Стефан, по-малък брат Димитър и по-малка сестра, която умира на 4-годишна възраст.<ref>{{cite book | last = Пеев | first = П | year = 1939 | title = Генералъ отъ пехотата Рачо Петровъ | publisher = | location = София}} Стр. 7- – 11</ref>

През 1867 година е изпратен на училище, а през 1871 година постъпва в гимназията в Шумен, където негов учител по геометрия и тригонометрия е [[Панайот Волов]], а по история – [[Тодор Джебаров]]. През 1875 година завършва четвърти клас, а с това и курса в гимназията и през есента на същата година постъпва като писар в митрополията. През пролетта на 1876 година напуска и се записва в педагогическия курс на Рачко Рачев. Поради напускането на един от редовните учители Рачо Петров го замества, а от есента на същата година е назначен за редовен учител.{{hrf|Пеев|1939|13- – 15}}

След смъртта на баща си, в началото на 1878 година Рачо Петров заминава за [[Разград]], където за кратко работи при предприемача Димко Ачков. Там научава, че в [[Пловдив]] се провеждат курсове по руски език, и се отправя към главния град на [[Източна Румелия]] с препоръчително писмо от руските власти и с дипломата си за завършената Шуменска гимназия. Записва се в курсовете заедно със съученика си от гимназията [[Христо Попов (подполковник)|Христо Попов]] и ги завършва четири месеца по-късно с отличие.{{hrf|Пеев|1939|15- – 17}} По това време в Пловдив се формира така наречената [[Команда на волноопределяющите се|Командата на волноопределяющите се]], чиято цел е да подготви кадри за бъдещото [[Военно училище]]. По стечение на обстоятелствата, началникът на току-що приключилия курс по руски език капитан [[Николай Флейшер]] става и първият началник на това училище. Обучението започва на 22 юли 1878 година, когато Рачо Петров е зачислен като [[редник]] към [[Трета Татарпазарджишка пеша дружина|Татар-Пазарджикска №22 пеша дружина]]. В края на август, за броени дни Петров е издигнат с три чина до [[прапоршчик]] и командирован в току-що създаденото Военно училище в София.{{hrf|Пеев|1939|17- – 19}}

На 10 май 1879 година завършва в първия випуск на училището, произведен е в чин [[подпоручик]] и получава назначение в [[Деветнадесета шуменска пеша дружина|Шуменска №19 пеша дружина]]. Малко по-късно е прекомандирован към Военното училище като инструктор и остава в София. През следващата година успешно взема конкурсния изпит за следване в академия. Така на 13 октомври 1880 е зачислен в младшия клас на [[Николаевска военна академия|Николаевската генералщабна академия]] в Санкт Петербург. През март 1882 е произведен в чин [[поручик]]. През април 1883 година поручик Петров завършва академията и е изпратен на практически занятия в лагера на войските от Одеския военен окръг, където остава до септември същата година.{{hrf|Пеев|1939|19- – 22}}

При завръщането си в България през септември 1883 година поручик Рачо Петров отказва предложение от руското командване да стажува в Русия. Назначен е за ротен командир в [[Пета тетевенска пеша дружина|Тетевенска №5 пеша дружина]] в София. В началото на 1884 година е преведен в [[Единадесета орханийска пеша дружина|Орханийска №11 пеша дружина]] в Шумен. По негова инициатива, както и на други млади офицери, военните балове в града започват с българско хоро. Първоначално това е отказано, но след бойкот на първия бал, се принуждават да приемат предложението им. През март 1885 е произведен в чин [[капитан]], зачислен към [[Щаб на отбраната|генералния щаб]] и назначен за бригаден адютант в щаба на [[Първа пехотна софийска дивизия|1^-ва пехотна бригада]] в София.{{hrf|Пеев|1939|22- – 25}}

На 9 септември 1885 година – три дни след [[Съединение на Източна Румелия с Княжество България|Съединението]] на [[Княжество България]] и [[Източна Румелия]] – княз [[Александър Батенберг]] назначава капитан Рачо Петров за началник на щаба на Действащата армия.<ref>{{cite book | last = История на Сръбско-българската война | title = 1885 год | year = 1925 | publisher = Държавна печатница | location = София }} Издание на Военно-историческата комисия на Щаба на армията, стр. 173</ref> В това си качество Петров планира, координира и направлява отпора срещу сръбските войски, [[Сръбско-българска война|нападнали България]] в началото на ноември същата година. Оценявайки политическия и психологическия ефект от евентуална загуба на [[София]], той избира рискованата стратегия да прегради пътя на сърбите преди пристигането на войските от Южна България, като избира за решителното сражение позицията край [[Сливница]].{{hrf|История на Сръбско-българската война|1925|185- – 187, 272- – 274}} Участва в заседанието на министерския съвет през нощта на 5 срещу 6 ноември, което анализира обстановката след първия ден от [[Битка при Сливница|Сливнишкото сражение]]. Въпреки очертаващото се числено надмощие на сърбите, убеждава министрите против намеренията на княза да изтегли войските към [[Ихтиман]].{{hrf|История на Сръбско-българската война|1925|420- – 421}} За да спре обхода на южния фланг и да спечели време за съсредоточаване на южнобългарските войски на Сливнишката позиция, хвърля [[Радомирски отряд|Радомирския отряд]], събран от разбити и необучени части без артилерия, в [[Бой при Брезник|самоубийствена атака]] срещу Моравската дивизия край [[Брезник]].{{hrf|История на Сръбско-българската война|1925|447- – 448}}

В политическата криза, последвала проваления русофилски [[Деветоавгустовски преврат|преврат]] от август 1886 и абдикацията на княз [[Александър Батенберг|Александър]], майор Рачо Петров подкрепя [[Регентски съвет на Княжество България 1886-1887 година|Регентството]] като съдейства за усмиряване на бунтуващите се офицери в страната. През септември същата година той преговаря с командирите на [[Шумен]]ския гарнизон, дали ултиматум на регентите да се съобразят с исканията на руския емисар генерал [[Николай Каулбарс|Каулбарс]] за освобождаване на арестуваните поддръжници на преврата и отлагане на изборите за Велико народно събрание. Изпратен е в Северна България, за да неутрализира опита на Каулбарс да привлече подкрепа от местното население и гарнизонни командири.<ref>{{cite book | last = Радев | first = Симеон | authorlink = Симеон Радев | year = 1990 | title = Строителите на съвременна България. Том 2 | url = http://lib.sudigital.org/record/18975/files/SUDGTL-BOOK-2012-056.pdf | accessdate = 14.5.2016 | publisher = Български писател | location = София }} Стр. 314, 321</ref> В отговор на [[Офицерски бунт (1887)|бунтовете в Силистра и Русе]] през февруари 1887 правителството изпраща Петров във втория град с извънредни пълномощия на главнокомандващ и подробни инструкции за разправа със заловените метежници. Назначава военно-полевия съд, който налага смъртни наказания на водачите на бунта в [[Русе]].{{hrf|Радев|1990|597- – 605}}

През лятото на 1887 Рачо Петров наследява за кратко [[Данаил Николаев]] начело на [[Министерство на войната|военното министерство]], но отстъпва поста с назначаването на [[Правителство на Стамболов|правителството]] на [[Стефан Стамболов]].<ref name="angelova-radcopetrov">Ангелова, Й. и др. [http://electronic-library.org/books/Book%200009.html Българските държавни институции 1879–19861879 – 1986. Енциклопедичен справочник.] София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, достъп от 06.02.2015)</ref> При управлението на Стамболов остава начело на генералния щаб – на заден план в сравнение с военните министри [[Сава Муткуров]] и [[Михаил Савов]], но с доверието на княз [[Фердинанд]]. През април 1894, след конфликта между Савов и Стамболов, Петров (достигнал междувременно чин полковник) е назначен отново за военен министър. Осигурява лоялността на висшите офицери и помага на княза да отстрани Стамболов от властта.<ref>{{cite book | last = Марков | first = Георги | authorlink = Георги Марков (историк) | year = 2003 | title = Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947 | publisher = Военно издателство | location = София | pages = 57- – 58 | isbn = 954-509-239-4}}</ref> Остава военен министър при управлението на Константин Стоилов до 1896.<ref name="angelova-radcopetrov"/> Поддържа близки отношения с представителя на [[Вътрешна македоно-одринска революционна организация|ВМОРО]] [[Гьорче Петров]]<ref>Елдъров, Светозар. Тайните офицерски братства в освободителните борби на Македония и Одринско 1897–19121897 – 1912, Военно издателство, София, 2002, стр.27</ref>. През ноември 1896 година напуска правителството в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили, въпреки заплахите на [[Фердинанд I|Фердинанд]], че може да бъде убит като Стамболов.{{hrf|Марков|2003|104}}

{{Вижте също|Правителство на Рачо Петров (1901)|Правителство на Рачо Петров (1903–19061903 – 1906)}}

След излизането си от правителството на Стоилов Рачо Петров се занимава с предприемачество. През юли 1898 е определен за пълномощник и съдружник в събирателното търговско дружество за строежа на железопътната линия от [[Радомир]] през [[Кюстендил]] до [[Гюешево]], за чието изграждане пледира още като военен министър. Строителството, което трябва да свърже София със Скопие, не е осъществено, поради недостиг на държавно финансиране и съпротива на турските власти в Македония.<ref>Джонев, Ангел. [http://www.promacedonia.org/adzh/dzhonev_railway_macedonia.pdf Македония в железопътната политика на България (1878–19181878 – 1918 г.)]. Регионален исторически музей „Акад. Йордан Иванов“, Кюстендил 2008, с. 102- – 103, 124, 130 (достъп от 08.02.2015)</ref>

Включва се повторно в политиката като доверено лице на княза във [[Правителство на Иванчов (1900–1901)|втория кабинет на либералите]], като заема мястото на компрометиралия се по време на [[Селски бунтове в България (1900)|селските бунтове]] министър на вътрешните работи [[Васил Радославов]]. В подготовката на изборите за [[XI Обикновено народно събрание]] провежда чистка на местната администрация от поставеници на [[Либерална партия (радослависти)|Либералната партия]]. По тази причина влиза в конфликт с министър-председателя [[Тодор Иванчов]], който подава оставка, и с подкрепата на княза съставя ново преходно правителство, натоварено от Фердинанд с провеждането на изборите през януари 1901.<ref>Радев, Симеон. Лица и събития от моето време. Том I. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2014. ISBN 987-954-09-0842-7. Стр. 438- – 443</ref><ref>{{cite book | last = Стателова | first = Елена | coauthors = Стойчо Грънчаров | year = 1999 | title = История на България. Том 3 | publisher = Издателска къща „Анубис“ | location = София | pages = | isbn = 954-426-206-7}} Стр. 165</ref> Избран е в [[XI Обикновено народно събрание|XI (1901 г.)]] и [[XIII Обикновено народно събрание|XIII (1903–19081903 – 1908 г.) Обикновено народно събрание]]. През 1903 – 1906 г. оглавява [[Правителство на Рачо Петров (1903–1906)|правителство]] от представители на [[Народнолиберална партия|Народнолибералната партия]] и безпартийни{{hrf|Стателова|1999|176}}. Подава оставка след [[Афера „Шарл–Жан“|аферата „Шарл–Жан“]]<ref>{{cite book | last = Марков | first = Георги | coauthors = Василка Танкова | year = 2009 | title = История на българите. От Освобождението (1878) до края на Студената война (1989) | publisher = „Знание“ | location = София | pages = | isbn = 978-954-621-240-5}}. Стр. 103</ref>.

Проведена през 1910 година парламентарна анкета установява, че Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лихвена сметка в [[Българска народна банка|Българската народна банка]], в която постъпват и негови лични средства. Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. В състояние на [[конфликт на интереси]] влага значителни суми в облигации по българските държавни заеми. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през този период.<ref name="аврамов">{{cite book | last = Аврамов | first = Румен | authorlink = Румен Аврамов | year = 2007 | title = Комуналният капитализъм: Т.III | publisher = Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии | location = София | pages = 208- – 210 | isbn = 978-954-90758-9-2}}</ref>

През [[Балканската война]] е назначен за съветник в свитата на престолонаследника [[Борис III|Борис]].<ref>{{cite book | last = Марков| first = Г | coauthors = | year = 1989 | title = България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912–19131912 – 1913 г | publisher = Наука и изкуство | location = София | pages = 24 |url = http://www.kroraina.com/knigi/gm_bw1/ |accessdate=08.02.2015}}</ref> В края на октомври 1912 преговаря с гърците за допускане на [[Седма Рилска дивизия]] в превзетия от тях Солун.{{hrf|Марков|1989|90- – 91}}

На 20 юни 1913 – дни след избухването на [[Междусъюзническата война]], Рачо Петров е назначен начело на разположената около [[Цариброд]] и [[Трън]] Трета армия.<ref>{{cite book | last = Марков| first = Г | year = 1991 | title = Българското крушение 1913 | publisher = Издателство на [[БАН]] | url = http://lib.sudigital.org/record/19005/files/SUDGTL-BOOK-2012-067.pdf | accessdate = 14.05.2016 | location = София | pages = 91}}</ref> През следващите дни ръководи безуспешните операции за овладяване на [[Враня]] и [[Пирот]]. Напредването на поверената му армия към [[Южна Морава]] е спряно от сърбите при възвишението Букова глава, а атаката към Пирот е спряна от главното командване, поради необходимостта от прехвърляне на подкрепления за разбитите български войски в Македония.{{hrf|Марков|1991|102, 105- – 107}} След края на войната, на 2 август 1913, Рачо Петров е повишен от генерал-майор в чин [[генерал-лейтенант]].

През декември 1915, по време на [[Участие на България в Първата световна война|Първата световна война]], генерал Петров става началник на новосъздадената [[Македонска военноинспекционна област]]. Заема длъжността до октомври 1916.<ref>Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878- – 1944. Македонски научен институт, София, 1997. Том 3, ISBN 954-8187-32-9. Стр. 361- – 362, 396</ref> Зачислен е към щаба на действащата армия. През 1917 г. излиза в запас по собствено желание.