Disambig.svg Тази статия е за града в Гърция. За селото в България вижте Бойница (село).

Бо̀ймица[2] (варианти Боемица, Бойница, Бойлица, на гръцки: Αξιούπολη, Аксиуполи, катаревуса: Αξιούπολις, Аксиуполис, до 1927 година Μποέμιτσα, Боемица[3]) е град, разположен в северната част на Република Гърция, област Централна Македония, дем Пеония.

Боймица
Αξιούπολη
Новата църква „Света Богородица Достойно ест“ и военен паметник
Новата църква „Света Богородица Достойно ест“ и военен паметник
СтранаFlag of Greece.svg Гърция
ОбластЦентрална Македония
ДемПеония
Географска областБоймия
Площ70,44[1] km²
Надм. височина14 m
Население2897 души (2011 г.)
Пощенски код614 00
Телефонен код23830 – 3
Боймица в Общомедия

ГеографияРедактиране

Боймица е разположен в областта Боймия, кръстена на името на града, по долното течение на Вардар (Аксиос) след излизането ѝ от последния ѝ пролом Циганска клисура в Солунското поле. Градът е на 62 km северно от Солун и на 34 km западно от град Кукуш (Килкис). Боймица се намира на десния бряг на реката в подножието на планината Паяк (Пайко). Така градът на една от основните пътни артерии в географската област Македония, свързваща Солун със Северна Македония и Сърбия. Съвременната магистрала Е75 обаче минава по левия бряг на Вардар покрай съседния на Боймица град от другата страна на реката Ругуновец (или Карасуле, на гръцки Поликастро).

ИсторияРедактиране

В местността Баири, на 1,5 km северно от Боймица и вдясно от пътя за Извор (Пиги) е открит архаичен некропол, обявен в 1994 година за защитен археологически паметник.[4]

В Османската империяРедактиране

 
Старата църква „Свети Димитър

Хората винаги са ценели възможностите, които предлага Вардар като пътна артерия, и областта Боймия е заселена от праисторически времена. Според преданията селото Боймица се създава някъде около 1700 година от сливането на три български села в Боймията. Около 1760 година в Боймица се заселват изселници от южномакедонското село Драчко (днес Даскио), а в 1822 година и бежанци от Негуш (Науса) след разорението на града от Мехмед Емин паша по време на Негушкото въстание.

В 1843 година османските власти позволяват на боймичани да построят църква в селото и веднага започва изграждането на храма „Свети Димитър“, завършен в 1859 година. Църквата е изписана между 1860 и 1862 година от известния зограф Маргаритис Ламбу от Кулакия. Първото гръцко училище в селото е отворено в 1894 година.

В края на XIX век Боймица е голямо българско село. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Боймица (Boïmitza), Воденска епархия, живеят 540 гърци.[5] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година в Богемица (Boghémitza) има 85 домакинства, с 58 жители мюсюлмани и 348 жители българи.[6] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Боймица има 1220 жители българи християни и 625 жители турци.[7] В началото на XX век по-голямата част от селото се отказва от Цариградската патриаршия и приема духовното върховенство на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в Байлища (Baïlichta) има 1080 българи екзархисти и 280 българи патриаршисти гъркомани и в селото работят българско и гръцко училище.[8]

В икономическия живот на боймичани основна роля играят два географски фактора – голямата река Вардар и хайдушката планина Паяк. Така боймичани от стари времена са раздвоени между търговията и хайдутлука – „поминаа, заминаа лоши луге харамии, харамии Боймичани“ се пее в една народна песен.[9] Самото име Боймица показва хайдушкия нрав на жителите му. В края на XIX век много боймичани хайдутуват из Паяк, като най-известният от тях е Апостол Терзиев от стария боймичански хайдушки род Терзиевци, който впоследствие влиза в редовете на ВМОРО и се превръща Апостол войвода Ениджевардарското слънце, легендарният защитник на българщината в Ениджевардарско и Гевгелийско. Боймичани взимат активно участие в съпротивата на ВМОРО срещу османската власт и срещу гръцките андарти. Революционният комитет в Боймица е образуван още в 1896 година, като негов председател е българският учител Филип Димитров, родом от Леринско.[10] Селото пострадва при Валандовската афера. Боймичани участват в Илинденско-Преображенското въстание, а след него на 23 ноември 1903 година селската чета се сражава с редовна турска войска.

В 1910 година в Боймица е образувана турска чета за противодействие на българските и гръцките, начело с Тефик Мехмедов.[11]

По данни на Екзархията в 1910 година Боймица има 350 семейства, 978 жители българи, 379 турци, 128 цигани (116 чифлигари) и две черкви.[12]

При избухването на Балканската война в 1912 година трима души от Боймица са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13]

В ГърцияРедактиране

 
Младежи от Боймица в 1920-те години, снимка в „Илюстрация Илинден“, книга 6 (36)
Разказ на Анастасия Павлова за събитията от 1913 година


„Малко преди започването на Втората война бях при моята дъщеря, българска учителка в село Боймица. Една гръцка дама дойде от Солун и започна да раздава пари и униформи на местните турци, седмица преди да започне Втората война. Тя събра българите и българките от селото и каза, че не трябва да се заблуждават, че селото ще остане в България. Тя повика българския свещеник и го запита дали е съгласен да стане грък. Той отговори: „Ние всички сме българи и ще си останем българи“. С тази госпожа имаше и няколко гръцки офицери, които хванаха свещеника за брадата. След това войниците се хвърлиха върху мъжете, които стояха наоколо, около петдесетина души, вързаха ръцете им зад гърба и им нанесоха побой. Казаха им, че трябва да подпишат документ, че са готови да станат гърци. След като отказаха да направят това, изпратиха всички в Солун. Когато те заминаха, войниците започнаха да изнасилват жените във Боймица, като обикновено трима войника се падаха на едно момиче... Войниците дойдоха в моята къща и запитаха къде е дъщеря ми. Казах им, че е болна и е заминала за Гевгели. Те настояваха да им я доведа. Гръцкият учител на селото Христо Попаров беше най-груб от всички. Заплашиха ме, че ще ме убият, ако не им я докарам. След това войниците влезнаха в стаята ми, биха ме с прикладите на пушките и аз паднах... след което разграбиха дома ми. После 16 войници дойдоха отново и питаха за дъщеря ми, но тъй като не можаха да я намерят, послужиха си с мен.“[14]

По време на Балканската война гръцката армия влиза в Боймица на 22 октомври 1912 година. Новата власт започва систематичен терор над всяко проявление на българщината. Десетки жители на селото са арестувани и държани без присъда в Солунския затвор Едикуле затова, че са участвали в Македоно-одринското опълчение или дори само затова, че са се обявили публично за българи. Едва на 15 февруари 1914 година 14 боймичани са освободени. 338 семейства от Боймица, Баровица, Бугариево, Гавалянци и други села се записват в руското консулство в Солун за емиграция. В 1913 година след окончателното определяне на гръцко-сръбската граница, при което Гевгели остава в Сърбия, в Боймица се заселват много гъркомански семейства от Гевгели и Гевгелийско, а българите продължават да се изселват. В рапорт от Солун през април 1914 година българският дипломат Сократ Тодоров пише:

Катадневно пристигат в Солун цели кервани бежанци от Кара Суле, Дъбово, Боймица, Куфалово и Мачуково.[15]

През Първата световна война в Боймица се установява щаб на съглашенските войски, които допринасят значително за модернизирането на града. Французите изместват течението на Боймишката река, правят съвременния пазар и построяват теснолинейна железопътна линия, използвайки стари релси от парижката трамвайна мрежа. В 1914 година в Боймица идват и първите гръцки бежанци от Източна Тракия от районите на Мидия и Чаталджа. В 1919 година част от тях се завръщат в Източна Тракия, само за да емигрират отново след Лозанския мир при размяната на население между Гърция и Турция в 1924 година. Първите бежанци от Понт пристигат в Боймица през 1919 година, последвани от голямата вълна последвала разгрома на Гърция в Гръцко-турската война през 1922 – 1924 година от районите на Трапезунд, Керасунд, Триполи. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Боймица (Боjмица) има 180 къщи славяни християни и 100 къщи турци.[16] В 1923 година няколко влашки семейства от Мъглен от село Ливада се преместват в Боймица, както и още гъркомански семейства от Гевгели, а много гръцки войници от южните краища на страната остават в града след края на Първата световна война. През 1924 година официално от Боймица в България се изселват 183 български семейства или 536 души, а 20 семейства се изселват в Гевгели, тогава в Югославия. Така след тези многобройни миграции хората с гръцко национално съзнание стават мнозинство в градчето.

През април 1923 година чета от 12 души на възстановената ВМРО под командването на войводата Стефанов се сражава при Боймица 6 часа с гръцка жандармерия и войска. Двама от българските четници се самоубиват, за да не бъдат пленени живи, а останалите си пробиват път през блокадата. От гръцка страна падат шестима убити. След сражението гръцка войска и жандармерия претърсват всички околни български села къща по къща, за да открият изчезналата българска чета. Над 230 българи, мъже и жени, са арестувани и хвърлени в затворите, но гръцките власти не откриват следите на четниците.

На 1 януари 1927 година Боймица е прекръстена на гръцкото име на Вардар Аксиос – Аксиуполи, в превод Вардарски град.

 
Музеят за естествена история в Боймица

С началото на Итало-гръцката война в 1940 година терорът над българщината в Боймица отново се засилва, много семейства, смятани за „неблагонадеждни“, са принудени да се изселят, какъвто случаят със 70-годишния Андон Стоянов и семейството му. През Втората световна война германските войски влизат в Боймица на 8 април 1941 година, но градчето остава с гръцка администрация и не е присъединено към България. Изготвената по германско нареждане българска комисия в 1941 година констатира, че в Боймица все още живеят 30 български семейства със 150 души. За останалите села от днешния дем Аксиуполи резултатите са следните: Оризарци – 32 семейства със 152 души, Шльопинци 6 семейства с 30 души, Сехово 20 семейства със 100 души, Горгопик 52 семейства с 280 души.

През Гражданската война много от жителите на съседните села се преселват в Боймица. Така напълно се изселва село Древено (Пили) и почти напълно голямата влашка паланка Ливада.

До 2011 година Боймица е център на самостоятелен дем. В града има природонаучен музей с една от най-добрите експозиции в цяла Гърция.[17][18]

Прекръстени с официален указ местности в община Боймица на 31 юли 1969 година
Име Име Ново име Ново име Описание
Байрам[19] Μπαϊράμι Ламбри Λαμπρή[20] [19]
Баири[19] Μπαΐρια Херса Χέρσα[20] [19]
Султа[19] Σούλτα Рема ти Кирас Ρέμα τής Κυράς[20] [19]
Вардарджик[19] Βαρδατζίκι Мик. Аксиос Μίκ. Άξιός[20] [19]
Саново[19] Σάνοβον Санос Σανός[20] [19]
Дъбово[19] Ντάμποβον Стани Στάνη[20] [19]
Голи Буруну[19] Γκόλι Μπουρνού Митери Врахи Μυτεροί Βράχοι[20] [19]
Шайкар[19] Σαϊκάρ Тахсидромос Ταχυδρόμος[20] [19]
Студена вода[19] Στούντινα Βόντ Крионери Κρυονέρι[20] [19]
Узун Буруну[19] Ούζούν Μπουρουνοΰ Митарас Μυταράς[20] [19]
Крив дол[19] Βάλε Πεδικλός Кохлияс Κοχλίας[20] [19]
Цигански дервент[19] Στενά Τσιγκανέ Δερβέν Гифтоперасма Γυφτοπέρασμα[20] [19]
Добромир[19] Ντόμπρο Μίρ Галини Γαλήνη[20] [19]
Сари Меше[19] Σαρή Μεσέ Хрисодендро Χρυσόδενδρο[20] [19]
Капан[19] Καπάν Скепастон Σκεπαστόν[20] [19]
Курт[19] Κούρτ Ликорема Λυκόρεμα[20] [19]
Извор[19] Ίσβερον Пиги Πηγή[20] [19]
Църнок[19] Τσερνόκ Мавропетра Μαυρόπετρα[20] [19]
Картал Таш[19] Καρτάλ Τάς Аеторахи Άετοράχη[20] [19]

ПреброяванияРедактиране

  • 1913 – 750 жители (грешни данни)
  • 1920 – 1595 жители
  • 1928 – 1945, от които 216 гръцки бежански семейства с 901 души[21]
  • 1940 – 2237 жители
  • 1951 – 2738 жители
  • 1961 – 3564 жители
  • 1971 – 3155 жители
  • 2001 – 3275 жители
  • 2011 – 2897 жители

ЛичностиРедактиране

 
Апостол войвода

Един от най-известните жители на боймица е българският хайдутин, революционер и национален герой Апостол войвода (1869 – 1911), който с тримата си братя Андон, Иван и Тано е деец на ВМОРО. Боймичани са и няколко други български революционери, а гъркоманските семейства в града дават и андарти за гръцките чети в началото на XX век. В Боймица е роден българският художник Кирил Танев (1910 – 1996), както и гръцкият журналист Панделис Савидис (р. 1954).

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. www.dlib.statistics.gr
  2. Бабев, Иван, „Македонска голгота – Спомени и изповеди от Ениджевардарско“, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2009, стр.319
  3. Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  4. ΥΑ ΥΠΠΟ/ΑΡΧ/Α1/Φ43/43984/2309/28-9-1994 - ΦΕΚ 845/Β/14-11-1994. // Διαρκής κατάλογος κηρυγμένων αρχαιολογικών τόπων και μνημείων. Посетен на 29 юни 2018.
  5. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 50. (на френски)
  6. Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 170 – 171.
  7. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 152.
  8. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 194 – 195. (на френски)
  9. Осинин, Димитър. „Заплакала е гората. Народни хайдушки песни“.
  10. „Борбите в Македония – Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005, стр. 51, ISBN 954-9514-56-0
  11. Дебърски глас, година 1, брой 49, 6 март 1910 г., стр. 3.
  12. Шалдев, Христо. Областта Боймия в Югозападна Македония. Македонски преглед, 1930, 6:1, стр. 61 – 69.
  13. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 830.
  14. Другите Балкански войни. Карнегиева фондация за международен мир. Доклад на Международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни. София, Фондация „Свободна и демократична България“, 1995. ISBN 9545930063. с. 289.
  15. Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония – мит или реалност“. София, 1996, стр.145.
  16. Милојевић, Боривоје Ж. Јужна Македонија. // Насеља српских земаља X. 1921. с. 29. (на сръбски)
  17. Μουσείο Φυσικής Ιστορίας Αξιούπολης. // Τουριστικός Οδηγός Κιλκίς. Посетен на 22 януари 2018.
  18. Natural History Museum – Axioupoli. // Museums of Macedonia. Посетен на 22 януари 2018. Архив на оригинала от 2009-08-18 в Wayback Machine.
  19. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я аа аб ав аг ад ае аж аз аи ак ал По топографска карта М1:50 000, издание 1980-1985 „Генеральный штаб“.
  20. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у Β. Διάταγμα ΥΠ' Αριθ. 483. Περὶ μετονομασίας συνοικισμὤν, κοινοτήτων καὶ θέσεων. // Εφημερίς της Κυβερνήσεως του Βασιλείου της Ελλάδος Τεύχος Πρώτον (Αριθμός Φύλλου 147). Εν Αθήναις, Ἐκ τοῦ Εθνικού Τυπογραφείου, 31 Ιουλίου 1969. σ. 1049. (на гръцки)
  21. Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен на 2012-06-30