Васил Диамандиев
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Диамандиев.
Васил Иванов Диамандиев е български просветен деец, общественик, политик и революционер, личен познат и съидейник на Георги Раковски, привърженик на идеята за единно въстание през 1876 г. в Мизия, Тракия и Македония, един от най-активните участници и ръководители на съпротивата срещу Берлинския договор.[1] Диамандиев е водач на дружеството „Македонски глас“, един от основателите на Върховния македоно-одрински комитет.[2][3]
| Васил Диамандиев | |
| български учител, политик и революционер | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Учил в | Херсонска духовна семинария Московски държавен университет Киевски университет |
| Политика | |
| Депутат | |
| УС I ВНС | |
| Васил Диамандиев в Общомедия | |
Биография
редактиранеВ Османската империя
редактиранеВасил Диамандиев е роден в 1839 или 1840 година[3][4] в големия български град Охрид, тогава в Османската империя, в семейството на заможен златар. Учи в гръцко училище в родния си град, а от 1856 година в продължение на две години преподава в него. През 1858 година заминава за Русия, където първоначално следва в Духовната семинария в Одеса, а след това от 1860 до 1861 година учи във Физико-химическия факултет на Московския университет, а по-късно в същия факултет на Киевския университет.[5] Завръща се в родния си край поради проблеми със здравето, като от 1861 до 1864 година учителства в южномакедонския град Кукуш, който напуска поради конфликт с владиката Партений Поленински.[4]
От 1864 до 1866 година учителства в класното училище във Велес, където основава младежка дружина „Етерия“.[4] От 1866 до 1867 година преподава в родния си Охрид, където отваря българско училище. Кореспондира си със Стефан Веркович, на когото изпраща етнографски сведения за Охридско.[6] След конфликт с владиката Мелетий Преспански и Охридски, Диамандиев заминава за Румъния. В 1867 година в Букурещ се свързва с членове на Българския революционен централен комитет. Завръща се в Охрид и отново отваря българско училище, но владиката подкупва турци да го убият и едва спасява живота си.[4] По владишки клевети е затворен за кратко.[4]
В Русия
редактиранеПрез март 1868 година Диамандиев разбира, че има телеграфическа заповед за нов негов арест и отново бяга от Охрид. Заминава за Русия и от 1869 до 1876 година е учител в българското училище в бесарабския град Комрат. Успоредно на учителстването си в Бесарабия редактира и вестниците „Ехо на Болград“ (1872 - 1873) и „Ялпуг“ (1872 – 1873).[3]
При избухването на Сръбско-турската война в 1876 година Диамандиев създава комитет за подпомагане на българските доброволци,[4] който подпомага и Българското опълчение в Руско-турската война, избухнала на следната 1877 година.[3]
По време на Берлинския конгрес изпраща изложение до конгреса, в което се иска присъединяването на Македония към България от името на много граждани от Македония.[7]
В Свободна България
редактиранеОбществена дейност
редактиране
След Освобождението се установява в столицата на новобразуваното Княжество – София. Диамандиев е народен представител в Учредителното събрание, както и в Първото велико народно събрание. Диамандиев е сред учредителите на Софийската библиотека (днес Народната библиотека) и неин заместник-директор от 1885 до 1891 година. Работи в сферата на съдебната власт като председател на Кюстендилския окръжен съд (6 януари - 1 юни 1879), член на Русенския апелативен съд, член на Върховния касационен съд (1883) и други. От 1885 до 1886 е Директор на Първа софийска девическа гимназия, в периода 1888 - 1892 е главен счетоводител в Министерството на финансите, през 1891 – директор на Народната библиотека в Пловдив.[3]
Дейност по националния въпрос
редактиранеДамандиев развива и широка дейност в съпротивата срещу Берлинския договор и в подкрепа на революционното движение на македонските българи. Още в началото на 1878 година е един от инициаторите за създаване на ръководен център от македонски бежанци в София, който да оглави борбата за присъединяване на Македония към Княжеството.[1] Става член на Софийското областно дружество за спомагане на болни и ранени войници, председателствано от митрополит Милетий Софийски, като заедно с Димитър Карамфилович, Димитър Македонски, Константин Мишайков, Кузман Шапкарев, Петър Шулев и други дейци, работи за разширяване на дейността на дружеството. Член е на софийския комитет „Единство“[8] и активно съдейства на Централния комитет, начело с Натанаил Охридски.[1] Заедно с Димитър Карамфилович протестира пред Берлинския конгрес против връщането на Македония и Одринска Тракия на империята и заплашва с въстание. Изпраща телеграма и до руския цар.[4] Участва в изработването и изпращането на други петиции и мемоари до европейските правителства във връзка с македонските българи.[9] Развива разностранна дейност в подкрепа на Кресненско-Разложкото въстание.[1]
Като член на Апелативния съд в Русе в началото на 1880 година участва в основаването и председателства Българомакедонската лига. Лигата чрез Михаил Хитрово изпраща мемоар до Европейската комисия в Цариград и до Берлинската международна конференция, свикана по повод гръцко-турския конфликт за Тесалия.[10] В мемоара се иска подобряване на положението на македонските българи чрез самоуправление подобно на това в Източна Румелия и се заплашва с общо въстание, ако не бъдат изпълнени ултимативните ѝ искания.[11] Под натиска на чуждите дипломатически агенти лигата е закрита от правителството на Драган Цанков.[12][13]
През втората половина на 1882 година Диамандиев е избран за председател на Българомакедонското благотворително дружество. В началото на следващата 1883 година Диамандиев се отцепва от дружеството и създава ново Македонско дружество, което обаче още през май 1883 година поради разногласия по повод изпращането на делегация за коронацията на цар Александър III, се разтурва.[14][15] Диамандиев успява да оглави македонска делегация, но тя не е допусната до коронацията и се връща насредата на пътя. В началото на 1884 година Диамандиев отново е на стария си пост председател на Българомакедонското благотворително дружество.[14][16]
От 1884 до 1885 година председателства и дружеството „Македонски глас“, създадено в периода 4 - 10 декември 1884 година, което издава едноименния вестник „Македонски глас“. Дружеството подготвя и изпраща в Македония четата на Адам Калмиков.[17]
В 1895 година Диамандиев е сред основателите на Върховния македонски комитет. В 1900 година е делегат на Княжеското дружество на Седмия македонски конгрес,[18] а през април 1901 година на Осмия македоно-одрински конгрес.[19]
През 1902 година написва своята „Автобиография“, която въпреки субективизма си е интересен и ценен исторически извор. Описвайки събитията случили се по време на Сръбско-българската война (1885) Диамандиев изтъква:
| „ | Сега, като сърбите пак искат едно бъдещо равновесие на Балканския полуостров на гърба на гнилата турска империя, са почнали да агитират сърбизъм в нещастната Македония с надежда, за да увеличат там сръбския несъществуващ елемент, при случай на съединението на Македония към България, да успеят да отцепят една измислена от тях под името „Стара Сърбия“ част от Македония.[20] | “ |
Васил Диамандиев умира в 1912 година в София.[21][22][23][24][25][26]
В Българския исторически архив се съхранява личен фонд 577 Васил Иванов Диамандиев, съдържащ 90 документа.[3]
Бележки
редактиране- ↑ а б в г Дойнов, Дойно. Комитетите „Единство“. Ролята и приносът им за Съединението 1885. София, Наука и изкуство, 1985. с. 288.
- ↑ Симеонова, Ружа. Съединението на Източна Румелия и Княжество България през погледа на един македонски българин // Известия на държавните архиви (89). 2005. с. 286 - 298.
- ↑ а б в г д е Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. VII (от фонд № 381 до фонд № 599). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1986. с. 250.
- ↑ а б в г д е ж Иванов, Илия. Македонска галерия, в: Илинден 1903 – 1922. Сборник в памет на голямото македонско въстание, издава Македонското студентско дружество „Вардар“, София, 1922, стр. 126.
- ↑ Симеонова, Ружа. Съединението на Източна Румелия и Княжество България през погледа на един македонски българин // Известия на държавните архиви (89). 2005. с. 286.
- ↑ Райкова, Ана. Стефан Веркович и българите. Доклади до сръбското правителство (1868-1875), София 1978, с. 48.
- ↑ Дойнов, Дойно. Кресненско-Разложкото въстание, 1878-1879. Принос за неговия обхват и резултати, за вътрешните и външнополитическите условия, при които избухва, протича и стихва. София, Издателство на Българската академия на науките, 1979. с. 44. Посетен на 30 декември 2016.
- ↑ Дойнов, Дойно. Кресненско-Разложкото въстание, 1878-1879. Принос за неговия обхват и резултати, за вътрешните и външнополитическите условия, при които избухва, протича и стихва. София, Издателство на Българската академия на науките, 1979. с. 283. Посетен на 30 декември 2016.
- ↑ Симеонова, Ружа. Съединението на Източна Румелия и Княжество България през погледа на един македонски българин // Известия на държавните архиви (89). 2005. с. 286 - 287.
- ↑ Иванов, Илия. Македонска галерия, в: Илинден 1903 - 1922. Сборник в памет на голямото македонско въстание, издава Македонското студентско дружество „Вардар“, София, 1922, стр. 127.
- ↑ Куманов, Милен. „Македония. Кратък исторически справочник“, София, 1993, стр. 37.
- ↑ Симеонова, Ружа. Съединението на Източна Румелия и Княжество България през погледа на един македонски българин // Известия на държавните архиви (89). 2005. с. 287.
- ↑ Дойнов, Дойно. Комитетите „Единство“. Ролята и приносът им за Съединението 1885. София, Наука и изкуство, 1985. с. 289.
- ↑ а б Пандев, Константин. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878-1903. София, Гутенберг, 2000. с. 45.
- ↑ Академик Христо А. Христов: изследвания по случай 60 г. от рождението му. Българска академия на науките, 1976. с. 241.
- ↑ Академик Христо А. Христов: изследвания по случай 60 г. от рождението му. Българска академия на науките, 1976. с. 242.
- ↑ Дойнов, Дойно. Комитетите „Единство“. Ролята и приносът им за Съединението 1885. София, Наука и изкуство, 1985. с. 299.
- ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 - 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 169.
- ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 259.
- ↑ Симеонова, Ружа. Съединението на Източна Румелия и Княжество България през погледа на един македонски българин // Известия на държавните архиви (89). 2005. с. 292.
- ↑ Енциклопедия България, том 2, Издателство на БАН, София, 1981.
- ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 178.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 46.
- ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 190.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 131-132.
- ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 288 – 289.