Александър Андреев (журналист)
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Александър Андреев.
Александър Андреев Андреев е български журналист, писател и преводач. Ръководител на българската редакция на радио „Дойче веле“.
Александър Андреев | |
български журналист и писател | |
Роден | |
---|---|
Националност | България |
Учил в | Софийски университет |
Литература | |
Жанрове | разказ, роман, есе, репортаж |
Известни творби | „Нови степени на свобода“ (роман, 1999) |
Награди | Голямата награда за журналистическо разследване на фестивала „Международни медийни събития“ (2001) „Христо Г. Данов“ (2007, номинация) „Робер Шуман“ (2008) Годишна награда на СПБ (1995, 2013) |
Семейство | |
Съпруга | Невяна Андреева (женени от 1981 г.)[1] |
Деца | Мина Андреева (р. 1983)[1] |
Биография
редактиранеАлександър Андреев е роден на 10 юни 1956 година в София.[2] Произхожда от лекарско семейство.[1]
Завършва Немската гимназия и право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Между 1979 и 1991 г. работи в БНР като репортер, редактор и водещ в програмите „Христо Ботев“ и „Хоризонт“. Между 1983 и 1986 г. е редактор и водещ на много нашумялото по това време предаване „Добър ден“ на програма „Христо Ботев“, а останалите шест до заминаването си в Германия е отговорен редактор в програмата.[1] Заедно с Иван Кулеков пишe сценариите на друго известно предаване, „Звезди посред бял ден“.[3]
От 1991 г. е редактор в Българската редакция на радио „Дойче Веле“ в Кьолн. От 2008 г. е ръководител на българската редакция на радиото в Бон - отначало като временно изпълняващ длъжността, а после за постоянно.[4]
През 2001 г. е поканен от тогавашния Национален съвет за радио и телевизия да се кандидатира за генерален директор на БНР, но отказва.[1][5]
Негови статии излизат в многобройни издания в Белгия, Холандия, Великобритания, Австрия, Сингапур и Германия („Ди Цайт“, „Ди Велт“, „Тагесцайтунг“, „Франкфуртер Рундшау“), както и в редица международни собрници. Сътрудничи на радиостанции и телевизии в Германия и в България.[3] Колумнист на вестник „Дневник“.
Бил е член на УС на Европейската академия за изследване на живота, интеграцията и гражданското общество EALIZ (Австрия), член е и на Европейския преводачески колегиум в Щрален (Германия),[6] на Съюза на журналистите в Германия и на „Репортери без граници“.
Автор е на белетристичните книги „Степени на свобода“ (1986) и „Нови степени на свобода“ (1999; 2001) и на документалната „Заговорът на шпионите“ (1999). Романът „Нови степени на свобода“ е считан за едно от големите литературни събития на десетилетието.[7]
Превел е от немски над 20 книги от Гюнтер Грас, Райнер Мария Рилке, Фридрих Дюренмат, Томас Бернхард, Якоб Васерман и други, както и разкази и романи от Макс Фриш, Хайнрих Бьол, Гюнтер Грас, Петер Хертлинг, Илзе Айхингер и др. в периодични издания и сборници.
Владее немски, руски, английски, нидерландски и френски.
Възгледи
редактиранеВеднага след предсрочните парламентарни избори в България през май 2013 г. прави изказване, че кризата в страната не е политическа, нито икономическа, а морална.[8]
Награди
редактиранеАлександър Андреев е отличаван за своята работа и като журналист, и като преводач.
Първата му награда като журналист е от Съюза на българските журналисти през 1985 г.[1]
На фестивала „Международни медийни събития“ в Албена през 2001 г. получава Голямата награда за журналистическо разследване – за „Еврокорпус“.[9]
През 2002 г. получава първа награда на фестивала „Сребърна вълна“ в Албена за предаването „Апострофи“ по радио „Дойче веле“.[1]
Носител на наградата на „Златен будилник“ на програма „Христо Ботев“ на БНР (2005) – за всеотдайна работа, будителски дух и духовна подкрепа за националната програма за култура.[10]
Носител е на голямата награда „Робер Шуман“, учредена от представителството на Европейската комисия в България с цел да поощрява професионалното отразяване в медиите на въпроси, свързани в Европейския съюз и насочени към повишаването на информираността на българското общество за мястото и ролята на България в европейската общност (2008).[11][12][13]
През 1995 г. е отличен с Първа награда от Съюза на преводачите в България.[6]
За превода на „Изличаване“ на Томас Бернхард е номиниран за наградата „Христо Г. Данов“ (2007).[14]
За преводите си на „Моите награди“ и „Сеч. Една възбуда“ от Томас Бернхард получава Годишна награда за най-добър превод на Съюза на преводачите в България (2013).[15]
Общо е удостояван четирикратно с награди от Съюза на преводачите в България.
Лауреат е и на Наградата за превод на Австрийското министерство на културата.
Библиография
редактиранеБелетристика
редактиране- „Степени на свобода“ (1986)
- „Нови степени на свобода“ (1999; 2001)
Документалистика
редактиране- „Заговорът на шпионите“ (1999)
- „Време и всичко“ (в съавторство с Андрей Райчев, 2018)
Преводи
редактиране- Томас Бернхард. „Диханието“ (разкази и роман). София: Народна култура, 1983.
- Райнер Мария Рилке. „Записките на Малте Лауридс Бриге“ (роман). София: Народна култура, 1985, 264 с.
- 2 изд. София: Лабиринт, 2013, 216 с.
- Гюнтер Грас. „Котка и мишка. Местна упойка. Срещата в Телгте“ (три романа). София: Народна култура, 1986, 550 с.
- Герт Хофман. „Разговор за коня на Балзак“ (новели). София: Народна култура, 1988, 248 с.
- Фридрих Дюренмат. „Правосъдие“ (роман). Пловдив: Христо Г. Данов, 1989, 189 с.
- Гюнтер Грас. „Вещателят“ (роман). София: Атлантис КЛ, 1994, 284 с.
- Якоб Васерман. „Каспар Хаузер или леността на сърцето“ (роман). София: Атлантис КЛ, 1994.
- Гюнтер Грас. „Ноемврийска земя“ (стихосбирка). София: Обсидиан, 1995, 88 с.
- Елис Каут. „Пумукъл“ (детски роман). София: Атлантис КЛ, 1995, 161 с.
- Елис Каут. „Пумукъл“ (детски роман, втора част). София: Атлантис КЛ, 1999.
- Гюнтер Грас. „Моето столетие“ (разкази). София: Атлантис КЛ, 2000, 280 с.
- Гюнтер Грас. „Рачешката“ (роман). София: Атлантис КЛ, 2002, 208 с. ISBN 954-9621-20-0 [16]
- Томас Бернхард. „Крушенецът“ (роман). София: Атлантис КЛ, 2003, 144 с. [17]
- Норберт Болц. „Консумистически манифест“ (социология). София: Критика и хуманизъм, 2004, 160 с.
- Томас Бернхард. „Изличаване“ (роман). София: Атлантис КЛ, 2007, 104 с. [18]
- Томас Бернхард. „Моите награди“ (роман). София: Атлантис КЛ, 2010, 104 с. [19]
- Томас Бернхард. „Сеч. Една възбуда“ (роман). София: Атлантис КЛ, 2012, 184 с. [20]
Бележки
редактиране- ↑ а б в г д е ж Нели Чолашка, „Александър Андреев учил за адвокат, но правото му било скучно“, в-к „Сега“, 25 януари 2003 г.
- ↑ „Александър Андреев - писател, журналист“[неработеща препратка], events.bg.
- ↑ а б Интервю с Александър Андреев Архив на оригинала от 2014-08-21 в Wayback Machine., социална мрежа „Emigrant-bg“.
- ↑ Светла Каролева, „Александър Андреев поема българската секция на Дойче веле“, в-к „Монитор“, 30 октомври 2008 г.
- ↑ Елица Димова, „Александър Андреев се отказа от номинацията за директор на БНР“, в-к „Дневник“, 23 май 2001 г.
- ↑ а б Профил на Александър Андреев на сайта на фондация „Traduki“ Архив на оригинала от 2014-03-03 в Wayback Machine..
- ↑ Най-висока оценка романът получава в статии на Йордан Ефтимов (виж. Галина Георгиева, „Изборът на критиците – най-доброто, лошото и грозното“[неработеща препратка], cult.bg, 22 ноември 2005 г.), Бойко Пенчев (виж. „За Виена и българското“, в. „Литературен вестник“, бр. 29, 12 септември 2001 г.) и Лора Шумкова (виж. „Стефан Кисьов? That's cool!“, в. „Литературен форум“, бр. 5(428), 26 септември 2000 г.).
- ↑ „Александър Андреев: Кризата в България е морална“ Архив на оригинала от 2014-03-03 в Wayback Machine., в-к „Целокупна България“, 15 май 2013 г.
- ↑ „Наградите на фестивала Международни медийни събития в Албена“, в. „Култура“, бр. 24, 22 юни 2001 г.
- ↑ „Годишни награди „Златният будилник“ – носителите досега“, сайт на програма „Христо Ботев“ на БНР, 31 октомври 2012.
- ↑ „Александър Андреев от „Дойче Веле“ с наградата „Робер Шуман“, vesti.bg, 17 декември 2008.
- ↑ „Александър Андреев от радио „Дойче Веле“ с голямата награда „Робер Шуман“, bulphoto.com, 17 декември 2008.
- ↑ „Александър Андреев с голямата награда „Робер Шуман“[неработеща препратка], „Дойче Веле“, 18 декември 2008.
- ↑ „Днес станаха известни номинациите за националната награда „Христо Г. Данов“, сайт на Министерство на културата на Р България.
- ↑ „Още от наградите на СПБ“, в-к „Култура“, бр. 35 (2741), 25 октомври 2013 г.
- ↑ Йордан Ефтимов, „Непотъващият Грас“, рец. във в-к „Култура“, бр. 41 (2561), 7 ноември 2003 г.
- ↑ „Гневът на моралиста Бернхард“ (Разговор с Александър Андреев за романа „Крушенецът“ на Томас Бернхард), въпросите задава Марин Бодаков, в-к „Култура“, бр. 44 (2564), 28 ноември 2003 г.
- ↑ Владко Мурдаров, „Изличителят Бернхард“, рец. във в-к „Култура“, бр. 31 (2470), 21 септември 2007 г.
- ↑ Марин Бодаков, „Ходене по буквите“, отзив във в-к „Култура“, бр. 15 (2587), 21 април 2010 г.
- ↑ Марин Бодаков, „Ходене по буквите“, отзив във в-к „Култура“, бр. 2 (2708), 18 януари 2013 г.
Външни препратки
редактиране- Александър Андреев в Литернет
- Статии на Александър Андреев във вестник „Дневник“ Архив на оригинала от 2014-07-15 в Wayback Machine.
- Статии на Александър Андреев във вестник „Капитал“
- Анализи от Александър Андреев на сайта на радио „Дойче веле“
- Александър Андреев на сайта „Public Republic“ Архив на оригинала от 2015-09-11 в Wayback Machine.
- Статии на Александър Андреев във вестник „Новинар“
- „Властва изолационизмът, а не разумът“ (Александър Андреев разговаря с нобеловия лауреат Гюнтер Грас), в. „Култура“, бр. 18 (2491), 10 май 2002 г.
- Отделни статии
- „Пари, политика и биороботи“, Vesti.bg, 28 август 2008
- „Политически некоректно“[неработеща препратка], Bolgari.net, 15 януари 2009