Агатоники или Агатоникия (на гръцки: Αγαθονίκη, Αγαθονίκεια) е късноантично и средновековно градче с неизвестно местоположение в района на Сакар. Център е на титуларната Агатоникийска епархия.

Агатоники
Местоположение
Страна  България
Археология
Вид средновековен град
Период III-ХI век
Епоха Източна Римска империя

ИсторияРедактиране

При установяване на църковната организация в Източната римска империя към IV – VI в. сл. Хр., градчето е епископско седалище на епархия, подчинена на Филипополската митрополия. То запазва своя статут и продължава да се споменава в епархийските списъци и през следващите векове, макар районът да запада в резултат на варварските нашествия и войните с България.[1]

Споменава се през 815 г. като гранична крепост в 30-годишния мирен договор на хан Омуртаг с Византия, закрепен върху камък в Сюлейманкьойския надпис.[2]

В мемоарите на византийската принцеса Ана Комнина (ХII в.) се споменава във връзка кампанията си срещу куманите през 1094 г. на император Алексий I Комнин.[3]

ЛокализиранеРедактиране

Точното местоположение на град Агатоники е неизвестно.[4] Според някои е в подножието на Родопите, близо до Пловдив,[4] според повечето историци се локализира край село Оряхово в южните склонове на Сакар.[4][5]

В мемоарите на Ана Комнина (ХII в.) се споменава в близост до градчето Скутари, тъй като император Алексий I Комнин преминава през Агатоники веднага след Скутари, докато куманите били разположение в района на Авролево[3] (връх Дервишка могила, връх Вишеград или Бакаджиците).

ИзточнициРедактиране

  1. Parthey, Gustav. Notitiae 5, 10. // Hieroclis Synecdemus et notitiae graecae episcopatuum. Berlin, 1866. с. 122, 218. (на латински)
  2. Бешевлиев, Веселин. III. Мирни договори, надпис № 41. // Първобългарски надписи. София, 1992. с. 164.
  3. а б Anna Comnenae, Alexias. Х.2. – В: ГИБИ. Т. VIII. София, БАН, 1972. с. 111. Посетен на 15.10.2018.
  4. а б в Επισκοπή Αγαθονίκειας. // Προσωπική ιστοσελίδα του Μάρκου Μάρκου. Посетен на 11 юни 2017. (на гръцки)
  5. Бешевлиев, Веселин. III. Мирни договори, надпис № 41. // Първобългарски надписи. София, 1992. с. 164.