Емблема за пояснителна страница За Втората балканска война вижте Междусъюзническа война.

Балканската война, наричана още Първата балканска война, е военен конфликт между Османската империя, от една страна, и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от друга, продължил от 26 септември (9 октомври по нов стил) 1912 г. до 17 (30) май 1913 г.

Първа балканска война
Балкански войни
По часовниковата стрелка от горе вдясно: Сръбски войски навлизащи в Митровица; Османски войници при Кумановската битка; Гръцкият крал и българският цар в Солун; Българска тежка артилерия
По часовниковата стрелка от горе вдясно: Сръбски войски навлизащи в Митровица; Османски войници при Кумановската битка; Гръцкият крал и българският цар в Солун; Българска тежка артилерия
Информация
Период 26 септември 1912 – 17 май 1913 г.
Място Балкански полуостров
Резултат Победа за Балканският съюз, Лондонски мирен договор, независимост на Албания, Междусъюзническа война
Страни в конфликта
Flag of the Ottoman Empire.svg Османска империя Балкански съюз:
Flag of Bulgaria.svg България
Гърция Гърция
Flag of Montenegro (1905–1918).svg Черна гора
State Flag of Serbia (1882-1918).svg Сърбия
Командири и лидери
Flag of the Ottoman Empire.svg Назим паша
Flag of the Ottoman Empire.svg Абдулах паша
Flag of the Ottoman Empire.svg Зеки паша
Flag of the Ottoman Empire.svg Али Ръза паша
Flag of Bulgaria.svg Фердинанд I
Flag of Bulgaria.svg Михаил Савов
Гърция Константинос I
Flag of Montenegro (1905–1918).svg Никола I
State Flag of Serbia (1882-1918).svg Радомир Путник
Сили
570 000 (максимален брой) България: 366 000
Сърбия: 190 000
Гърция: 120 000
Черна гора: 36 000
Общо: 712 000
Жертви и загуби
50 000 убити
100 000 ранени
115 000 пленени
75 000 умрели от болести
Общо: 340 000 умрели,
ранени или заловени
Първа балканска война в Общомедия

Победата на съюзниците слага край на петвековното османско господство на Балканския полуостров. Империята губи всичките си владения на полуострова, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Останалата част на Тракия заедно с Източна Македония попадат под българска власт. Сърбия завладява Косово, Северозападна Македония и други области, Гърция – Епир, редица острови в Егейско море и Югозападна Македония със Солун, а скоро след Лондонския мирен договор е създадена независима албанска държава. Споровете за подялбата на Македония водят до разрив в Балканския съюз и до Втората балканска война, която избухва само месец след приключването на Първата.

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Съдържание

Причини за войнатаРедактиране

Предпоставките за Първата балканска война, формулирани в Карнегиевата анкета, са:

  • военно-политическото отслабване на Османската империя;
  • потискането на християните в нейните европейски провинции;
  • неуспехът на борбата на населението на Македония и Одринско за автономия;
  • противоречията между големите европейски държави (т. нар. „Велики сили“), които не успяват да наложат реформи на режима в двете области;
  • съюзът между балканските християнски държави в стремежа им за национално обединение и териториално уголемяване за сметка на Османската империя.[1]
 
Граници според Берлинския конгрес

Берлинският договор от 1 юли 1878 г., с който е утвърдено възстановяването на българската държава и се дава независимост на Сърбия и Черна гора, оставя в османските предели значителна част от Балканския полуостров. Тези земи стават обект на противоборство между балканските държави.[2] Договорът (чл. 23 и 62) задължава османското правителство („Високата порта“) да предостави самоуправление на европейските си вилаети и равноправие на поданиците си, независимо от религията, която изповядват.[3] Изработеният през 1880 г. от европейска комисия проект за реформи в Македония и другите балкански владения на Османската империя остава неосъществен. Със суспендиране на конституцията от 1876 г. в империята се установява авторитарен режим на султан Абдул Хамид II, който допуска само ограничени отстъпки за нетурските народности в църковната организация и училищното дело.[4]

След първите безуспешни опити (Кресненско-Разложкото въстание от 1878 – 1879 г. и Четническата акция от 1895 г.) през 1899 г. в Македония и Одринско започва въоръжена борба за автономия, ръководена от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). Тази борба ескалира през 1902 – 1903 г. с Горноджумайското и Илинденско-Преображенското въстание. Въстанията завършват с поражение на революционерите, но подтикват Великите сили да наложат на Високата порта реформи в управлението на македонските вилаети. Целта на т. нар. Мюрцщегска реформена програма е запазване на териториалната цялост на Османската империя, като се премахнат част от причините за недоволство на християните и се намали по този начин обществената нагласа за въоръжена борба. Програмата се проваля поради несъгласието на Австро-Унгария с идеята за автономия на Македония, издигната от Великобритания и Русия през юни 1908 г.[5] Към това време съгласието между Великите сили, чийто продукт е Берлинският договор, е вече минало. До 1907 г. в Европа се образуват два враждуващи военно-политически блока: Тройният съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) и Антантата (Русия, Великобритания и Франция). В желанието си да привлече нови съюзници Антантата стимулира обединяването на балканските държави в отбранителен съюз.[6]

През юли 1908 г. в Османската империя избухва Младотурската революция. Младотурците идват на власт с възстановяване на конституцията и обещание за всеобщо равноправие в империята. От втората половина на 1909 г. обаче новото правителство повежда политика на „отоманизация“ – заличаване на институциите и самосъзнанието на националните малцинства посредством административен, полицейски и икономически натиск и превръщане на всички жители на империята в османци.[7] Реакция на това е възстановяването на ВМОРО (разпусната непосредствено след Младотурската революция) и четническото движение,[8] а също и поредица от въстания на албанците, които започват през 1909 г. и стават все по-мащабни до навечерието на Балканската война.[9] Кланетата в Щип (21 ноември 1911 г.) и в Кочани (1 август 1912 г.) са сочени като повод за Балканската война.[10]

Дипломатическа подготовкаРедактиране

Опитите за създаване на съюз между България и Сърбия започват още преди стихването на Балканската криза, предизвикана от обявяването на българската независимост и от анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария.[11] Преговорите се проточват три години (1909 – 1911 г.) заради разногласия между София и Белград относно поделянето на османските владения в Македония. Русия посредничи за българо-сръбското сближение, но отказва да даде на България гаранции срещу румънско нападение, тъй като не иска да насърчава нападателна война срещу Османската империя.[12] Няколко обстоятелства ускоряват преговорите и избухването на войната:

 
Манифест на цар Фердинанд I за обявяване на война на Османската империя
 
„На нож“, картина на Ярослав Вешин със сюжет от Балканската война
  • Усилията на българската дипломация да издейства от Цариград спиране на гоненията срещу македонските българи (подновени след кратко затишие през Младотурската революция) се провалят.[13]
  • Вследствие и на това ВМОРО повежда борба срещу младотурския режим с терористични методи. Т. нар. „магарешки атентати“ предизвикват масови изстъпления срещу българите в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). Те, на свой ред, водят до обществен натиск върху правителството в София да защити сънародниците си в Европейска Турция.[14][15]
  • През септември 1911 г. избухва Триполитанската война. Конфликтът отвлича вниманието и силите на Османската империя от Балканите за защита на провинциите ѝ в Либия. Сравнително скоро след Босненската криза още една Велика сила, този път Италия, нарушава безнаказано принципа за неприкосновеност на османските територии.[16]
  • През лятото на 1912 г. албански въстаници завземат Косово и Скопие. Османското правителство проявява склонност за отстъпки към исканията за албанска автономия. Опасението, че албанците ще посегнат на Косово и Македония, кара балканските съюзници да побързат с военните си приготовления.[17][18]

На 29 февруари 1912 г. България и Сърбия сключват военно-политически съюз, скрепен през следващите месеци с допълнителни споразумения между генералните щабове на двете страни. Отделно от сърбите, правителството на Иван Евстратиев Гешов влиза в преговори с Гърция, които водят до антиосмански договор на 16 май. Броени дни до началото на бойните действия София и Атина договарят и военна конвенция помежду си. Междувременно, през август, е постигната спогодба между България и Черна гора за сътрудничество в назряващата война.[19]

В края на лятото на 1912 г. са направени последни опити за предотвратяване на въоръжения конфликт. На 25 септември, когато мобилизацията на войските на балканските страни вече е в ход, Австро-Унгария и Русия издават декларация, в която предупреждават, че няма да допуснат промяна на границите на Балканите, и обещават, че ще подновят усилията за реформи в Македония. На следващия ден черногорската армия напада Шкодренската крепост. На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор Цариград обявява война на съюзниците на 4 октомври.[1][20] България и Гърция обявяват на свой ред война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дни по-късно.[21]

Военна подготовкаРедактиране

Съотношение на силите. Демографски и икономически потенциалРедактиране

Страни Площ (км2) Население (1912 г.) Мобилизационен резерв
България 96 345 4 430 000 714 000
Сърбия 48 303 2 910 000 400 000
Гърция 63 211 2 630 000 300 000
Черна гора 9000 247 000 30 000
Балкански съюз 216 859 10 217 000 1 444 000
Османска империя 2 983 000[22] 24 800 000 1 000 000
източник: Балканската война 1912 – 1913, Държавно военно издателство, Сф 1961, стр. 66, 70 – 74

Балканските съюзници са малки държави, зависими финансово от големите европейски страни (Франция, Германия, Австро-Унгария), с аграрна икономика (с изключение на Гърция, ориентирана изключително към външната търговия) и неразвита промишленост, неспособна да издържа дълготрайна война. Последното проличава по време на войната, когато българската и останалите съюзнически армии изпитват остър недостиг на облекло, снаряжение и боеприпаси.[23] Османската империя страда от аналогични икономически и финансови слабости. Значителният ѝ превес в площ и население спрямо балканските държави е подронен от слабата администрация, националните противоречия, изостаналата икономика и недоразвитата транспортна мрежа.[24]

Мобилизация и планове на Балканския съюзРедактиране

Балканският съюз обявява мобилизация на войските си на 17 – 18 септември.[21] Четирите държави вдигат на оръжие повече от 1,2 милиона души с над 2000 оръдия.[25] За числеността на „действащите“ армии, които участват активно в бойните действия, се сочат твърде различни цифри – от 632 000[26] до 750 000[27] войници и офицери. Въпреки че военните конвенции на България със Сърбия и Гърция съдържат някои конкретни договорености за съгласуване на действията, съюзниците не разполагат с общ план за бойните операции, а всяка страна действа по собствена преценка. По тази причина разпределението на силите не е оптимално и основната тежест на войната срещу Турция се пада на българската армия в Източна Тракия. Сърби и гърци съсредоточават своите войски за действие в Западния оперативен театър, който поради отдалечеността си от центъра на османската държава е второстепенен от военна гледна точка, но има първостепенно политическо значение, защото от развоя на военните действия в него зависи кой ще владее Македония.[28]

БългарияРедактиране

Българската армия, мобилизирана през втората половина на септември, наброява около 600 000 военнослужещи с 1116 оръдия.[29] В Действащата армия, която провежда бойните операции, служат 366 000 войници и офицери. Останалите са разпределени в доброволческите, опълченските, допълващите и граничните части.[30][31] Български бежанци от Османската империя, които не са приети в редовните войски, сформират Македоно-одринското опълчение с численост 14 670 души.[32]

До 4 октомври главните сили на Действащата армия заемат позиции, както следва:

Окончателният план за българското настъпление в Тракия предвижда нанасяне на основния удар с 1-ва и 3-та армия в пространството между Одрин и Лозенград в общо направление Цариград. Командването разчита да постигне успех чрез изненада. Затова армията на Кутинчев е изнесена напред, на един преход от българо-турската граница, а войските на Димитриев са оставени на два прехода от границата, прикрити зад самостоятелната Конна дивизия (генерал Атанас Назлъмов). Задачата на 2-ра армия е да изолира Одрин и да нанесе (с Хасковския отряд) спомагателен удар към Кърджали. Общият фронт, който трите армии покриват, е с ширина от 120 км.[21][36]

За настъпление в Западните Родопи и Пиринския край българското командване отделя една пълна дивизия и други части. Родопският отряд (генерал Стилиян Ковачев), в който влизат 23 000 войници от 2-ра пехотна дивизия,[37] е съсредоточен срещу турските войски в Тъмръшкия клин и долината на Места.[38] 7-ма пехотна дивизия – 37 000 войници[39] под командването на генерал Георги Тодоров – изчаква край Дупница и Кюстендил заповед за настъпление по долината на Струма към Солун.[21]

 
Командирът на Първо аеропланно отделение поручик Симеон Петров на борда на Блерио XI

За разузнаване и диверсионни действия в тила на противника от 22 септември започва прехвърляне през границата на чети, организирани от Генералния щаб със съдействието на македоно-одринската общност в България. Броят на четите, изпратени от България, достига 59. Повечето от тях са пратени в Македония, където вече действат няколко десетки чети на ВМОРО. Общият брой на четниците достига около 3000 души.[40]

През октомври 1912 г. българският боен флот разполага с учебния крайцер „Надежда“ (тип „Авизо“ 717 т) и шест леки торпедоносеца „Дръзки“, „Смели“, „Летящи“, „Шумни“, „Храбри“ и „Строги“ (97.5 т) – всички кораби са френска постройка.[41] [42] Главните пристанища Варна и Бургас са защитени от брегови батареи.

При обявяването на мобилизацията на 17 септември 1912 година българската армия разполага едва с два сферични балона („София 1“ и запасният „Годар“) и един самолет („Блерио XI“).[43] В хода на войната броят на самолетите в българската армия достига 29.[44]

Върховен главнокомандващ на българската армия е цар Фердинанд, но фактическото ръководство на войските е в ръцете на помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов и на началника на Генералния щаб генерал Иван Фичев, които се разполагат в Стара Загора.[45]

СърбияРедактиране

Сърбия мобилизира 366 000 души с 544 оръдия, от които около 190 000 души в действащи подразделения.[25] Тези сили образуват три армии и два самостоятелни отряда:

  • Първа сръбска армия е концентрирана около Враня (най-южния район на тогавашна Сърбия, най-близко до Македония). Тя е най-силното сръбско съединение с приблизително 90 000 бойци. Те формират пет пехотни (Моравска I призив, Дунавска I, Дринска I, Дунавска II призив и Тимошка II) и една конна дивизия.[46] Номинално командването принадлежи на престолонаследника Александър Караджорджевич, но фактическият командир е началникът на щаба генерал Петър Бойович).
  • Втора съюзна армия е съставена от една сръбска (Тимошка I призив) и една българска (7-ма Рилска) дивизия с обща приблизителна численост от 50 000 бойци под командването на сръбския генерал Степа Степанович. Дислоцирана е на територията на България, в района на Дупница и Кюстендил.[46]