Българска схизма

Схизмата на Българската православна църква е отлъчване от страна на православен събор, свикан от Цариградската патриаршия, извършено на 16 септември 1872 г., което продължава до 22 февруари 1945 г., когато с обратен акт Българската екзархия е призната за автокефална.

ПредисторияРедактиране

Създаването на Българската екзархия се извършва на църковно-народен събор, свикан по силата на султански ферман през 1870 година. Българската екзархия е призната за официален представител на българската народност в Османската империя.

Свиканият на 12 февруари 1872 година. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I.

Обявяване и прекратяване на схизматаРедактиране

Цариградската патриаршия се обявява против Екзархията веднага след нейното учредяване. През май 1872 година Българската екзархия провъзгласява автокефалност (независимост), а не за автономност, както е според султанския ферман. Това нарушение на каноните е използвано от Цариградската патриаршия като повод да обяви на 16 септември 1872 година Българската православна църква за схизматична. Опитите на Цариградската патриаршия да осъди Екзархията на Вселенски събор се провалят след двукратният отказ на Руската църква. [1][2]От присъстващите източни патриарси единствено Кирил II Йерусалимски не се съгласява с обявяването на схизмата и напуска събора, след което е низвергнат от сан. Схизмата нанася голям удар върху вътрешното състояние и международния авторитет на Българската православна църква и я изолира от православния свят.

Един месец след избирането на новия български екзарх — Стефан, на 22 февруари 1945 година Цариградската патриаршия сваля схизмата и признава автокефалията на Българската православна църква. По този начин се дава възможност през 1953 година БПЦ да възстанови патриаршеския си статут с първи съвременен патриарх Кирил. Вдигането на схизмата е критикувано от българи в Западните покрайнини, защото това става при условие БПЦ да се откаже от претенциите си върху епархиите извън българската държава.[3]

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. С.-Петербургскія Вѣдомости. 1871, 21 марта (2 апреля), № 80, стр. 1.
  2. Послание Святейшего Синода опубликовано без даты в сентябрьском номере журнала «Христианское чтение». 1869. № 9. С. 355—361.
  3. Схизмата срещу българския народ в българската диаспора продължава

ЛитератураРедактиране

  • Трубецкой, П. Н., граф. Руската политика на Изток (Българската схизма). С., 1910.
  • Снегаров, Ив. Руски опити за предотвратяване и дигане на схизмата. – Македонски преглед, 1929, № 1, 1 – 44; № 2, 1 – 32.
  • Снегаров, Ив. Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата. В: – Църковен архив, кн. ІІІ-IV, 1929.
  • Секулов, И. К. Българската екзархия от гледище на международното право. С., 1934.
  • Снегаров, Иван. Българската схизма от гръцко (еладско) гледище. – Духовна култура, 1946, № 3 – 4, 27 – 49.
  • Попов, Р. Опит за вдигане на схизмата през 1896 г. – Векове, 1983, № 1, 26 – 36.
  • Пасков, Ил., Ц. Билярски. Въпросът за схизмата в гръцко-българските отношения. – Известия на държавните архиви. Т. 48, 1984, 117 – 140.
  • Любенова, Л. Варненско-Преславският митрополит Симеон и българската схизма. – Родина, 1996, № 2, 101 – 119.
  • Темелски, Христо. От фермана до схизмата (Или как Българската православна църква получи пълна независимост). – В: Българската църква през вековете. Научна сесия по случай 1130 години от учредяването на Българската църква и 130 години от създаването на Българската екзархия. Съст. П. Петков. С., 2003, 206 – 217.
  • Игнатиев, Н. П., граф. Дипломатически записки (1864 – 1874). Донесения (1865 – 1876). Том 1. Записки (1864 – 1871). С., 2008 (Архивите говорят, 48); Т. 2. Дипломатически записки (1864 – 1874). Донесения (1865 – 1876). С., 2009.