Линията Бурбон-Парма (на италиански: Casa di Borbone di Parma) е странична линия на испанските Бурбони, херцози на Парма (1731 – 1736, 1748 – 1802, 1847 – 1860) и велики херцози на Люксембург от 1964 г.[1]

Герб на херцозите на Парма

Херцози на Парма

редактиране

През 1731 г. престава да съществува фамилията Фарнезе, управлява близо два века пармските владения. Нейната последна представителка Елизабет (Изабела), втора съпруга на испанския крал Фелипе V предава в наследство двете херцогства (Парма и Пиаченца) на своя син Филипо I (1720 – 1765), който основава новата фамилия Бурбон-Парма. През 1748 г. австрийската императрица Мария Терезия потвърждава правата му върху престола. При управлението на Филипо страната процъфтява, като владетелят покровителства изкуствата, просветата, индустрията и търговията. От брака му с Луиза-Елизабет (1727 – 1759), дъщеря на френския крал Луи XV, се раждат: Мария-Изабела (1741 – 1763), омъжена за австрийския император Йозеф II; Фердинандо I; Мария-Луиза (1751 – 1819), съпруга на испанския крал Карлос IV.[1][2]

Фердинандо I

редактиране

Владенията на новия херцог Фердинандо I (1751 – 1802) са подложени на експанзия от войските на Френската република. За да ги запази, той е принуден да заплати огромни суми на правителството на Директорията. Съгласно договора от 1801 г. между Франция и Испания Фердинандо I губи Парма и Пиаченца, а в замяна получава Тоскана, където е образувано кралство Етрурия. Херцогът е женен за Мария-Амалия (1746 – 1804), дъщеря на австрийската императрица Мария Терезия. Има четири деца: Каролина (1770 – 1804), омъжена за принц Максимилиан фон Саксен-Ветин; Лодовико I; Мария-Антония (1774 – 1841) и Карлота (1777 – 1813), станали монахини.[1][2]

Лодовико I и Лодовико II (Карло II)

редактиране

Лодовико I (1773 – 1803) е провъзгласен за крал на Етрурия (1802 – 1803). Той сключва брак с Мария-Луиза (1782 – 1824), дъщеря на испанския крал Карлос IV. Баща е на Лодовико II и Мария-Луиза (1802 – 1857), втора съпруга на Максимилиан фон Саксен-Ветин. Преждевременната смърт на Лодовико I възкачва на трона неговия малолетен син Лодовико II (1799 – 1883), който управлява под регентството на своята майка. През 1807 г. император Наполеон I принуждава регентката да отстъпи на Франция и Тоскана, с което е ликвидирано кралство Етрурия. За компенсация Лодовико II е провъзгласен за херцог на Лука. Десет години по-късно Лодовико II си връща властта над Парма и Пиаченца и като техен владетел приема името Карло II (1817). Неговото самостоятелно управление започва през 1824 г., когато умира майка му Мария-Луиза. Сключва брак с Мария-Тереза (1803 – 1879), дъщеря на сардинския крал Виторио-Емануеле I ди Савоа, от която има син Карло III.[1][2]

По време на революцията от 1848 – 1849 г. Карло II абдикира в полза на сина си Карло III (1823 – 1854). Новият херцог е изключително непопулярен сред поданиците си. Негова опора са австрийските гарнизони, настанени в херцогството. През 1854 г. Карло III е убит на улицата при атентат. От брака си с Мария-Луиза (1819 – 1864), дъщеря на херцог Шарл-Фердинанд дьо Бери, той има четири деца: Маргарита (1847 – 1893), омъжена за мадридския херцог Карлос (Бурбон-Карлисти), претендент за испанския престол; Роберто I; Алиция (1849 – 1935), втора съпруга на великия херцог на Тоскана Фердинанд IV; Енрико. Най-малкият син, граф Енрико Барди (1851 – 1905), няма потомци от двата си брака: с Луиза, дъщеря на Фердинандо II, крал на Двете Сицилии, и с херцогиня Аделгунда Гимараеш, дъщеря на португалския крал Мигел I.[2]

Роберто I

редактиране

След убийството на Карло III на престола се възкачва шестгодишният му първороден син Роберто I (1848 – 1907). Страната управлява майка му в качеството си на регентка. Тя се опитва да води умерена политика, но предизвиква недоволството на Австрия и не съумява да привлече симпатиите на народа. През 1859 г. кралство Сардиния застава начело на движението за обединение на Италия. Това предизвиква негативната реакция на Австрия. В избухналия военен конфликт пармските жители вземат страната на Сардиния. Регентката напуска Парма заедно със сина си, но не след дълго е възстановена на престола с помощта на австрийците. Поражението на хабсбургските войски при Маджента принуждават Мария-Луиза да се откаже от трона (9 юни 1859) и да емигрира заедно с Роберто I. През 1860 г. Парма и Пиаченца са включени в обединена Италия. Абдикиралият херцог се установява в Австрия, в тиролския замък Шварцау. Той се отказва окончателно от политическа дейност и се отдава на земеделие и грижи за голямото си семейство. Умира през 1907 г.[1]

От първия брак на Роберто I с Мария-Пия (1849 – 1882), дъщеря на краля на Двете Сицилии Фердинандо II, се раждат дванадесет деца, седем от които умират рано. Пълнолетие достигат: Мария-Луиза (1870 – 1899); Енрико; Джузепе; Беатриче (1879 – 1946), омъжена за граф Пиетро Лукези-Пали; Елиас (1880 – 1959). Първородната дъщеря Мария-Луиза става княгиня на България след брака си с Фердинанд I Сакскобургготски. Венчалният обред е извършен на 20 април 1893 г. във вила „Пианоре“, близо до Пиза. Месец по-късно княгинята пристига в София. Скромна, добродетелна и образована, тя не се намесва в политическия живот на страната. Скоро след това настъпва разрив между пармското семейство и българския княз. Въпреки поетия предварително ангажимент пред папа Лъв XIII децата, родени от този брак, да получат католическо кръщение, но по искане на Русия престолонаследникът Борис преминава в лоното на православната църква. С крехко драве, Мария-Луиза умира при раждане (1899) и е погребана в католическата катедрала „Св. Лудвиг“ в Пловдив.[1][2]

След смъртта на първата си съпруга Роберто I се жени за Мария-Антония (1862 – 1959), дъщеря на португалски крал Мигел I. От нея има дванадесет деца: Аделаида-Мария-Антония (1885 – 1959) и Франческа-Джузепина (1890 – 1978) станали монахини; Сикст (Систо) (1886 – 1934); Ксавие (Северио) (1889 – 1977); Цита (Зита) (1892 – 1989), омъжена за Карл I, последния император на Австро-Унгария; Феликс (Феличе) (1893 – 1970), съпруг на великата херцогиня на Люксембург Шарлота; Рене (Ренато, 1894 – 1962); Лодовико-Карло (1899 – 1967); Изабела (1898 – 1984) и Енрикета (1903 – 1987), които не сключват брак; Гаетано (1905 – 1958), женен за принцеса Маргарита фон Турн унд Таксис, от която има дъщеря Диана, омъжена за принц Франц-Йозеф фон Хоенцолерн.[2]

Херцогската титла след смъртта на Роберто I носят последователно двамата му най-големи синове Енрико (1873 – 1950) и Джузепе (1875 – 1950). След Джузепе за херцог е провъзгласен по-малкият му брат Елиас. Той сключва брак с Мария-Ана (1882 – 1940), дъщеря на херцог Фридрих фон Хабсбург-Тешен. Баща е на: херцог Роберто II (1909 – 1974), починал неженен; Алиса (Аличе, 1917 – 1936), съпруга на херцог Алфонсо ди Калабрия; неомъжените Елизабета (1904 – 1983), Франческа и Кристина. Принц Сикст (Систо), четвъртият син на Роберто I, е офицер в австроунгарската армия и изпълнява дипломатически мисии по време на Първата световна война. Жени се за Едвига дьо Ларошфуко-Дудовил (1896 – 1986), от която има дъщеря Изабела (1922 – 1943), омъжена за граф Роже дьо Ларошфуко д’Естисак.[2]

Ксавие (Северио) (1889 – 1977) петият син на Роберто I, наследява през 1974 г. титлата „херцог на Парма“ от племенника си Роберто II. Сключва брак с Мадлен дьо Бурбон-Бюсе (1898 – 1984) и е баща на: Франсоаз (1928 – 1959), омъжена за принц Едуард Лобковиц; Шарл-Юг (1930 – 2010); Мария-Тереза (1933 – 2020); Сесилия (1935 – 2021); Мария (р. 1937); Сикст-Анри (Систо-Енрике, р. 1940) След смъртта на дон Алфонсо-Карлос де Бурбон (1936) карлистите в Испания, приемат за негов наследник Ксавие, а в наши дни претендент за короната на пиренейската държава е синът ме Сикст-Анри. Херцог Шарл-Юг сключва брак с Ирене, дъщеря на нидерландската кралица Юлиана. Има четири деца: Шарл (р. 1970); жак (р. 1972); Маргарита (р. 1972); Мария-Каролина (р. 1974).[2]

Принц Рене (Ренато, 1894 – 1962) седмият син на херцог Роберто I, взема за съпруга Маргарита (1895 – 1992), дъщеря на датския принц Валдемар Глюксбург. Баща е на: Жак (Джакомо, 1922 – 1964); Анна-Мария (1923 – 2016), омъжена за румънския крал Михай I; Микеле (1926 – 2018); Андрея (1928 – 2011). Жак (Джакомо), първородният от тях има от брака си с графиня Бригита фон Холщайн-Ледребург има трима синове: Филип (р. 1949), женен за Анета Смит; Лорейна (р. 1951); Ален (р. 1955). Микеле, вторият син на принц Рене (Ренато), има пет деца от съпругата си, принцеса Йоланта дьо Брой-Ревел: Инес (1952 – 1981); Ерик (р. 1953), женен за графиня Лидия фон Холщайн-Ледребург; Сибила (р. 1954); Виктория (р. 1957), омъжена за барон Гекмен-Валдек; Шарл-Емануел (р. 1961). Андрея, третият син на принц Рене (Ренато), е баща на три деца от брака си с Марина Гакри: София (р. 1961); астрид (р. 1964) и Аксел (р. 1967).[3]

Лодовико-Карло (1899 – 1967), осмият син на херцог Роберто I, взема за съпруга Мария, дъщеря на италианския крал Виторио-Емануеле III ди Савоя. Негови потомци са: Ги (1940 – 1991); Реми (р. 1942); Шантал (р. 1946), омъжена за Панайотис Скинас; Жан (р. 1961). Принц Ги се жени за Бриджит Пьо-Дювалон и има син Луи (р. 1966). Брат му Реми има от съпругата си Лоранс Дюфрен д’Арганши две деца: Тристан (р. 1974) и Од (р. 1977).[3]

Велики херцози на Люксембург

редактиране

На 5 ноември 1919 г. Феликс (Феличе) (1893 – 1970), петият син на пармския херцог Роберто I сключва брак с великата херцогиня на Люксембург Шарлота (1896 – 1985) и става велик херцог-консорт. От този брак се раждат шест деца: Жан I (1921 – 2019); Елизабета (1922 – 2011); Мария-Аделаида (1924 – 2007); Мария-Габриел (1925 – 2023); Шарл (1927 – 1977) и Алиса (1929 – 2019). На 12 ноември 1964 г. великата херцогиня Шарлота абдикира в полза на сина си Жан I (1964 – 2000). Той се жени за Жозефина-Шарлота (1927 – 2005), дъщеря на белгийския крал Леополд III, от която има пет деца: Мария-Астрид (р. 1954); Анри I (р. 1955); Жан (р. 1957); Маргарита (р. 1957) и Гийом (р. 1963).[3]

На 7 октомври 2000 г. Жан I абдикира в полза на сина си Анри I, който е настоящият велик херцог на Люксембург. Анри I се жени за кубинката Мария-Тереза (р. 1956), от която има пет деца: Гийом (р. 1981); Феликс (р. 1984); Луи (р. 1986); Александра (р. 1991) и Себастиан (р. 1992).[5]

В Люксембург обаче, вместо рода Бурбон-Парма предпочитат старото име рода Насау (линия по майка).

Вижте също

редактиране

Литература

редактиране
  • Juan Balansó e Guglielmo Capacchi, I Borbone Parma e l'Europa. Storia intima e pubblica di una grande dinastia, Parma, Public Service Promo, 1995, SBN IT\ICCU\LO1\0412301.
  • Alba Mora, Un Borbone tra Parma e l'Europa. Don Ferdinando e il suo tempo (1751 – 1802). Atti del Convegno internazionale di studi (Fontevivo, 12 – 14 giugno 2003), Reggio Emilia, Diabasis, 2005, ISBN 88-8103-238-4.
  • Italo Farnetani, La Toscana dei Borbone culla della pediatria italiana e mondiale, Viareggio, Grafiche Ancora, 2014, ISBN 978-88-95407-23-4.

Източници

редактиране

Външни препратки

редактиране