Българо-турска спогодба (1904)

Българо-турската спогодба от 26 март 1904 година урежда отношенията между Княжество България и Османската империя след Илинденско-Преображенското въстание.

Българо-турска спогодба
Информация
Страни
по споразумението
Княжество България, Османска империя

Контекст редактиране

Въстанието и съпровождащите го репресии над българското население в Македония и Одринско през лятото на 1903 година водят до напрежение в българо-турските отношения. По време на боевете с въстаниците османското правителство струпва войски по границите си с Княжеството. Българското правителство отговаря с частична мобилизация.[1] В началото на октомври то изпраща в Цариград опитния дипломат Григор Начович, за да предотврати военен конфликт, за който в София не са подготвени.[2] Друга задача на българския дипломатически агент е да разшири обхвата на Мюрцщегските реформи в полза на сънародниците си в европейските вилаети на империята. Министър-председателят Рачо Петров схваща реформите, наложени на османците от Виена, като средство за засилване на влиянието на Австро-Унгария и Русия в ущърб на българите.[1]

Преговори редактиране

Преговорите са инициирани от султан Абдул Хамид II и германската дипломация с мотива, че договор с България ще ограничи руското и австрийското вмешателство във вътрешните работи на империята. Те се проточват близо половин година, поради настояването на софийското правителство, че Мюрцщегската програма трябва да бъде приложена не само в Македония, както е договорено с Великите сили, но и в Одринска Тракия, с широка автономия на българските общини, равенство пред съда и администрацията и паритет между християни и мюсюлмани в жандармерията. Начович се опитва да прокара и условия за икономическо проникване на Княжеството в Европейска Турция чрез премахване на митата и полагане на железопътни линии от Кюстендил до Гюешево и от Дупница до Сяр. Османските власти не се съгласяват с тези предложения, но правят отстъпки по въпроса за бежанците и политическите затворници.[1][2]

Условия редактиране

Спогодбата е подписана от Начович в Цариград на 26 март 1904 година. С нея българската държава се задължава да разтури революционните комитети на своя територия и да не допуска преминаване на чети в османските владения. От османска страна споразумението подписват Саид паша – председател на Държавния съвет, и Зеки паша – началник на артилерията и адютант на султана. Османската империя се ангажира да приложи Мюрцщегската програма в Солунския, Битолския и Косовския вилает, да амнистира политическите затворници (с изключение на осъдените за динамитни атентати), да репатрира и подпомогне бежанците от Македония и Тракия, намерили временно убежище в Княжеството.[3]

Последици редактиране

Амнистията засяга около 4 000 души, но на амнистираните български учители и свещеници не е позволено да продължат да изпълняват задълженията си в пределите на Османската империя.[4] Не всички, но близо 30 000 бежанци се завръщат в Македония и Одринско.[5] Спогодбата притъпява българо-турския конфликт, но не води до трайното му разрешаване, поради безрезултатността на Мюрцщегските реформи и толерирането на сръбската и гръцката въоръжена пропаганда в Македония от османските власти. От своя страна, през следващите години България подкрепя Вътрешната македоно-одринска революционна организация и усилва подготовката за военно решение на разногласията с Османската империя.

Бележки редактиране

  1. а б в Колектив. Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944. Том 3. София, МНИ, 1997. с. 106 – 108.
  2. а б Стателова, Елена, Грънчаров, Стойчо. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. Стр. 182-183
  3. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 100.
  4. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 105-108.
  5. Китанов, Валентин. Григор Начович и преодоляването на опасността от военен конфликт между Княжество България и Османската империя през 1903 г. Управление и образование. Том V, 2009, стр. 172