Смедеревски санджак
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: проверка на фактите – АИА. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Смедеревският санджак, добил още популярност и като Белградски пашалък /макар това да не е коректното османско наименование/, е историко-географска област, където избухва Първото сръбско въстание. Впоследствие, благодарение на Русия и след Виенския конгрес, санджака придобива автономия.
| Смедеревски санджак | |
|---|---|
| 1459 г. | |
 | |
| |
| Смедеревски санджак в Общомедия |
Смедеревският санджак от създаването си е част от Румелийския еялет.
История редактиране
Смедеревският санджак е образуван с падането на Смедеревското деспотство в 1459 г. С превземането на Белград (1521), османската власт мести управата на санджака от Смедеревската крепост в Белградската. В периода 1718 – 1739 година, територията на санджака е под австрийско управление, което спомага за значително намаление на османското и ислямско влияние и население на територията му, за сметка на християнското, и основно на сръбското. От 1817 година, след успеха на т.нар. Второ сръбско въстание, на територията на санджака е установено автономно християнско управление. По силата на договореностите, турците се изселват от санджака, като се запазва единствено турското военно присъствие чрез гарнизони в някои от по-големите градове /по-после след събитията около Първата българска легия, остават само гарнизоните в Белград, Смедерево, Шабац и Кладово/.
-
Смедеревският санджак с нахиите
-
Смедеревския санджак под Австрийска власт (1718 – 1739)
Обхват редактиране
Смедеревският санджак към момента на избухване на Първото сръбско въстание има около 400 000 население /от които около 1/10 мюсюлмани/, и площ 24 440 km². Съставен е от 12 нахии – Белградска, Смедеревска, Пожаревска, Кюприйска, Ягодинска, Крагуевска, Ужичка, Валевска, Шабачка, Рудничка, Сокоска, Пожешка, формирани след Свищовския договор.
В 1830 – 1833 г. сръбското княжество се разраства от 24 440 km² на 37 740 km², след като княжеството анексира още 6 нахии от съседните санджаци – Неготинска, Църноречка, Парачинска, Крушевачка, Старовлашка и Подринска, възползвайки се от затрудненията на Портата, заета с въстанието на Али паша в Египет /застрашил Цариград чрез похода си през Сирия/.
Етноси редактиране
Населението по време и след падане на Смедеревското деспотство под османска власт е изцяло християнско, и преимуществено българско /в територията на санджака попадат средновековните Браничевска и Белградска области/. С падането на Белград под османска власт, българското население от града и околността е изселено, прекарано е по Виа Милитарис и е заселено в Източна Тракия [1] с цел, чрез практикуваното от него земеделие, да бъде подсигурена прехраната на все по-нарастващото население на столицата на империята – Истанбул.
Сръбското население на санджака /основно в Шумадия/ нараства значително следствие от преселенията на сърби в периода 15-18 век от юг /Косово/, и основно от югозапад /Херцеговина/ на север – по посока на Военната граница. Причините за миграцията на сърбите от старите предели са две – бягство от османците, поради страх от отмъщение, заради подкрепата им за австрийските войски по време на австро-турските войни /най-вече по време на голямото сръбско преселение/, и поради благоприятните условия които предоставят Хабсбургите за заселване на сърбите във военната граница като федерати на империята – във връзка с провежданата политика от Австрийската империя.
В началото на ХІХ век, по време на избухване на Първо сръбско въстание, преобладаващия етнос в санджака е сръбския, като на изток от Морава християните са само българи и власи. Благодарение на етническото си мнозинство, и най-вече на благоприятното стечение на редица фактори, сърбите успяват в резултат от въстанията да извоюват частично автономия за територията на целия санджак.
В българската историография, често се смесват понятията за Белградски пашалък (Смедеревски санджак) и Шумадия.
Източници редактиране
- ↑ Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.