Виктор Барух

български писател и журналист

Виктор Барух е български писател и журналист от еврейски произход.

Виктор Барух
български писател и журналист
Роден
Виктор Сабат Барух
Починал
21 август 2023 г. (102 г.)
Учил вСофийски университет
Литература
Период1949 –
Жанроверазказ, новела, роман, приказка, очерк
Темаистория, Втора световна война
Известни творби„Късно око”, „Сватбени свещи“, „Завоевателката“, „Оклеветената или грехът на епископа“, „Деца на града“
НаградиЛитературна награда на София (1965 и 1973), Награда „Шофар“

Биография редактиране

Роден е на 2 юни 1921 г. в София.[1] Следва право и история в Софийския университет, но не завършва висше образование. По време на Втората световна война е изселен от София, като по това време се включва в Съпротивителното движение.[2]

След 9 септември 1944 г. работи като журналист и редактор в различни издателства. Бил е заместник главен редактор на списание „Пламък“от 1965 до 1970 г., редактор и гл. редактор на издателство „Български писател“ (1972 -1978). Член е на Съюза на българските писатели от 1957 г. и на българския ПЕН-център. Бил е заместник-председател на организацията на българските евреи „Шалом“. До смъртта си през 2023 г. е най-възрастният действащ член на СБП.[3][4]

Творбите му са превеждани на английски, френски, руски, италиански, иврит.[5]

През 1961 г. е единственият български журналист, отразил съдебния процес срещу нацисткия офицер от Гестапо Адолф Айхман в Йерусалим.[6]

За него редактиране

Според проф. Симеон Хаджикосев прозата на Барух "се откроява със стегнат и точен рисунък на времето, с висока обща култура и засилена гражданска позиция, с дълбинна психологическа характеристика на героите, с внезапни алюзии и метафори относно проблеми, засягащи както отделния индивид, така и цялото българско общество. В това отношение не прави изключение нито една негова книга, включително и „Оклеветената или грехът на Епископа“. Белетристичният пласт на творбата е положен върху съдбите на действително съществували, но неизвестни у нас лица: венецианската поетеса еврейка Сара Сулам, равинът Леоне да Модена, епископът на Капо ди Истрия Балдасаре Бонифачо и генуезкият поет Ансалдо Чеба."[7]

Библиография редактиране

Сборници с разкази редактиране

  • Разкази (1949, изд. „Народна младеж“)
  • На преден пост. Повест (1951, изд. „Народна младеж“)
  • През стобора. Разкази (1956, изд. „Български писател“)
  • Морякът получи двойка (1965, изд. „Народна младеж“)
  • Зърно от едър клас : Разкази за [ремсиста] Владо Гьошев (1975, изд. „Народна младеж“)
  • Мицуко: Парфюмът на спомена (1983, изд. „Народна младеж“)

Новели редактиране

  • Японска кукла (1965, изд. „Български писател“)

Романи редактиране

  • Отречени от закона (1960, изд. „Народна младеж“)
  • Сватбени свещи (1968, изд. „Народна младеж“)
  • Деца на града (1973, изд. „Български писател“)
  • Завоевателката (1979, изд. „Български писател“)
  • Късно око (1988, изд. „Български писател“)
  • Оклеветената или Грехът на епископа : Есеист. роман (2003, изд. център „Шалом“)

За деца редактиране

  • Ескадронът в тревога (1962, изд. „Народна младеж“)
  • Маймунката от Сингапур (1971, изд. „Български художник“)
  • Тошковата магия (1972, изд. „СБП и Министерство на народната просвета“)
  • Трите весели човечета (1974, изд. „Български художник“)

Документалистика редактиране

  • РО-2 – отделението на смъртта (1974, „Партиздат“)

Източници редактиране

Външни препратки редактиране