Уикипедия

Боймица

Disambig.svg Тази статия е за града в Гърция. За селото в България вижте Бойница (село).

Бо̀ймица[2] (варианти Боемица, Бойница, Бойлица, на гръцки: Αξιούπολη, Аксиуполи, катаревуса: Αξιούπολις, Аксиуполис, до 1927 година Μποέμιτσα, Боемица[3]) е град, разположен в северната част на Република Гърция, област Централна Македония, дем Пеония.

Боймица
Αξιούπολη
Новата църква „Света Богородица Достойно ест“ и военен паметник
Новата църква „Света Богородица Достойно ест“ и военен паметник
Боймица
40.9858° с. ш. 22.5417° и. д.
Боймица
Централна Македония
40.9858° с. ш. 22.5417° и. д.
Боймица
Гърция
40.9858° с. ш. 22.5417° и. д.
Боймица
СтранаFlag of Greece.svg Гърция
ОбластЦентрална Македония
ДемПеония
Географска областБоймия
Площ70,44[1] km²
Надм. височина14 m
Население2897 души (2011 г.)
Пощенски код614 00
Телефонен код23830 – 3
Боймица в Общомедия

ГеографияРедактиране

Боймица е разположен в областта Боймия, кръстена на името на града, по долното течение на Вардар (Аксиос) след излизането ѝ от последния ѝ пролом Циганска клисура в Солунското поле. Градът е на 62 km северно от Солун и на 34 km западно от град Кукуш (Килкис). Боймица се намира на десния бряг на реката в подножието на планината Паяк (Пайко). Така градът на една от основните пътни артерии в географската област Македония, свързваща Солун със Северна Македония и Сърбия. Съвременната магистрала Е75 обаче минава по левия бряг на Вардар покрай съседния на Боймица град от другата страна на реката Ругуновец (или Карасуле, на гръцки Поликастро).

ИсторияРедактиране

В местността Баири, на 1,5 km северно от Боймица и вдясно от пътя за Извор (Пиги) е открит архаичен некропол, обявен в 1994 година за защитен археологически паметник.[4]

В Османската империяРедактиране

 
Старата църква „Свети Димитър“

Хората винаги са ценели възможностите, които предлага Вардар като пътна артерия, и областта Боймия е заселена от праисторически времена. Според преданията селото Боймица се създава някъде около 1700 година от сливането на три български села в Боймията. Около 1760 година в Боймица се заселват изселници от южномакедонското село Драчко (днес Даскио), а в 1822 година и бежанци от Негуш (Науса) след разорението на града от Мехмед Емин паша по време на Негушкото въстание.

В 1843 година османските власти позволяват на боймичани да построят църква в селото и веднага започва изграждането на храма „Свети Димитър“, завършен в 1859 година. Църквата е изписана между 1860 и 1862 година от известния зограф Маргаритис Ламбу от Кулакия. Първото гръцко училище в селото е отворено в 1894 година.

В края на XIX век Боймица е голямо българско село. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Боймица (Boïmitza), Воденска епархия, живеят 540 гърци.[5] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година в Богемица (Boghémitza) има 85 домакинства, с 58 жители мюсюлмани и 348 жители българи.[6] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Боймица има 1220 жители българи християни и 625 жители турци.[7] В началото на XX век по-голямата част от селото се отказва от Цариградската патриаршия и приема духовното върховенство на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в Байлища (Baïlichta) има 1080 българи екзархисти и 280 българи патриаршисти гъркомани и в селото работят българско и гръцко училище.[8]

В икономическия живот на боймичани основна роля играят два географски фактора – голямата река Вардар и хайдушката планина Паяк. Така боймичани от стари времена са раздвоени между търговията и хайдутлука – „поминаа, заминаа лоши луге харамии, харамии Боймичани“ се пее в една народна песен.[9] Самото име Боймица показва хайдушкия нрав на жителите му. В края на XIX век много боймичани хайдутуват из Паяк, като най-известният от тях е Апостол Терзиев от стария боймичански хайдушки род Терзиевци, който впоследствие влиза в редовете на ВМОРО и се превръща Апостол войвода Ениджевардарското слънце, легендарният защитник на българщината в Ениджевардарско и Гевгелийско. Боймичани взимат активно участие в съпротивата на ВМОРО срещу османската власт и срещу гръцките андарти. Революционният комитет в Боймица е образуван още в 1896 година, като негов председател е българският учител Филип Димитров, родом от Леринско.[10] Селото пострадва при Валандовската афера. Боймичани участват в Илинденско-Преображенското въстание, а след него на 23 ноември 1903 година селската чета се сражава с редовна турска войска.

В 1910 година в Боймица е образувана турска чета за противодействие на българските и гръцките, начело с Тефик Мехмедов.[11]

По данни на Екзархията в 1910 година Боймица има 350 семейства, 978 жители българи, 379 турци, 128 цигани (116 чифлигари) и две черкви.[12]

При избухването на Балканската война в 1912 година трима души от Боймица са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13]

В ГърцияРедактиране

 
Младежи от Боймица в 1920-те години, снимка в „Илюстрация Илинден“, книга 6 (36)
Разказ на Анастасия Павлова за събитията от 1913 година


„Малко преди започването на Втората война бях при моята дъщеря, българска учителка в село Боймица. Една гръцка дама дойде от Солун и започна да раздава пари и униформи на местните турци, седмица преди да започне Втората война. Тя събра българите и българките от селото и каза, че не трябва да се заблуждават, че селото ще остане в България. Тя повика българския свещеник и го запита дали е съгласен да стане грък. Той отговори: „Ние всички сме българи и ще си останем българи“. С тази госпожа имаше и няколко гръцки офицери, които хванаха свещеника за брадата. След това войниците се хвърлиха върху мъжете, които стояха наоколо, около петдесетина души, вързаха ръцете им зад гърба и им нанесоха побой. Казаха им, че трябва да подпишат документ, че са готови да станат гърци. След като отказаха да направят това, изпратиха всички в Солун. Когато те заминаха, войниците започнаха да изнасилват жените във Боймица, като обикновено трима войника се падаха на едно момиче... Войниците дойдоха в моята къща и запитаха къде е дъщеря ми. Казах им, че е болна и е заминала за Гевгели. Те настояваха да им я доведа. Гръцкият учител на селото Христо Попаров беше най-груб от всички. Заплашиха ме, че ще ме убият, ако не им я докарам. След това войниците влезнаха в стаята ми, биха ме с прикладите на пушките и аз паднах... след което разграбиха дома ми. После 16 войници дойдоха отново и питаха за дъщеря ми, но тъй като не можаха да я намерят, послужиха си с мен.“[14]

По време на Балканската война гръцката армия влиза в Боймица на 22 октомври 1912 година. Новата власт започва систематичен терор над всяко проявление на българщината. Десетки жители на селото са арестувани и държани без присъда в Солунския затвор Едикуле затова, че са участвали в Македоно-одринското опълчение или дори само затова, че са се обявили публично за българи. Едва на 15 февруари 1914 година 14 боймичани са освободени. 338 семейства от Боймица, Баровица, Бугариево, Гавалянци и други села се записват в руското консулство в Солун за емиграция. В 1913 година след окончателното определяне на гръцко-сръбската граница, при което Гевгели остава в Сърбия, в Боймица се заселват много гъркомански семейства от Гевгели и Гевгелийско, а българите продължават да се изселват. В рапорт от Солун през април 1914 година българският дипломат Сократ Тодоров пише:

„ Катадневно пристигат в Солун цели кервани бежанци от Кара Суле, Дъбово, Боймица, Куфалово и Мачуково.[15] “

През Първата световна война в Боймица се установява щаб на съглашенските войски, които допринасят значително за модернизирането на града. Французите изместват течението на Боймишката река, правят съвременния пазар и построяват теснолинейна железопътна линия, използвайки стари релси от парижката трамвайна мрежа. В 1914 година в Боймица идват и първите гръцки бежанци от Източна Тракия от районите на Мидия и Чаталджа. В 1919 година част от тях се завръщат в Източна Тракия, само за да емигрират отново след Лозанския мир при размяната на население между Гърция и Турция в 1924 година. Първите бежанци от Понт пристигат в Боймица през 1919 година, последвани от голямата вълна последвала разгрома на Гърция в Гръцко-турската война през 1922 – 1924 година от районите на Трапезунд, Керасунд, Триполи. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Боймица (Боjмица) има 180 къщи славяни християни и 100 къщи турци.[16] В 1923 година няколко влашки семейства от Мъглен от село Ливада се преместват в Боймица, както и още гъркомански семейства от Гевгели, а много гръцки войници от южните краища на страната остават в града след края на Първата световна война. През 1924 година официално от Боймица в България се изселват 183 български семейства или 536 души, а 20 семейства се изселват в Гевгели, тогава в Югославия. Така след тези многобройни миграции хората с гръцко национално съзнание стават мнозинство в градчето.

През април 1923 година чета от 12 души на възстановената ВМРО под командването на войводата Стефанов се сражава при Боймица 6 часа с гръцка жандармерия и войска. Двама от българските четници се самоубиват, за да не бъдат пленени живи, а останалите си пробиват път през блокадата. От гръцка страна падат шестима убити. След сражението гръцка войска и жандармерия претърсват всички околни български села къща по къща, за да открият изчезналата българска чета. Над 230 българи, мъже и жени, са арестувани и хвърлени в затворите, но гръцките власти не откриват следите на четниците.

На 1 януари 1927 година Боймица е прекръстена на гръцкото име на Вардар Аксиос – Аксиуполи, в превод Вардарски град.

 
Музеят за естествена история в Боймица

С началото на Итало-гръцката война в 1940 година терорът над българщината в Боймица отново се засилва, много семейства, смятани за „неблагонадеждни“, са принудени да се изселят, какъвто случаят със 70-годишния Андон Стоянов и семейството му. През Втората световна война германските войски влизат в Боймица на 8 април 1941 година, но градчето остава с гръцка администрация и не е присъединено към България. Изготвената по германско нареждане българска комисия в 1941 година констатира, че в Боймица все още живеят 30 български семейства със 150 души. За останалите села от днешния дем Аксиуполи резултатите са следните: Оризарци – 32 семейства със 152 души, Шльопинци 6 семейства с 30 души, Сехово 20 семейства със 100 души, Горгопик 52 семейства с 280 души.

През Гражданската война много от жителите на съседните села се преселват в Боймица. Така напълно се изселва село Древено (Пили) и почти напълно голямата влашка паланка Ливада.

До 2011 година Боймица е център на самостоятелен дем. В града има природонаучен музей с една от най-добрите експозиции в цяла Гърция.[17][18]

Прекръстени с официален указ местности в община Боймица на 31 юли 1969 година
Име Име Ново име Ново име Описание
Байрам[19] Μπαϊράμι Ламбри Λαμπρή[20] [19]
Баири[19] Μπαΐρια Херса Χέρσα[20] [19]
Султа[19] Σούλτα Рема ти Кирас Ρέμα τής Κυράς[20] [19]
Вардарджик[19] Βαρδατζίκι Мик. Аксиос Μίκ. Άξιός[20] [19]
Саново[19] Σάνοβον Санос Σανός[20] [19]
Дъбово[19] Ντάμποβον Стани Στάνη[20] [19]
Голи Буруну[19] Γκόλι Μπουρνού Митери Врахи Μυτεροί Βράχοι[20] [19]
Шайкар[19] Σαϊκάρ Тахсидромос Ταχυδρόμος[20] [19]
Студена вода[19] Στούντινα Βόντ Крионери Κρυονέρι[20] [19]
Узун Буруну[19] Ούζούν Μπουρουνοΰ Митарас Μυταράς[20] [19]
Крив дол[19] Βάλε Πεδικλός Кохлияс Κοχλίας[20] [19]
Цигански дервент[19] Στενά Τσιγκανέ Δερβέν Гифтоперасма Γυφτοπέρασμα[20] [19]
Добромир[19] Ντόμπρο Μίρ Галини Γαλήνη[20] [19]
Сари Меше[19] Σαρή Μεσέ Хрисодендро Χρυσόδενδρο[20] [19]
Капан[19] Καπάν Скепастон Σκεπαστόν[20] [19]
Курт[19] Κούρτ Ликорема Λυκόρεμα[20] [19]
Извор[19] Ίσβερον Пиги Πηγή[20] [19]
Църнок[19] Τσερνόκ Мавропетра Μαυρόπετρα[20] [19]
Картал Таш[19] Καρτάλ Τάς Аеторахи Άετοράχη[20] [19]

ПреброяванияРедактиране

  • 1913 – 750 жители (грешни данни)
  • 1920 – 1595 жители
  • 1928 – 1945, от които 216 гръцки бежански семейства с 901 души[21]
  • 1940 – 2237 жители
  • 1951 – 2738 жители
  • 1961 – 3564 жители
  • 1971 – 3155 жители
  • 2001 – 3275 жители
  • 2011 – 2897 жители

ЛичностиРедактиране

 
Апостол войвода
  Основна статия: Боймичани

Един от най-известните жители на боймица е българският хайдутин, революционер и национален герой Апостол войвода (1869 – 1911), който с тримата си братя Андон, Иван и Тано е деец на ВМОРО. Боймичани са и няколко други български революционери, а гъркоманските семейства в града дават и андарти за гръцките чети в началото на XX век. В Боймица е роден българският художник Кирил Танев (1910 – 1996), както и гръцкият журналист Панделис Савидис (р. 1954).

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. ↑ www.dlib.statistics.gr
  2. ↑ Бабев, Иван, „Македонска голгота – Спомени и изповеди от Ениджевардарско“, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2009, стр.319
  3. ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  4. ↑ ΥΑ ΥΠΠΟ/ΑΡΧ/Α1/Φ43/43984/2309/28-9-1994 - ΦΕΚ 845/Β/14-11-1994. // Διαρκής κατάλογος κηρυγμένων αρχαιολογικών τόπων και μνημείων. Посетен на 29 юни 2018.
  5. ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 50. (на френски)
  6. ↑ Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 170 – 171.
  7. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 152.
  8. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 194 – 195. (на френски)
  9. ↑ Осинин, Димитър. „Заплакала е гората. Народни хайдушки песни“.
  10. ↑ „Борбите в Македония – Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005, стр. 51, ISBN 954-9514-56-0
  11. ↑ Дебърски глас, година 1, брой 49, 6 март 1910 г., стр. 3.
  12. ↑ Шалдев, Христо. Областта Боймия в Югозападна Македония. Македонски преглед, 1930, 6:1, стр. 61 – 69.
  13. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 830.
  14. ↑ Другите Балкански войни. Карнегиева фондация за международен мир. Доклад на Международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни. София, Фондация „Свободна и демократична България“, 1995. ISBN 9545930063. с. 289.
  15. ↑ Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония – мит или реалност“. София, 1996, стр.145.
  16. ↑ Милојевић, Боривоје Ж. Јужна Македонија. // Насеља српских земаља X. 1921. с. 29. (на сръбски)
  17. ↑ Μουσείο Φυσικής Ιστορίας Αξιούπολης. // Τουριστικός Οδηγός Κιλκίς. Посетен на 22 януари 2018.
  18. ↑ Natural History Museum – Axioupoli. // Museums of Macedonia. Посетен на 22 януари 2018. Архив на оригинала от 2009-08-18 в Wayback Machine.
  19. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я аа аб ав аг ад ае аж аз аи ак ал По топографска карта М1:50 000, издание 1980-1985 „Генеральный штаб“.
  20. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у Β. Διάταγμα ΥΠ' Αριθ. 483. Περὶ μετονομασίας συνοικισμὤν, κοινοτήτων καὶ θέσεων. // Εφημερίς της Κυβερνήσεως του Βασιλείου της Ελλάδος Τεύχος Πρώτον (Αριθμός Φύλλου 147). Εν Αθήναις, Ἐκ τοῦ Εθνικού Τυπογραφείου, 31 Ιουλίου 1969. σ. 1049. (на гръцки)
  21. ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен на 2012-06-30 
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Боймица&oldid=11740883“.