Отваря главното меню

Настъплението на Брусилов (или Пробивът на Брусилов, на руски: Брусиловский прорыв) е офанзива на руските войски, командвани от генерал Алексей Брусилов, срещу армиите на Централните сили в днешна Западна Украйна през лятото и есента на 1916 година. Успешното ѝ начало я нарежда заедно с първата битка при Марна сред най-големите победи на Антантата от началото на Първата световна война дотогава. Австро-Унгария е поставена в критична ситуация и само намесата на германския ѝ съюзник я спасява от пълна катастрофа. В последвалите неколкократни опити да развият първоначалните си успехи руснаците търпят колосални загуби. Това води до изтощение и политическа дестабилизация на Руската империя, намерила израз във Февруарската революция през 1917 година.[1]

Настъплението на Брусилов се отразява съществено и на бойните действия на Балканите, защото насърчава Румъния да се включи във войната на страната на Антантата срещу Централните сили и съюзената с тях България.

ПредпоставкиРедактиране

Стратегическа обстановка преди биткатаРедактиране

Въпреки по-ограничените си ресурси, Централните сили постигат големи военни успехи през 1915 година. Сдържайки англо-френските войски в Северна Франция, през лятото германците изтласкват руските армии от Галиция и Полша, а влизането на България във войната през октомври им помага да окупират и Сърбия. Междувременно Италия също се включва във войната, но нейните армии са спрени от австро-унгарските в сраженията на река Изонцо и не успяват да променят негативния за Съглашението ход на бойните действия. Един от факторите за постигнатите победи е способността на германското командване да прехвърля навреме подкрепления към по-слабите места от съглашенската отбрана.

Планове на противницитеРедактиране

 
Заседание на руското върховно командване през април 1916
 
Генерал Брусилов

За да противодействат на тази тактика, висши военни представители на съглашенците се договарят (на конференцията в Шантий в края на 1915) да предприемат през идното лято синхронни офанзиви на Западния, Италианския и Източния фронт. Намеренията им са осуетени през февруари, когато германските войски подемат щурм срещу френските позиции при Вердюн, а през май австро-унгарските армии настъпват от Тирол към долината на река По. По молба на притиснатите си съюзници, през април 1916 година руското командване (Ставката на върховния главнокомандващ с началник-щаб генерал Михаил Алексеев) решава да ускори приготовленията за своята офанзива. Към този момент руските армии между Балтика и Румъния са разпределени в три съединения („фронтове“) – Северен, Западен и Югозападен.[2] За главния удар към Вилно е определен Западният фронт, но подготовката му (подвозът на хора и снаряди) закъснява, така че част от силите му са пренасочени към Югозападния фронт, който трябва да настъпи по-скоро срещу австро-унгарците във Волиния и Галиция и да ги принуди да отслабят натиска срещу Италия.[3][4]

Съотношение на силитеРедактиране

Към началото на юни командващият Югозападния фронт генерал Алексей Брусилов разполага с общо четири армии – 8-а, 11-а, 7-а и 9-а, разположени от Полесието до румънската граница. Без резервите, те наброяват общо 603 000 пехота и 63 000 кавалерия с около 2 000 оръдия и близо 2 500 картечници.[5]

Противостоят им няколко формации: армейските групи на генералите Фат, Хауер и Линзинген, австроунгарските 1-а, 2-ра и 7-а армия и германската Южна армия с общо 592 000 пехота, 30 000 кавалерия, 2 700 оръдия и 750 миномета.[5] В навечерието на сражението австро-унгарските сили в Галиция и Волиния са отслабени заради решението на началника на генералния щаб генерал Конрад фон Хьотцендорф да прехвърли част от най-боеспособните си войски за офанзивата в Трентино.[6]

Начало на битката (юни – юли 1916)Редактиране

 
Разположение на противниците и изменения във фронтовата линия през лятото на 1916

Руски пробив при ЛуцкРедактиране

Четирите армии на Югозападния фронт настъпват по различно време между 3 и 5 юни (21 – 23 май по стар стил) в четири различни направления в периметър, широк повече от 400 km. Генерал Брусилов разчита, че по този начин ще дезориентира противника и ще повиши морала на собствените си войски, обезсърчени от пораженията и отстъплението в предходната година. Ефектът в участъците на централните 11-та и 7-а армия, действащи от Тарнопол и Язловец към Лвов, е на първо време незначителен.[7] Едва през юли и август те успяват да отблъснат австро-унгарските сили, съответно, към Броди и Галич, но не отиват по-далеч.[8] За разлика от тях войските на северното и южното крило постигат бързи и впечатляващи успехи при Луцк (във Волиния) и при ЧернивциБуковина).

Струпаната около Ровно 8-а руска армия (170 000 бойци с 582 оръдия начело с генерал Алексей Каледин) се възползва от лошото планиране и недостига на снаряди на австро-унгарската 4-а армия (116 000 бойци с 548 оръдия начело с ерцхерцог Йосиф Фердинанд), за да ѝ нанесе тежко поражение. С помощта на значителната си артилерия руснаците разкъсват телените заграждения и сриват австрийските окопи. На 7 юни те завземат Луцк и форсират река Стир, вклинявайки се на 30 km в позициите на противника.[9][10] В плен попадат десетки хиляди австро-унгарци[8], но и атакуващите търпят значителни загуби.[10]

Боеве в БуковинаРедактиране

180-хилядната 9-та армия на генерал Платон Лечицки настъпва на 4 юни в междуречието на Днестър и Прут при Доброноуц и Чернивци. Въпреки двукратното превъзходство на противника в тежка артилерия, в последвалите 10-дневни боеве тя разкъсва отбраната на 7-а австро-унгарска армия (112 000 бойци, командвани от генерал Карл фон Пфланцер-Балтин), която губи повече от половината от състава си и допуска руснаците да напреднат с 50 km.[11] На 18 юни руснаците влизат в Чернивци, а пет дни по-късно овладяват Сучава.[12]

На 28 юни, след няколкодневно прекъсване, генерал Лечицки подновява офанзивата по протежение на и южно от Прут, в резултат на което руснаците напредват с още 70 km, овладяват Буковина и пленяват над 80 000 австро-унгарци и германци.[13] На 6 юли руските войски излизат в подножието на Карпатите (край Яблонец).[14]

Развръзка (юли – октомври 1916)Редактиране

Боеве за КовелРедактиране

 
Генерал Линзинген, който спира настъплението на Брусилов

Руското настъпление във Волиния спира в средата на юни за отдих и попълване на войските. Окуражена от успеха при Луцк, Ставката бърза да усили Югозападния фронт с 3-та армия от съседния Западен фронт, а в средата на юли – и с гвардията и други части от общия резерв. Така, въпреки значителните загуби в боевете, към края на месеца войските на Брусилов надвишават 980 000 бойци с 3 200 оръдия.[15] За цел на офанзивата е предпочетен важният железопътен възел Ковел на подстъпите към Полша. Междувременно германското командване струпва в района значителни подкрепления от Прибалтика и от Франция.[12]

В началото на юли 3-та и 8-а руска армия подновяват атаките, но са спрени на река Стоход, източно и югоизточно от Ковел. Германските войски на левия бряг на реката, предвождани от генерал Александър фон Линзинген, отблъскват два руски пристъпа в края на юли и през август, възползвайки се от значителното си превъзходство в артилерия и авиация.[16][12]

През септември и октомври се състоят още четири сражения за Ковел, в които руснаците (командвани първо от Владимир Безобразов, а по-късно от Василий Гурко) търпят огромни загуби, без да постигнат нов пробив.[12]

Сражения в Галиция и КарпатитеРедактиране

Под впечатление от неуспехите при Ковел, през август руското главно командване пренася основния натиск срещу австро-унгарските сили в Галиция. На 10 август части от руската 9-а армия завземат Станиславов, след като разбиват прехвърлената от италианския фронт 3-та австро-унгарска армия на генерал Кьовес фон Кьовесхаза. В същото време руската 7-а армия разбива германската Южна армия и достига подстъпите на Галич. Руското настъпление е спряно, поради недостига на артилерия и контраатаките на противника откъм Буковина.[12]

Макар и частични, руските успехи насърчават румънското правителство да обяви война на Централните сили на 27 август. Това кара Ставката да преструктурира и усили войските си в североизточните Карпати. Възможността за общо настъпление през планинските проходи към унгарската равнина обаче не е използвана, поради липсата на координация между руското и румънското командване. В сраженията в Южна Трансилвания през септември румънските войски имат успехи, но не успяват да ги развият до съсредоточаването на превъзхождащи австро-германски части. В същото време руснаците са спрени в битката при Дорна Ватра и не успяват да предотвратят разгрома на Румъния през октомври.[12]

РезултатиРедактиране

В боевете от май до края на 1916 година руските войски успяват да се придвижат с няколко десетки километра на запад, губейки 1 456 000 души (203 000 убити, 153 000 безследно изчезнали и 1 090 000 ранени, от които едва около 200 000 се завръщат в строя).[17]

Загубите на Германия в споменатия период са 140 000 души, а на Австро-Унгария – близо 640 000.[17]

ИзточнициРедактиране

  1. Tunstall, Graydon A.. Austria-Hungary and the Brusilov Offensive of 1916. // The Historian 70 (1). 2008. DOI:10.1111/j.1540-6563.2008.00202.x. с. 30 – 53 [pp. 52 – 53].
  2. Зайончковский, Андрей. Первая мировая война. Санкт Петербург, Полигон, 2002. ISBN 5-89173-174-6. с. 534 – 535. Посетен на 10.06.2016.
  3. Зайончковский 2002, с. 537 – 538.
  4. Нелипович, Сергей. Наступление русского Юго-Западного Фронта летом-осенью 1916 года: война на самоистощение? Във: Отечественная история, №3. 1998. с. 41 – 42. Посетен на 10.06.2016.
  5. а б Нелипович 1998, с. 42.
  6. Залесский, К. А. Кто был кто в Первой мировой войне. Москва, АСТ, 2003. ISBN 5-17-019670-9. с. 318
  7. Зайончковский 2002, с. 543 – 544.
  8. а б Шефов, Николай. Битвы России. Москва, АСТ, 2006. ISBN 5-9713-1217-0. с. 631 – 632
  9. Зайончковский 2002, с. 542 – 543.
  10. а б Нелипович 1998, с. 42 – 43.
  11. Зайончковский 2002, с. 545 – 548.
  12. а б в г д е Оськин, Максим. Брусиловский прорыв (1916). Москва, Эксмо, 2010. Посетен на 10.06.2016.
  13. Зайончковский 2002, с. 561 – 562.
  14. Нелипович 1998, с. 43.
  15. Нелипович 1998, с. 44.
  16. Зайончковский 2002, с. 552 – 554, 560 – 561.
  17. а б Нелипович 1998, с. 46.