Черните клобуки, черните клобуци или черните шапки (на руски: Чёрные клобуки; на украински: Чорні клобуки, тюркски: каракалпаки, черни шапки) са група тюркоезични номадски или полуномадски племена, предимно узи, които населяват земите на юг от руските княжества през XII и началото на XIII век. Като васали на киевските князе черните клобуки участват в руските междуособици от този период и образуват съществена част от кавалерията на киевската армия.

За пръв път терминът „черни клобуки“ се появява в Ипатиевската летопис в 1146 година, а за последен - в 1193 година. Някои автори смятат, че в състава на черните клобуци са влизали и кумани.[1], а други предполагат, че в съюза на черните клобуки наред с торки (узи) влизат и племената на ковуите и каепичите, както и части от печенезите, берендеите и други по-малки огузоезични групи.[2]

След настаняването си по руската граница черните шапки се превръщат в полуоседнало население[3] и са християнизирани.[4]

Черните клобуки са важен фактор във военно отношение, който взима участие във войните на киевските князе с другите руски държави и с външните врагове, каквито са куманите и татарите. Военните сили на киевските князе, според Ипатиевската летопис, се състоят от три части – киевските граждани, черните клобуки и княжеската дружина. В политически план черните клобуки също са от значение за Киевското княжество. Заедно с болярите те взимат решение при избора на новите князе.

Персийският историк Рашид-ад-дин (XIII-XIV век), описвайки татаро-монголското нашествие в Русия през 1240 г., пише: „Князете Бату и неговите братя, Кадан, Бури и Бучек потеглили на поход в страната на русите и на народа на черните шапки и за 9 дни превзели града на русите, наречен Манкеран (Киев)[5]

Съществува теза, която свързва произхода на гагаузите с племената на черните шапки.[6]

Бележки редактиране

  1. Луценко, Владимир. Тюркский фактор в истории и этногенезе украинцев и их предков, архив на оригинала от 5 март 2010, https://web.archive.org/web/20100305101643/http://vlalut.narod.ru/5.html, посетен на 5 март 2010 
  2. Стоянов, Валери. Куманология. Опит за историографско-рециптивистичен анализ на проучванията върху един изчезнал народ. Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „Доктор на историческите науки“, София 2003., архив на оригинала от 12 декември 2009, https://web.archive.org/web/20091212031107/http://www.ihist.bas.bg/CV/Valery_Stojanow/VS_DScDisert_These.htm, посетен на 21 март 2010 
  3. Златарски, Васил. История на българската държава през срѣднитѣ вѣкове, Томъ II. България под византийско владичество (1018—1187), София 1934, с. 184
  4. Мутафчиев, Петър. Мнимото преселение на селджушки турци в Добруджа през XIII век, в: Мутафчиев, Петър. Избрани произведения, т. II, София 1973, с. 708
  5. Сборник материалов, относящихся к истории Золотой Орды т. II Москва, Ленинград, 1941, с. 37
  6. Мошков, В.А. Турецкие племена на Балканском полуострове, Известия Русского историческаго общества, т. 40, Санкт-Петербург 1905, с. 415. Тази теза е оборена от Петър Мутафчиев, виж Мутафчиев, Петър. Пос. съч, с. 707-708