Авиньонска школа

Авиньонската школа (на френски: École d’Avignon) е провансалска художествена школа, развиваща се в Авиньон през 14 – 15 век, изиграла важна роля във формирането на френската живопис.[1]

„Благовещение“,
музей Гране
Анонимен автор. Олтар от Тузон. ок. 1410 г. Лувър, Париж.

Авиньон в годините на авиньонското пленничество на папитеРедактиране

В началото на 14 век Авиньон не следва да се счита изостанал град: през 1303 г. папа Бонифаций VIII основава тук университет. Превръщането на града в християнска столица започва едва след преместването в Авиньон на папската курия във връзка с т. нар. „Авиньонско пленничество“ на папите. След това значението на града израства до нивото на водещите европейски столици – Лондон, Париж, Барселона, Неапол и Прага. Много прелати и светски аристократи построяват за себе си разкошни резиденции. Един от недобре съхранените до наши дни образци за такава постройка е главната сграда Пти Пале (Малкият дворец), намираща се на площада пред Папския дворец. Принадлежала е на кардинал Арно дьо Виа, а след неговата смърт, от 1335 г. служи за епископски дворец. Сега в него се разполага забележителна колекция от старинна италианска и френска живопис. На мястото на старите градски църкви са издигнати нови величествени храмове.[2]

През 14 век водеща живописна школа е Сиенската, затова при папския двор са поканени сиенските майстори Симоне Мартини, Майсторът на кодекса на св. Георги, а после и Матео Джованети, който става придворен папски художник и работи в папския дворец и в манастира Вилньов през 1343 – 1367 г. Техническите знания и реалистичните склонности на италианците се срещат тук с декоративния вкус и куртоазния дух на французите.

Авиньонска школа през 15 векРедактиране

 
„Благовещение от Екс“ (Екс ан Прованс, църква Сент Мари-Мадлен
 
Анонимен автор. Булбонски олтар. ок. 1457 г. Лувър, Париж.

Към средата на 15 век може да се говори за истинска школа, макар че следва да се счита общопровансалска, а не само авиньонска. В периода на политическа стабилност и разцвет, способстващ за обновление на изкуството, топлият и сит Прованс, оставащ настрана от опустошителните войни, приема и обединява художници, дошли от севера. Подемът на търговията създава нов художествен пазар и нова многочислена клиентела, не само църковна, но търговска и финансова.[3]

Разцветът на Авиньонската школа идва по времето на управлението на Рене Добрия, крал от Анжуйската династия, който е човек с творчески заряд, пише стихове и сам рисува.

 
Аноним. „Пиета“ от Тараскон. ок. 1456 г. Музей Клюни, Париж.
  • Първият шедьовър на Авиньонската школа се появява приблизително през 1443 г.:, това е знаменитото „Благовещение от Екс“ (Екс ан Прованс, църква „Сент Мари-Мадлен“). Това произведение показва главните черти, присъщи за Авиньонската школа: строга композиция, опростени обеми, вкус към силно осветяване, което подчертава контурите. Картината оказва бързо и едновременно продължително влияние на художествения процес в Прованс.
  • Създадените от неизвестни художници „Булбонски олтар“ (ок. 1457 г., Париж, Лувър), и „Пиета“ от Тараскон (ок. 1456 г., Париж, музей „Клюни“) са задължени на „Благовещение от Екс“ за своите типажи, рисунък и цветове.[4]

В допълнение, тази картина предава на всички провансалски художници вкус към широта и монументалност, и отрича обичайната нидерландска елегантност.

  • Така художници от различни страни формират общ стил. Най-яркото проявление на този нов стил се проявява в средата на века в такива произведения като „Пиета“ от Вилньов-ле-Авиньон, приписвана на Ангеран Картон и неговата „Богородица Мизерикордия“.
 
А. Картон. Богородица Милосърдие. 1452. Шантийи, музей Конде.

През този период Авиньон отново се превръща в главен френски художествен център; от архивните документи са известни голям брой хора на изкуството и картини, създадени от тях, които, не са оцелели до наши дни. Авиньон е център на изкуството, който се появява на кръстопътя на търговските и културни маршрути, поддържа постоянен контакт и със севера (Бургундия, Париж, Фландрия), от където са по-голямата част на художниците от Авиньонската школа, както и от Средиземноморския регион (Неапол, Сицилия, Испания), където през този период може да намерите подобна форма и същия дух (за взаимното влияние може да е допринесло за връщането от Неапол към Прованс през 1442 г. на крал Рене). Влиянието на Авиньонската школа през този период е от най-общ характер. В допълнение, към списъка на добре познатите имена на голям брой от авторите, се числят много безименни, анонимни майстори.[5]

През 1470-те години в Прованс, както и в Северна Европа, се разпространява вълната на нидерландското влияние, поддържано в частност от крал Рене, който е страстен любител на нидерландската живопис. Художниците (Никола Фроман, а така и анонимният автор на „Олтара на Перюси“[6], подражаващи на формите и типовете от северната живопис, съхраняват присъщия за провансалската школа твърд почерк.

Два триптиха на Никола ФроманРедактиране

Възкресението на ЛазарРедактиране

 
Никола Фроман. Възкресението на Лазар. 1461 г. Уфици. Флоренция

Този триптих се счита за доказателство, че Фроман през 1460 – 61 г. живее в Нидерландия и принадлежи към кръга от художници около Рогир ван дер Вейден. Произведението има подпис на художника и дата – 18 май 1461 г. На въпроса откога тази творба се намира във Флоренция (сега тя е в галерия Уфици), учените само предполагат, че Никола Фроман през 1460 – 61 г. пътува до Италия, където я е нарисувал. По-късно при по-щателно изследване се прояснява следната ситуация. Триптихът е поръчан на художника от Франческо Копини, който е папски легат в северните страни от 1459 до 1462 г. Копини се връща в Италия с този триптих, а впоследствие, изхождайки от някакви политически причини, го подарява на управителя на Флоренция – Козимо Медичи, който до своята смърт през 1464 г. предоставя триптиха на францисканския „Конвенто дел Боско“ в Мугело, където той се пази до XVIII в.

Стилът на това произведение е близък до маниера на Рогир ван дер Вейден. Рисунакът е ъгловат, готически, а в самите сцени се усеща пренасищане с хора и предмети, характерно за младите художници, желаещи да демонстрират, че те могат да изобразят всичко. Лицата на персонажите са типизирани и изглеждат почти еднакви. В левия горен ъгъл е изобразен млад човек, чието лице някои учени считат за автопортрет на Никола Фроман. На страничните панели на олтаря са изобразени сцени от „Марта известява Христос за смъртта на Лазар“ и „Мария Магдалена измива краката на Христос“.

Триптих „Горящата, но не изгаряща къпина“Редактиране

 
Никола Фроман. Неизгарящата къпина. 1475. Екс-ан-Прованс
 
Никола Фроман. Диптих на Матерон. „Крал Рене и Жана дьо Лавал“ 1475 – 80. Лувър. Париж

Триптихът се явява връх в творчеството на Никола Фроман. Той е създаден петнадесет години след Възкресението на Лазар, а промяната в творческия подход на Фроман е поразителна. Тук той се отказва от ъгловатия маниер на изписване и под явното влияние на произведенията от авиньонската школа, синтезиращи италиански и нидерландски елементи, създава удивително произведение с фантастичен сюжет. Реалистичните пози на персонажите с меко падащи тъкани на дрехите. Триптихът е поръчан от крал Рене Анжу, затова на страничните панели е изобразен като донатор крал Рене, така и неговата втора съпруга Жана дьо Лавал. Каноничният контекст на преданието е затова, как на Моисей в горящата къпина се явява сам Яхве, изменението тук е в съответствие с традициите на късното Средновековие (разпространението на култа към Дева Мария) на Моисей се явява не Яхве, а Богородица с младенеца. Младенецът държи в ръка огледало, в което се отразяват той самия и Мария. В десния долен ъгъл е изобразен потресения Мойсей, а в левия ъгъл ангел, с успокояващ жест към пророка. В центъра на композицията равнодушно пасат овце и кози, невиждащи нито горящата къпина, нито ангела. Картината е изпълнена със символи, както е прието в готическата живопис в периода на нейния разцвет. [7]

Освен тези две забележителни творби на Никола Фроман се приписва произведението: „Диптих на Матерон“ с изображение на Рене Анжу и Жана дьо Лавал, поръчан за крал Рене от неговия приятел Жан Матерон (Париж, Лувър).

Книжни миниатюри на Бартелеми д’ЕйкРедактиране

Изследователите отбелязват, че миниатюрата, която се приписва на четката на художника на крал Рене, е удивителна по своето високо качество, а стилът е строго индивидуален. Два манускрипта, илюстрирани със същия стил са в колекцията на крал Рене, третият е в колекцията на Мария Люксембургска. Четвъртата книга, в която изследователите познават ръката на този майстор – това е знаменития Пребогатия часослов на херцог дьо Бери, към късните миниатюри на който вероятно, Бартелеми д’Ейк има участие.

Йос Лиферинкс е последният голям майстор от авиньонската школа. До този момент, като изследователят на неговото творчество Чарлз Стърлинг аргументирано обединява няколко различни произведения под името на Лиферинкс, това са седем картини от живота на св. Себастиан.

 
Йос Лиферинкс. Поклонение на младенеца. ок. 1500 г. Лувър, Париж.

ХудожнициРедактиране

ПодобниРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Искусство Возрождения в Нидерландах, Франции, Англии (Памятники Мирового Искусства) М. 1994.
  2. Michelle Laclotte/Dominique Thiebaut. L’ecol d’Avignon. Flammarion. Paris. 1983.
  3. Albert Chatelet. La Penture Francaise XV et XVI siecles. SKIRA. 1992.
  4. Эдит Лайта. Ранняя французская живопись. Будапешт. 1980.
  5. Michelle Laclotte/Dominique Thiebaut. L'ecol d'Avignon. Flammarion. Paris, 1983.
  6. The Pérussis Altarpiece | French Painter, painted in 1480 | All | European Paintings | Collection Database | Works of Art | The Metropolitan Museum of Art, New York
  7. Andre Chastel. French Art. Vol. I—II. Flammarion. 1994.