Отваря главното меню

Ангел Динев с псевдоними Смоков[1], Дантон и Еликсир[2] е деец на ВМОРО и на ВМРО (обединена), български и югославски общественик, новинар, публицист, историк и политически работник, македонист.

Ангел Динев
Ангел Динев
общественик и публицист
Роден
Починал
17 февруари 1952 г. (60 г.)
Подпис Signature of Angel Dinev (vectorized).svg
Ангел Динев в Общомедия

Съдържание

БиографияРедактиране

Ранни годиниРедактиране

Роден е в 1891 година в гевгелийското село Смоквица. Получава основно образование, работи като овчар и е псалт в църквата. Работи в Солун като работник във фурна (1909 – 1911) и в българската митрополия, като същевременно е организатор на привременния околийски комитет на ВМОРО за селата в Гевгелийска околия от дясната страна на Вардар. През есента на 1911 година става член на Гевгелийския околийски революционен комитет. От май 1912 година е секретар на четата на Коста Христов Попето[3], която е въоръжена от върховистите около Стефан Николов.

При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в четата на Коста Попето, а по-късно в 3 рота на 15 щипска дружина.[4] През Първата световна война Динев служи в Единадесета пехотна македонска дивизия.

През 1922 се заселва в София и работи в Министерството на земеделието, а след това като контрольор на трамвай. Сътрудник е на вестник „Илинден“, издаван от Арсени Йовков (1922), където пише повечето от уводните статии, както и на „Пирин“ и „20 юли“ (1922 – 1924)[3]. В 1926 година издава брошурата „Кресненското въстание“, в която разглежда „Кресненско-разложкото въстание“, като българско дело и твърди, че

...македонското въстание по своята економическа издънка, по своя размах на действие, по своя метод на борба е брънка от народностните революционни прояви на цялото българско племе...[5]

Обществена и политическа дейностРедактиране

 
Призив на Коста Попето и секретаря на четата му Ангел Динев от Балканската война към населението да укрива храни от реквизиционните комисии

Динев е ръководител на Гевгелийското братство от 1927 до 1947 година, a между 1928 – 1942 година работи като чиновник в Министерство на земеделието. Редактор е на списание „Македонски вести" (1935-1936), близък идейно до Македонския литературен кръжок[3]. През 1932 година заедно с Христо Трайков, Д. Попевтимов, Г. Попандов, Б. Бачев и други водят активна политика срещу ръководството на Съюза на македонските емигрантски организации. След Деветнадесетомайския преврат от 1934 година е поканен да участва в ръководното тяло на организацията[6]. През 1938 година издава брошурата „Македонските славяни“[7].

Участник е в комунистическата съпротива през Втората световна война. След края на войната война Динев застава на македонистки позиции. През септември 1944 година подписва в София „Апела към македонците в България[8] и участва в овладяването на македонските организации от новата власт. Редактор е и на вестник „Доброволец“ (1944). Същата година издава брошурата си „Етнографската идея на македонските славяни“, в която македонските българи са обявени за различен етнос, но Динев признава, че ВМОРО не е македонистка организация, постулираща етническа разлика между македонци и българи:

Македонските революционери с цената на саможертвата пробудиха политическото съзнание на народа. Но те не му дадоха най-важното оръжие. Не му дадоха етническо съзнание.[9]

Автор е на „Илинденска епопея", т. I, II, София, 1946-1949 година, опит за историографско описание на дейността на ВМОРО в периода 1893 – 1908 година, в което залага като основна идея антагонизма между ВМОРО и ВМОК, като го представя преди всичко като етнически конфликт между българи и македонци. Прави опит да омаловажи двутомника на Христо СиляновОсвободителните борби на Македония[10].

През 1947-1948 година е подпредседател на Централния инициативен комитет на македонските културно-просветни дружества и е част от крайното проюгославско македонистко течение в ръководството на комитета заедно с Васил Ивановски, Георги Абаджиев, Асен Чаракчиев и Михаил Сматракалев[11]. През август 1948 г., след решенията от юли същата година на ХVІ пленум на ЦК на БРП (к), на който се осъжда ЮКП и се взема решение да се преустанови приемането в Пиринска Македония на културни емисари от Югославия, Динев съставя меморандум, осъждащ новата партийна линия на БКП. Въпреки че не получава подписите на останалите членове на ръководството на Съюза, той заминава за Скопие и го публикува от името на Централния комитет във вестник „Нова Македония“.[12] По този повод е критикуван от Павел Шатев и Панко Брашнаров:

Затова се дойде до печалния факт сред огромната македонска емиграция в България нашата кауза да се „брани и „защитава“ от един професиоонален агент, продажник още на крал Александър, известен малоумник и безхарактерник - Ангел Динев, който с резолюцията, изготвена и продиктувана от други, напада и обвинява БРП(к). Тая резолюция е вече с охота отпечатана в 100 000 екземпляра, за да се разпространява навсякъде в един момент, когато у нас няма хартия даже за учебници.[13]

Остава в Скопие, където става сътрудник на новосъздадения Институт за национална история. Умира в Скопие в 1952 година.[14][3] Между 1983 – 1987 година в пет тома са издадени всичките му съчинения под редакцията на Владимир Картов[15].

БиблиографияРедактиране

  • Забравените (1925)
  • Кресненското въстание през 1878 г. (1926)
  • История на Гръцко-турския съюз против ВМОРО (1929)
  • Хуриетът и следхуриетските борби в Гевгелийско (1934)
  • Македонските славяни (1938)
  • Етнографската идея на македонските славяни (1944)
  • Илинденската епопея. Том I (1946)
  • Илинденската епопея. Том II (Скопие, 1949)
  • Политическите убийства в България (Скопие, 1951)[3]

БележкиРедактиране

  1. Динев, Ангел. Хуриетът и следхуриетските борби в Гевгелийско. София, 1934, стр. 47.
  2. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.32, 41, 89
  3. а б в г д Македонска енциклопедија, том I. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 2009. ISBN 978-608-203-023-4. с. 473-474.
  4. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 239.
  5. Динев, Ангел. Кресненското въстание през 1878 г., Издава Гевгелийското благотворително братство, София, 1926, стр. 37.
  6. Гребенаров, Александър. Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918-1947), МНИ, София, 2006, стр. 238, 271
  7. Ива Бурилкова, Цочо Билярски, „Васил Хаджикимов – БКП и македонското освободително движение“
  8. Апел до Македонците во Бугарија - 1944, mk.wikibooks.org
  9. Динев, Ангел. Етнографската идея на македонските славяни, Библиотека „Македония“ №1, София, 1944, стр. 12.
  10. Динев, Ангел. Илинденската епопея, т.I, София, 1946, стр.255-260.
  11. Гребенаров, Александър. Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918-1947), МНИ, София, 2006, стр. 390.
  12. Кайчев, Наум. „Гоцевият ден и Илинден у нас са популярни“: Македонските бежански дружества в България и държавната политика по Македонския въпрос (1944-1989), – В: Преломни времена. Сборник в чест на 65-годишнината на професор Любомир Огнянов, София 2006, с. 493-496.
  13. Панко Брашнаров и Павел Шатев за обстановката във Вардарска Македония през 1944-1948 г. – изложение до ВКП(б). стр. 437-444 от Веселин Ангелов, „Македонският въпрос в българо-югославските отношения (1944-1952)“, УИ „Св. Климент Охридски“, София 2005 г.
  14. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 49.
  15. ПЪТЯТ НА МАКЕДОНЦИТЕ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ, в. Народна воја, юли 2011 г.