Отваря главното меню

Болниците в България са лечебни заведения, в които се предлагат специализирани стационарни и амбулаторни медицински услуги.

В българската медицина е прието да се разграничават извънболнична (доболнична и следболнична) и болнична помощ.

Болниците могат да бъдат многопрофилни – за лечение на множество заболявания, и/или специализирани – за спешна помощ, по вътрешни болести, кардиология, онкология, акушеро-гинекология, УНГ, дерматология и др.

По отношение на собствеността болниците могат да бъдат общински, държавни или частни.

Преобладаващата част от съществуващите в България болници са държавна или общинска собственост. От 2001 г. в България е наложен мораториум върху приватизацията на болниците.

Държавни болници са както областните (бивши окръжни) така и университетските болници, и националните центрове (напр. Център по белодробни заболявания).

За броя на болниците в България съществуват различни данни. Така например официалната информация на Националният статистически институт сочи за 2005 г. 262 болници с 45 537 легла[1]; в публичното пространство, включитело и от официални представители, често се споменава 280 и дори 300 броя. Най-голям е броят на болниците в София.

Съдържание

ИсторияРедактиране

Болница в Пловдив е имало още преди Освобождението. В „План на град Пловдив и околността" от 1827 г., съставен от френския запасни офицер А. Йегершмид, е отбелязана католическа болница на мястото на сегашния Майчин дом на улица „Д-р Рашко Петров 3“.[2][3] Това по-скоро е било малка лечебница.[4]

Болници в съвременния смисъл на понятието съществуват в западно- и централноевропейските страни от 18 век. В България първите болници в този смисъл са създадени едва след Освобождението. Една от най-старите от тях, Александровската, е създадена през 1879 г. Факсимиле с историята на Александровска болница от 1937 г. с данни за историята на болничното дело в България.[5]

Също през 1879 г. в Пловдив е открита болница на червено-кръстката организация „Свети Пантелеймон“. Тя е първато голяма болница в Източна Румелия. По-късно е преобразувана в Държавна болница[6]. Международната католическа болница „Свети Йосиф“ в Пловдив е основана през 1881 г. При откриването си тя има 36 легла и се обслужва от 6 милосърдни сестри.[7]

Пловдивската военна болница е основана през 1889 г. от полковник Сава Муткуров, тогавашен министър на войната. Болницата е била подчинена на бригадния лекар, а се е управлявала от лекаря на един от полковете. Разполагала е с 80 легла за редови чинове и осем легла за офицери. [8] Софийската обща гарнизонна болница е основана през 1891 г. За първи началник на новооткритата болница е назначен д-р Георги Золотович, виден общественик и активен участник в създаващото се тогава здравно законодателство.[9]

Официалното откриване на Международната католическа болница „Княгиня Клементина“ в София става на 4 юни 1891 г. от княгиня Клементина, дарителката осигурила най-много средства[10].

През 1918 г. в Пловдив е създадена Областна транспортна медицинска служба под формата на мрежа от здравни кабинети на „железниците“ на територията на Южна България.[11]

С указ на Президиума на Великото народно събрание от 1 май 1949 г. католическите болници са национализирани.

Правни рамкиРедактиране

Правните въпроси, свързани с болници, са уредени в „Закон за лечебните заведения“, приет 1999 и изменян многократно.

В България съществува система за акредитиране на болничните заведения, целяща постоянен контрол на качеството на извършваните дейности. За целта към Министерството на Здравеопазването е създаден Акредатиционен съвет.

От 2015 г. болниците в България с над 400 легла, над 10 клиники или медицинска онкология длъжни да назначат клиничен фармацевт. Според опита на Световната здравна организация, назначаването на клинични фармацевти в болниците намалява разходите за лекарства с до 30%.[12]

ОрганизацияРедактиране

Основните професионални групи в лечебните заведения са лекари, медицински сестри, административни и технически служители и работници. Болницата се управлява от директор. Работата е организирана на две или повече смени, като някои звена (отделения) имат непрекъснат цикъл на дейност.

ПриватизацияРедактиране

Приватизацията на болниците в България е една от злободневните теми в българското политическо ежедневие от края на 90-те години на XX век. През 2002 г. Народното събрание наложи мораториум върху приватизацията на болниците в България. От тогава в публичното пространство периодично се водят спорове дали и по какъв начин приватизацията в здравеопазването да продължи и в болничния сектор.

Според данни на НСИ през 2006 г. в България е имало 54 частни болници (числото на държавните или общински болници е 270). Съотношението на болничните легла е съответно 2004 към 43 645 бр.[13] Голяма част от посочените 2,004 „частни“ болнични легла са на японската болница „Токушукай Медикъл Корпорейшън“ в София.

По данни на печата на 28 ноември 2006 в София е открита първата голяма частна болница в България – „Токуда болница София“, инвестиция на японска „Токушукай Медикъл Корпорейшън“. Капацитетът на болницата след завършването е 1000 легла.

На 14 февруари 2008 г. забраната за приватизация на болниците е отменена от Народното събрание чрез промени в Закона за приватизация и следприватизационен контрол. Според промените забраната остава валидна само за 64 болници и здравни центрове от национално значение.

ИзточнициРедактиране

ЛитератураРедактиране

  • Виолета Цакова. „Приватизация на лечебните заведения“. София, 2000 г., изд. Тракия-М

Външни препраткиРедактиране

Вижте същоРедактиране