Борис Каролев
Борис Райчев Каролев (понякога Райчов) е български офицер, санитарен генерал-майор.
| Борис Каролев | |
| Звание | |
|---|---|
| Род войски | военномедицинска служба |
| Битки/войни | Балканска война Междусъюзническа война Първа световна война |
| Дата и място на раждане | |
| Дата и място на смърт | |
| Родства | Райчо Каролев (баща) |
Биография редактиране
Борис Каролев е роден на 6 април 1880 г. в Габрово в семейството на политика и бъдещ министър на народното просвещение Райчо Каролев. Завършва средно образование в родния си град. През 1902 г. завършва медицина в Москва. След като се завръща е назначен за лекар на Софийския военен арсенал. На 31 януари 1904 г. е произведен в чин подпоручик и от същата година е старши ординатор в Първа софийска дивизионна болница. На 20 февруари 1906 г. е произведен в чин поручик, а от 17 май 1909 г. е капитан. По време на Балканската война (1912 – 1913) е началник на полева болница. Между 1913 и 1915 г. е отново старши ординатор на Първа софийска дивизионна болница, като на 14 юли 1913 г. е произведен в чин майор.
По време на Първата световна война (1915 – 1918) майор Каролев е полкови лекар и старши полкови лекар на 41-ви пехотен полк, като на 30 май 1917 г. е произведен в чин подполковник. За бойни отличия и заслуги във войната е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 2-ри клас, без мечове[1], Народен орден „За военна заслуга“, IV степен, на военна лента[2][3] и Орден „Св. Александър“, IV степен, с мечове отгоре[4].
На 30 януари 1923 г. е произведен в чин полковник и от същата година е началник на Военносанитарната част на българската армия. Остава на този пост до 1939 г. През 1924 г. се възстановяват закритите след войната военни болници в България. По негова инициатива е разработен и приет Закон за пострадалите от войните през 1925 г. По време на мандата му като началник на Военносанитарната част се разкриват две първостепенни дивизионни болници в Плевен и Шумен и пет второстепенни в Сливен, Русе, Враца, Дупница и Стара Загора. От 1937 г. е санитарен генерал-майор. Между 1935 и 1939 г. е член на Върховния медицински съвет и е част от ръководството на Българския червен кръст. Умира на 13 август 1941 г.[5].
Военни звания редактиране
- Санитарен Подпоручик (31 януари 1904)
- Санитарен Поручик (20 февруари 1906)
- Санитарен Капитан (17 май 1909)
- Санитарен Майор (14 юли 1913)
- Санитарен Подполковник (30 май 1917)
- Санитарен Полковник (30 януари 1923)
- Санитарен Генерал-майор (1937)
Награди редактиране
- Военен орден „За храброст“, IV степен, 2-ри клас, без мечове (1917)
- Народен орден „За военна заслуга“, IV степен, на военна лента (1918/1921)
- Орден „Св. Александър“, IV степен, с мечове отгоре (1921)
Бележки редактиране
- ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 17 (зап. № 679/1917 г. по Действащата армия)
- ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 452, л. 92 (1918 г.)
- ↑ ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 221 – 222 (зап. № 355/1921 г. по Министерството на войната)
- ↑ ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 35 – 36 (зап. № 464/1921 г. по Министерството на войната)
- ↑ Тонев, С., Чобанов, Н., Керин, Т. и Върбанов, Г. Генерали в бели престилки. Изд. Ирита, 2008, с. 41
Източници редактиране
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 81.