Уикипедия

Александър Кьосев

български филолог, културолог и политик

Александър Динов Кьосев е български филолог, културолог и политик от „Да, България“.

Александър Кьосев
български филолог, културолог и политик
Роден
17 ноември 1953 г. (70 г.)
Учил вСофийски университет
Научна дейност
Областкултурология, история на литературата
Работил вСофийски университет
Нов български университет
Публикации„Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време“ (1989)
„Караниците около четенето“ (2013)
Александър Кьосев в Общомедия

Биография редактиране

Семейство редактиране

Роден е на 17 ноември 1953 г. в София в семейството на Дино Гигов Кьосев (1907 – 1994), чийто баща Гиго Динов Кьосев (1877 – 1954) е първият протестантски проповедник в Дойран.[1] Дино Гигов Кьосев е втори братовчед на Дино Георгиев Кьосев (1901 – 1977).

Образование и научна кариера редактиране

Александър Кьосев завършва Българска филология в Софийския държавен университет (1978). Доктор на филологическите науки с дисертация на тема „Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време“ (1989), доцент по Философия на културата, политиката, правото и икономиката с труда „Опити върху културната история на прехода“ (1999)[2] и професор по Европейска културна история ХІХ – ХХ в. (2013)[3] с труда „Караниците около четенето. Научни дискусии, публични дебати и институционални конфликти около природата и състоянието на четенето 1960-2012 г.“ (София, Сиела 2013).

Преподавател по история на българската литература към Катедра по българска литература на факултет „Славянски филологии“ към СУ (1980–1988). Преподавател по история на културата към Катедрата по теория и история на културата на Философския факултет на Софийския университет (1988–).

Лектор по български език, култура и литература към Семинара по славянски филологии на Гьотингенския университет „Карл Аугуст“ (1990–1994). Лектор по български език и литература в Университета на Саарбрюкен (1995). Преподавател по история на културата в Нов български университет (1994–2001). Хоноруван преподавател по история на културата в Пловдивския университет (1999–).[4]

Специализации:[4]

Регионален директор на летния университет по теория на хуманитарните науки, Сантяго де Компостела, Испания (1998 – 2000), академичен директор (1999 – 2003) и постоянен стипендиант (от 2003) на Центъра за академични изследвания в София, ръководител на катедра История и теория на културата при Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ (2004 – 2008).[2]

Ръководител на Департамент Нова българистика (1994 – 1999), ръководител на комисията по общо образование (1999 – 2000), директор на базова програма Антропология (1997 – 2000) в Нов български университет.[4]

Член на управителния съвет на фондация „Отворено общество“, София (1998 – 2001).[4]

Директор на Културния център на Софийския университет (2009–).[4]

Член-основател на групата „Синтез“ (1987 – 1989).[4]

Александър Кьосев е един от четиримата автори (заедно с Антоний Тодоров, Евгений Дайнов и Огнян Минчев) на политическия манифест „За републиката“, публикуван в началото на март 2016 г.[5][6]

Политическа кариера редактиране

Кандидат за народен представител от листата на „Да, България“ за изборите през март 2017 година.[7]

Член е на Националния съвет на Движение „Да, България“, избран на първата национална конференция на движението през 2018 година.[8]

През 2019 г. е в екипа на кандидата на „Да, България“ за кмет на София Борислав Игнатов.[9]

Възгледи редактиране

Критиката отбелязва визията на Александър Кьосев за българската литература като „апокалиптичната“, както и че той „по принцип не вижда особен смисъл в българското, затова и не предполага неговата историчност“.[10]

Награди редактиране

 
Александър Кьосев на литературното четене на романа „Соло“ на Рана Дасгупта, София, 27 април 2010
  • 1990 – Първа награда на състезанието за есе на The English Association за есето „The Compass without a Needle“ върху романа на английския писател Греъм Суифт[4]
  • 2005 – Номинация за националната награда „Христо Г. Данов“ в раздел Представяне на българската книга – за есето „С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология“ [11]
  • 2006 – Номинация за националната награда „Христо Г. Данов“ в раздел Хуманитаристика – за книгата Лелята от Гьотинген (Извън-дисциплинарни есета) [12]
  • 2009 – Номинация за националната награда „Христо Г. Данов“ в раздел Хуманитаристика – за книгата Индигото на Гьоте [13]
  • 2012 – Наградата „Рицар на книгата“ на Асоциация „Българска книга“ в категорията „За цялостен принос“ [14]
  • 2014 – Националната награда „Христо Г. Данов“ в раздел Хуманитаристика – за книгата Караниците около четенето[15][16]

Библиография [2] редактиране

Монографии редактиране

  • Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време. София: Народна просвета, 1989
  • Лелята от Гьотинген (Извън-дисциплинарни есета). София: Фигура, 2005 [17]
  • Индигото на Гьоте. София: Фигура, 2008 ISBN 978-954-9985-26-9
  • Караниците около четенето (Научни дискусии, публични дебати и институционални конфликти около природата и състоянието на четенето 1960–2012 г.). София: Сиела, 2013 ISBN 978-954-28-1253-1

Редакторство и съставителство редактиране

  • Стоян Михайловски, Божествен размирник. Философска поезия и проза. София: Български писател, 1987 (съвместно с Атанас Натев, Р. Койчева и Йордан Каменов)
  • Ars Simulacri (1989)
  • Общуване с текста. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1993 (съвместно с Ангел Ангелов)
  • ((en)) Post-Theory, Games and Discursive Resistance. Albany: SUNY Press NY, 1995
  • ((de)) Die Bulgarische Literatur in alter und neuer Sicht. Harovitz Verlag, 1997 (съвместно с Райнхард Лауер и Томас Мартин)
  • Българският канон? Кризата на литературното наследство. София: Александър Панов, 1998 (съвместно с Бойко Пенчев)
  • ((de)) Maskenspiele. Offenbach: Neue Literatur, 1999 (съвместно с Герхард Чейка и Бойко Пенчев)
  • ((en)) Rethinking the Transition. София, 2002 (съвместно с Ивайло Знеполски и Копринка Червенкова)
  • Четенето в епохата на медии, компютри и интернет. София: Фигура, 2003 (съвместно с Огнян Ковачев)[18]
  • Interface, София: Институт за съвременно изкуство, 2009
  • ((en)) „Rules“ and „Roles“. Fluid Institutions, Hybrid Roles and Identities in East European Transformation Processes (1989–2005). Alexander Kiossev and Pеtya Kabakchieva (eds.): LitVerlag, 2009
  • Подвижните Балкани. Изследвания на проекта НЕКСУС 2000–2003, София: Просвета, 2009
  • ((en)) Gayatri Chakravorty Spivak, Nationalism and the Imagination, New York: Seagull Books, 2010
  • Читатели в текста. Имплицитният читател в съвременната българска литература. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2022

Източници редактиране

  1. ↑ Кристо Куличев, Заслугите на протестантите за българския народ, Университетско изд. „Свети Климент Охридски“, 2008, ISBN 954-670-067-3, стр. 26.
  2. ↑ а б в Профил на Александър Кьосев в Литернет.
  3. ↑ Конкурс за заемане на академичната длъжност „професор“ по професионално направление 3.1. Социология, антропология и науки за културата / Европейска културна история ХІХ – ХХ в./ обявен в Държавен вестник бр. 90/16 ноември 2012 г. Архив на оригинала от 2016-03-14 в Wayback Machine. на сайта на Софийския университет.
  4. ↑ а б в г д е ж Профил на Александър Кьосев на сайта на Института за съвременно изкуство в София Архив на оригинала от 2014-09-09 в Wayback Machine..
  5. ↑ Манифест „За републиката“ Архив на оригинала от 2016-11-14 в Wayback Machine., сайт „За републиката“.
  6. ↑ „Манифестът „За републиката“ на четирима професори: Трябва да започнем отначало“, в. „Дневник“, 3 март 2016 г.
  7. ↑ Стефан Тафров, проф. Александър Кьосев и Тома Белев влизат в листите на „Да, България“ // dnevnik.bg. 21 февруари 2017.
  8. ↑ Нови членове на Националния съвет Архив на оригинала от 2021-01-23 в Wayback Machine., новината е публикувана на 27 юни 2018
  9. ↑ Арх. Борислав Игнатов: Само просветеният човек може да бъде смел // m.offnews.bg. 22 октомври 2019.
  10. ↑ Алипиева, Антоанета. Описването на съвременната българска литература // Либерален преглед librev.com. 1 май 2010. Посетен на 12 януари 2023.
  11. ↑ „LiterNet - отново номиниран за Национална награда „Хр. Г. Данов“, електронен бюлетин Културни новини, 25 ноември 2005.
  12. ↑ „Национална награда Христо Г. Данов 2006“, в. „Култура“, бр. 23 (2418), 16 юни 2006.
  13. ↑ „Вече са известни номинациите за Националната награда „Христо Г. Данов“ 2009 на сайта на Министерство на културата на Р България
  14. ↑ „Призът „Рицар на книгата“ за Александър Кьосев“, електронен бюлетин ЛиРа, 24 април 2012.
  15. ↑ „Антон Дончев удостоен с голямата награда „Христо Г. Данов“, информационна агенция БГНЕС, 20 юни 2014.
  16. ↑ „Национална награда „Христо Г. Данов“ 2014“, в. „Култура“, бр. 24 (2773), 27 юни 2014.
  17. ↑ Орлин Спасов, „Проектът Кьосев“ Архив на оригинала от 2019-10-08 в Wayback Machine., рец. във в. „Култура“, бр. 39, 11 ноември 2005.
  18. ↑ Амелия Личева, „За Изер и българските му прочити“, рец. във в. „Култура“, бр. 44, 28 ноември 2003.

Външни препратки редактиране

Студии
Статии
Интервюта
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Александър_Кьосев&oldid=12155488“.