Отваря главното меню

Българите в Узбекистан са 2116 души (1989)[1].

Българи в Узбекистан
Места и численост
Общ брой 2116 (1989)
Ташкент ~

Говорими езици български, руски, узбекски
Вероизповедания Християнство

ИсторияРедактиране

Първите документирани български следи на територията на съвременен Узбекистан, са от средата на 19 век. Тогава, анексирайки тези земи, Русия създава Туркестанското генералгубернаторство. През 1876 година е завършен и строежът на Закаспийската ж.п. линия, свързваща Русия със Самарканд. В него като млад дипломант на Петербургската военна академия участва капитан Владимир Вазов (по-късно генерал), брат на народния поет Иван Вазов. Тогава започват и географски, етнографски и др. научни изследвания, в които са привлечени доста българи. Така, в научната експедиция на Н. А. Северчов, описала достойнствата на азиатските земи, участва и българинът полковник Матев, автор на серия публикации и научни съобщения в руския печат.

Малко по-късно тук се появяват и първите български заселници. Неблагоприятните природни условия не ги спират. В покритите си каруци те возят най-скъпото си – семействата с децата, а също и лозови разсади и зеленчукови семена. Въпреки първоначалните ограничения, само за няколко години успяват да наложат редица нови земеделски култури. Оттогава до днес задължителен компонент на традиционната узбекска кухня са българските чушки и червени домати. Някои български сортове грозде пък са в основата на популярните местни вина "Белое столовое" и "Кагор".

Първите заселници били пръснати из Ферганската долина, в района на река Сърдаря и основно в Гладната степ, където днес е узбекската столица Ташкент. Големи земеделски участъци в района на Салара край града, били закупени от търговеца от Първа гилдия, българина Н. Иванов, който ги отдавал на сънародниците си под наем. И днес тези парцели са известни като "българските градини". Продукцията им заема централно място на селскостопанските изложби, провеждани се редовно през 18861891 година от полковник Матев и търговеца Иванов в Ташкент, а след това и в Петербург.

До Първата световна война общността на българските преселници укрепва и печели все по-голям авторитет и признание. С влизането на България във военния съюз против Антантата положението се променя. Много българи са мобилизирани в Трудовата армия на Империята и използвани като безплатна работна ръка на най-трудните военно-строителни обекти. Населението в българските селища намалява значително и заради разразилата се гражданска война.

След болшевишкия метеж през 1917 година на българите се налага отново да се приспособяват и по законите на "новото време", насилствено да влизат в т.н. селскостопански артели и дружества. Едно от най-известните сред тях – "Икдирад", край Ташкент, обединявало около 150 български семейства. Някои от потомците им и днес живеят и работят в тези райони. Те са позабравили българския език, но не и че по произход са българи. Такива са фамилиите Добреви, Георгиеви, Маринови, Минчеви, Тодорови, Сарийски.

Годините на Втората световна война се превръщат в ново изпитание за българите които, за да не бъдат обявени за "врагове на народа", трябвало да крият своя произход и да говорят само руски.

В средата на петдесетте години в Узбекистан по комсомолска линия идва нова вълна от български младежи, участващи в "обмяната на опит" между републиките. Те са насочени в райони, където вече почти век живеят потомци на български преселници.

След голямото Ташкентско земетресение в 1966 година големи групи български строители идват да възстановяват столицата на Узбекистан. Строят се пътища и други граждански обекти. Част от тези строители също се задомяват и остават на узбекска земя. Представители на най-новата вълна от български заселници са В. Найденов, С. Коларов, Т. Тодоров, Й. Байчев и др.

В средите на узбекския интелектуален елит широко известни са професорите от Ташкентската консерватория – семейство Странджеви, а от Ташкентския държавен университет – професор Тодоров. Има много директори на училища, художници, журналисти, музиканти – все потомствени българи, родени тук и слели се с местната творческа интелигенция. Първите електронноизчислителни машини, с които учениците на Ташкент се запознават са компютрите "Правец", а всички касови апарати в Ташкент са български, доставени от съвместната българо-узбекска фирма "Вариант".

След обявяване независимостта на Узбекистан през 1991, българските строители от фирмата "Вено Азия" с ръководител Димо Петров първи започват строителство на модерни сгради в Ташкент. Българската фирма "Подем инвест", заедно с БОДК на узбекското Външно министерство, изгражда новия дипломатически хотелски комплекс. Усвояването на хотелската дейност изисква добри, опитни специалисти и в ръководствата на представителните хотели на Ташкент от веригите "Интерконтинентал" и "Шератон" вече има доста хора, командировани от България. Има и други наши сънародници, които работят в банки, в смесени предприятия от хранително-вкусовата промишленост, козметиката, фармацията и др[2][3].

КултураРедактиране

Българска организация е Обединеният клуб "Българи и приятели на България", към който от 29 юни 2005 година се числят Българският културен център и Клубът на българската колония. От 2004 година към Клуба на българската колония в Ташкент има неделно училище.

Външни препраткиРедактиране

ИзточнициРедактиране