Антон Димитров
- Тази статия е за известния революционер. За битолския учител вижте Антон Димитров (учител).
Антон (Андон) Димитров Филахтечев с псевдоними Карата и Пътник,[1] е български революционер, един от основателите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[2][3]
Антон Димитров | |
български революционер | |
Роден | |
---|---|
Починал | |
Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
Учил в | Солунска българска мъжка гимназия Лиежки университет |
Семейство | |
Деца | Светослав Димитров |
Подпис | |
Антон Димитров в Общомедия |
Биография
редактиранеАнтон Димитров е роден през 1867 година в село Айватово, тогава в Османската империя, в среднозаможно семейство. През 1889 година завършва с четвъртия випуск на българската мъжка гимназия в Солун,[4] а след това, от 1889 до 1892 година като екзархийски стипендиант учи право във Висшето училище в Цариград,[5] което не завършва поради болест.
Връща се в Солун и в периода 1892 – 1897 преподава турски език в Солунската българска мъжка гимназия, а от 1894 година преподава и български в турската гимназия в града.
На въпрос на учител по гръцки език как събира шест пъти повече ученици за българската паралелка Антон Димитров отговаря:
„ | Защото от гръцкия се интересуват само ония турчета, които са от места, гдето има гръцко население, а от български – които са между българска среда. Ето мерилото на българизма и гърцизма в Македония... По-голямата част от моите ученици бяха помачета (българи мохамедани). За тях българският език като майчин беше много лесен. Те още първата година привикнаха свободно да четат. Между тях имаше и солунски дьонмета*, и албанчета, които хранеха особени симпатии към българите... Един ден две помачета дойдоха у мен вкъщи и... ми показаха два екземпляра на „Под игото“. На запитването ми как са ги доставили отговориха ми, че им ги дал да ги прочетат и пак да ги върнат един приятел от новата българска революционна организация, която имала последователи и между помаците в Мъгленско... Те и двамата станаха каймаками в Македония. Организацията най-добре вирееше в техните околии въпреки големите доноси от гърците. Те и днес още заемат видни административни постове в републиканска Турция. Не забравят своята татковина Македония и продължават да хранят особени симпатии към Вътрешната македонска революционна организация.[6] | “ |
На 23 октомври 1893 година заедно с доктор Христо Татарчев, Даме Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов и Христо Батанджиев основава Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Димитров е член на Централния комитет на организацията от самото ѝ създаване, а през 1896 година е преизбран на Солунския конгрес.
В 1895 година се жени за Велика Хаджиздравева от Прилеп, с която имат пет деца – Бойчо, Вера, Илия, Димитър и Светослав.[7]
След 1897 година Димитров учителства в Битоля. От 1899 година пак следва право, този път в Лиежкия университет, като завършва успешно през 1901 година.[8] През ноември 1901 година се връща в Битоля като адвокат, като същевременно е член на ръководството на ВМОРО. На 7 декември 1903 година заема длъжността директор на Прилепското българско мъжко класно училище.[9] В Прилеп е и председател на революционния комитет.[10] В 1904 година е избран за член-съдия на Битолския апелативен съд. Като такъв защитава местното българско население и колегите му гърци и турци казват за него:
„ | справедлив съдия, но фанатик българин. | “ |
През 1908 година Антон Димитров посредничи на Младотурския комитет да се свърже с битолския четнически ръководител на ВМОРО Милан Матов и така се постига споразуменние за предстоящата революция. След Младотурската революция участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове и на учредителния му конгрес е избран за председател.[11] Влиза в обща младотурска комисия с доктор Ангел Робев и по двама сърби, гърци, турци, власи и албанци, която да неутрализира недоразуменията между националностите в империята. Предложен е за български сенатор, но след антикампания от страна на Панче Дорев не е избран. През 1909 година е назначен за съдия в Цариград.
След края на Балканската война се завръща в Македония, където е преследван от новите сръбска и гръцки власти и тайно се прехвърля в България. Там подпомага дейността на Съюза на македонските културно-просветни благотворителни братства и като неин представител участва в тайни преговори между България и Османската империя за даване на автономия на Македония. От февруари 1915 до август 1918 година работи в Министерството на правосъдието като помощник-началник на Гражданското отделение, а след това във Вероизповедния отдел на Министерството на външните работи и изповеданията.[5]
След Първата световна война Димитров е представител на Солунското братство на Учредителния събор на Съюза на македонските емигрантски организации, проведен в София от 22 до 25 ноември 1918 година.[12] От 1920 година е председател на Изпълнителния комитет на македонските братства в България, като след разцепването на същия става член на новообразуваната Временна комисия на македонските братства в България,[13] но след поредните дележи в македонското освободително движение се оттегля от активна дейност. През 1922 година преподава турски в Българското търговско училище в Цариград.
Антон Димитров, страдайки от тежка болест, се самоубива на 13 март 1933 година в София.[14][15][16][17][18][19]
Погребан е в Централните софийски гробища.[20]
Външни препратки
редактиране- „Материяли по флората на Битолската околност“, публикувано в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“, книга 9 (LXIX), годишнина XX, София, 1908 година
- „Пеперудите от Битолската околност“, публикувано в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“, София, 1909 година
- „Мемоар от македонците до Великите сили“, публикувано в „Църковен вестник“, брой 44, София, 1913 година
- „Молба до Българския министър на правосъдието“, София, 1916 година
- „Спомени (машинопис)“, София, 1936 година
- „„Спомени“, публикувано в „Борбите в Македония и Одринско (1878 – 1912)“, София, 1982 година
Бележки
редактиране- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 41, 51, 81.
- ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. V (от фонд № 290 до фонд № 380). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1983. с. 119 - 121.
- ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 289.
- ↑ Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 89.
- ↑ а б Тюлеков, Димитър. Антон димитров – непознатият българин от Македония, Македонски преглед, година ХХХVІІ, 2014, кн. 3, с. 84 – 86.
- ↑ „ВМОРО през погледа на нейните основатели“, Военно Издателство, София, 2003 г., стр.142 – 143
- ↑ Савова, Радка. За дядо ми, основателя на ВМРО, д-р Антон Димитров, неговото семейство и потомци // Македонски преглед ХХХVІІ (2). 2014. с. 146.
- ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912) // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 51.
- ↑ Трайчевъ, Георги. Градъ Прилѣпъ. Историко-географски и стопански прегледъ. София, Печатница „Фотиновъ“ № 1, 1925. с. 132.
- ↑ Адамовъ, Тодоръ п. Покойници учители-революционери въ Прилепъ, в: Сто години новобългарско училище въ гр. Прилепъ 1843 – 1943. Скопие, „Българско дѣло“, 1943. с. 149.
- ↑ Карайовов, Тома. Как се създадоха българските конституционни клубове в Турция, в: Борбите в Македония и Одринско. София, Български писател, 1981. с. 727.
- ↑ Палешутски, Костадин. Македонското освободително движение след Първата световна война (1918 – 1924). София, Издателство на Българската академия на науките, 1993. ISBN 954-430-230-1. с. 65.
- ↑ Палешутски, Костадин. Македонското освободително движение след Първата световна война (1918 – 1924). София, Издателство на Българската академия на науките, 1993. ISBN 954-430-230-1. с. 76.
- ↑ Петров, Тодор и Цочо Билярски (съст.). ВМОРО през погледа на нейните основатели. Спомени на Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров и Петър Попарсов. София, Военно издателство, 2002, 212 с.
- ↑ Пандев, К. и З. Нонева (съст.). Борбите в Македония и Одринско. 1878 – 1912. Спомени. София, Български писател, 1981, 878 с. (с. 100 – 120).
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 47.
- ↑ Енциклопедия България, том 2, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 314
- ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 272.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 134.
- ↑ Революционери, поборници, военни дейци // София помни. Посетен на 1 ноември 2021 г.
Илия Иванов (и. д.) | → | директор на Прилепското българско мъжко класно училище (1903 – 1904) |
→ | Илия Кепев (и. д.) |