Акънджиите (на турски: akıncı, мн.ч. akıncılar) в ранната история на Османската империя са нередовни части от османската армия. Включват се във военните походи, водени от стремежа за плячка.

Акънджии в битка, миниатюра от 16 в.

Макар и зле въоръжени и без военен опит, с числеността си допринасят за нарастване на военната мощ на османската войска. Най-често са използвани за опустошителни набези на някоя област, която султанът се готвел да завладее.

По-късно се превръщат в помощен корпус към турската армия, като просъществуват до края на 16 – началото на 17 век.

Искендер е известен акънджия от времето на султан Ахмед I. Нередовният войник спасява съпругата на падишаха – Кьосем Султан, от опит за покушение. 

Според някои изследователи, акънджиите оформят нови провинциални елити и влиятелни династии от акънджийски предводители. Членовете на акънджийските семейства притежават и директно администрират значим дял от българските земи през целия период на османското владичество. Влиянието на тези могъщи семейства далеч надхвърля османския период и техни членове намират присъствие в Учредителното събрание в Търново, а впоследствие са сред официалните лица, назначени от Османската империя във вакъфските комисии в Третата българска държава.[1]

Външни препраткиРедактиране

Акънджиите

ИзточнициРедактиране

  1. Григор Бойков, Мария Кипровска, Вакъфските села и сгради в България през османския период / Вакъфите в България, Университетско издателство "Св. Климент Охридски" - София, 2020 ISBN 978-954-07-5098-9, стр. 50