Сънниколау Маре
Сънниколау Маре (на румънски: Sânnicolau Mare, Sînnicolau Mare; на унгарски: Nagyszentmiklós, Надсентмиклош; на немски: Groß Sankt Nikolaus, Грос Занкт Николаус; на банатски български: Smikluš; на сръбски: Сент Николаш или Sent Nikolaš; всички означават „Свети Николай Велики“) е градче в окръг Тимиш, Румъния, най-западният град на територията на страната. Намира се в региона Банат, близо до границите с Сърбия и Унгария. Има население малко по-малко от 13 000 души. Било е окръг (яраш) в комитат Торонтал по време на унгарското управление, с изключение на османското управление в периода 1551 – 1716. В периода 1807 – 1820 е и център на комитата поради големия пожар в дотогавашния център Надбецкерк. През 1918 г. е окупиран от сръбски войски, а през 1919 г. става част от Румъния.
| Сънниколау Маре Sânnicolau Mare | |
| — град — | |
 | |
 | |
  Сънниколау Маре | |
| Страна |  Румъния |
|---|---|
| Окръг | Тимиш |
| Площ | 136,77 km² |
| Надм. височина | 82 m |
| Население | 12 398 души (2002) |
| Пощенски код | 305600 |
| Официален сайт | www.sannicolau-mare.ro |
| Сънниколау Маре в Общомедия | |
Тук е локализирана[1][2] важната българска крепост Ченад (Морисена) на река Муреш от времето на Първата българска държава. Едноименното днешно село отстои на 2,4 км северно от града, на брега на реката.
Сънниколау Маре е най-известен с българското златно Съкровище от Надсентмиклош, от 23 предмета, открити край града (тогавашния Надсентмиклош в Кралство Унгария) през 1799 г. Днес те са изложени в Музея на историята на изкуствата във Виена и Националния исторически музей в София. Също така, Сънниколау Маре е и родното място на известния унгарски композитор Бела Барток. Намира се на 64 км от Тимишоара.
Население редактиране
| Историческо население на Сънниколау Маре[3] | |||||||||||||
| Година | Население | Румънци | Унгарци | Немци | Сърби | Българи | |||||||
|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
| 1880 | 10 836 | 31,3% | 10,8% | 41,2% | 11,4% | н.б. | |||||||
| 1890 | 12 311 | 31,3% | 12,2% | 43,5% | 10,3% | н.б. | |||||||
| 1900 | 12 639 | 33,1% | 15,3% | 41,1% | 9,8% | н.б. | |||||||
| 1910 | 12 357 | 32,6% | 17,5% | 39% | 9,2% | н.б. | |||||||
| 1920 | 10 900 | 36,1% | 10,6% | 40,1% | н.% | н.б. | |||||||
| 1930 | 10 676 | 40% | 11,6% | 35,2% | 7,5% | 0,3% | |||||||
| 1941 | 10 640 | 42,1% | 10,1% | 35% | н.б. | н.б. | |||||||
| 1956 | 9956 | 54,6% | 12,4% | 24,4% | 6,5% | 0,8% | |||||||
| 1966 | 11 428 | 59,4% | 10,9% | 21,8% | 6,4% | 1% | |||||||
| 1977 | 12 811 | 62,2% | 10,9% | 19% | 4,7% | 1,6% | |||||||
| 1992 | 13 083 | 73,4% | 10,6% | 5,9% | 4,6% | 3,1% | |||||||
| 2002[4] | 12 914 | 76,8% | 9,4% | 3,2% | 3,6% | 3,6% | |||||||
Побратимени градове редактиране
Мако, Унгария.- Батоня, Унгария.
- Казинбарцика, Унгария.
Вижте също редактиране
Източници редактиране
- ↑ Г. Николов, Централизъм и регионализъм в Ранносреднивековна България, София, 2005., с. 192
- ↑ Деян Рабовянов, Национален археологически институт с музей БАН, София 2011, с. 44
- ↑ Erdély etnikai és felekezeti statisztikája
- ↑ Recensamant 2001