Отваря главното меню
Взриватели, поставени на снаряди
Взриватели

Взривател – устройство, предназначено за взривяване на основния заряд на боеприпас (артилерийски снаряд, мина, авиабомба, бойната част на ракета, торпедо).

Според принципа на работа взриватели се делят на контактни, дистанционни, безконтактни, командни, а също и на такива с комбинирано действие.

Взривател на артилерийски снаряд, 1936 г.

Първият, най-обикновен взривателе е разработен от Алфред Нобел за осигуряване на надежден взрив на изобретения от него динамит, и се състои от капсул и детонатор. Иницииращия импулс в него е огъня. Впоследствие в армиите на различните държави получават широко разпространение ударните взриватели, които доминират в продължение на последните 100 години.

Контактни взривателиРедактиране

Контактните взривателни устройства (ВУ) са предназначени за осигуряване на контактно действие, т.е. сработването на ВУ вследствие на съприкосновение на боеприпаса с целта или преграда.

Според времето за сработване контактните ВУ се подразделят на три вида:

  • с мигновено действие – 0,05...0,1 ms;
  • с инерционно действие – 1...5 ms;
  • със забавено действие – от единици милисекунди до няколко денонощия; има многопрограмни ВУ които могат да имат възможност за настройка на няколко варианта за сработване.
  • Хидростатически взривател – сработва само при попадения в обем, запълнен с течност (това гарантира, че снаряда ще се взриви не при контакт с обшивката, причинявайки само повърхностни повреди, а в резервоара или течния топлообменник).

Безконтактни взривателиРедактиране

Безконтактните ВУ служат за осигуряване на неконтактно действие, т.е. сработването на взривателя вследствие на взаимодействие с целта или преграда без съприкосновението на боеприпаса с нея[1].

  • автоматичните, се делят по типа им на въздействие:
и пр.

Взривателите от индукционен тип имат индукционен датчик (генератор на вихрови токове), осигуряващ детонацията на БЧ при преминаването на ракетата/снаряда близо до металната обшивка на целта. При пряко попадение взрива на БЧ се осъществява от дублиращ контактен взривателел.

Има перспективни комплекси въоръжения в страните на НАТО предназначени за стрелба с боеприпаси с програмируемо взривяване с реализация на стандартизирана схема за програмиране на взривателя на снарядите тип AHEAD (дулен програматор), или в системата за подаване на боеприпаси в артилерийските системи (Бушмастър II, „Рейнметал“ Rh503, „Бофорс“ L70 и CT40. При детонацията на боеприпасите с дистанционен управляем взрив тип PABM (Programmable Air Burst Munition) се постига търсената ефективност на осколочното поражение на защитената жива сила в СИБ.

Взриватели с дистанционно действиеРедактиране

Дистанционните взриватели са предназначени за осигуряване на дистанционното действие, т.е. сработването в зададена точка от траекторията на полета на боеприпаса (на дистанция) без каквото и да е взаимодействие с целта. Обикновено дистанционните ВУ отмерват промеждутък от време, необходим на боеприпаса за достигане на необходимата точка от траекторията, но има и други способи за определяне на пространственното положение на боеприпаса.

Според конструкцията си има следните видове дистанционни ВУ:

  • пиротехнически;
  • часовникови;
  • електромеханични;
  • електронни.
Вижте също: Самоликвидация/самонеутрализация

Командни взривателиРедактиране

Командните (или телеуправляемите) взриватели – това са ВУ, които сработват по команда, подавана от наземен или въздушен команден пункт.

Вижте същоРедактиране

Външни препраткиРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Неконтактные взрыватели и их источники тока // Зарубежное военное обозрение, №10 1975
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Взрыватель“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.