Вирджински опосум

вид бозайник

Вирджински опосум (Didelphis virginiana) e вид опосум от семейство Didelphidae. Той е единственият торбест бозайник, разпространен в Северна Америка на север от река Рио Гранде. Предците му са дошли от Южна Америка преди около 3 милиона години след свързването на двата континента посредством Панамския провлак.

Вирджински опосум
Природозащитен статут
LC
Незастрашен[1]
Класификация
царство:Животни (Animalia)
(без ранг):Вторичноустни (Deuterostomia)
тип:Хордови (Chordata)
(без ранг):Ръкоперки (Sarcopterygii)
(без ранг):Тетраподоморфи (Tetrapodomorpha)
разред:Eotetrapodiformes
(без ранг):Стегоцефали (Stegocephalia)
(без ранг):Амниоти (Amniota)
(без ранг):Синапсиди (Synapsida)
(без ранг):Терапсиди (†Therapsida)
(без ранг):Зверозъби влечуги (†Theriodontia)
клас:Бозайници (Mammalia)
разред:Опосумоподобни (Didelphimorphia)
семейство:Опосумови (Didelphidae)
род:Опосуми (Didelphis)
вид:Вирджински опосум (D. virginiana)
Научно наименование
Kerr, 1792
Разпространение
Вирджински опосум в Общомедия
[ редактиране ]

Разпространение и местообитание

редактиране
 
Подобно на миещите мечки опосумите могат да живеят близо до хората

Видът е разпространен в Централна и Северна Америка на изток от Скалистите планини от Коста Рика до южните части на канадската провинция Онтарио. През 1910 г. е привнесен в Калифорния и се разпространява по дълга ивица покрай тихоокеанското крайбрежие. Днес той продължава да разширява своя ареал на разпространение в северна посока.

Подобно на миещите мечки, вирджинските опосуми са обичайно широко разпространени животни в Северна Америка. Те често могат да бъдат открити в градска среда. Близо до хората те лесно намират и консумират храни за домашни любимци, гнили плодове и различни хранителни остатъци, изхвърлени от хората. Въпреки че много хора погрешно смятат опосумите за плъхове и начинът им на хранене да наподобява на техния, торбестите по-рядко предават болести на хората. Интересен факт е, че те са учудващо устойчиви на бяс. Това се дължи на по-ниската им телесна температура в сравнение с тази на плацентните бозайници. Една от основните причини за смъртността сред представителите на вида са автомобилите, които ги прегазват по пътищата. Друга опасност за вирджинския опосум са хищните домашни животни. В югоизточните щати на САЩ вирджинският опосум и днес продължава да е обект на традиционен лов заради вкусното месо и кожата.

Етимология на името

редактиране

Името на рода „опосум“ произлиза от думата wapathemwa. Тя произлиза от един от алгонкинските езици и буквално означава „бяло животно“. Така са наричани вирджинските опосуми, но днес това име описва всички торбести видове от род Didelphimorphia. Научното наименование Didelphis произлиза от гръцки: di (две) и delphys (матка, утроба), virginiana означава „от Вирджиния“. Именно в този щат е открит и описан за науката видът[2].

Подвидове

редактиране

Известни са 4 подвида на вирджинския опосум:

  • Didelphis virginiana virginiana (Kerr, 1792),
  • Didelphis virginiana pigra (Bangs, 1898) – разпространен е във Флорида, Джорджия, Алабама, Мисисипи, Луизиана, Тексас),
  • Didelphis virginiana californica (Bennett, 1833) – разпространен е в Мексико и Централна Америка. Представители на този подвид са привнесени по тихоокеанскато крайбрежие на САЩ,
  • Didelphis virginiana yacatanensis (Allen, 1901) – разпространен е в Юкатан[3].

Описание

редактиране
 
Скелет на вирджински опосум

Вирджинският опосум е торбест бозайник с размери на тялото приблизително тези на домашна котка. Тялото му е сравнително набито и тежко с дължина 35 - 94 cm, дължина на опашката 21,6 - 47 cm. Мъжките екземпляри са по-едри и тежки от женските и са с тегло 0,8 - 6,4 kg, докато женските са с тегло 0,3 - 3,7 kg[4]. Муцуната е удължена и остра и снабдена с дълги мустаци. Ушите са сравнително къси, голи, черни със светли върхове. Краката са сравнително къси с по пет пръста. Палецът на задния крайник е лишен от нокът и се противопоставя на останалите пръсти. Опашката е дълга, хватателна и почти лишена от космена покривка. Кожната торба за малките е отворена назад. Млечните зърна при самките са средно 13 на брой, но могат да варират от 9 до 17[5].

Цветът на космената покривка е в общи линии сиво-кафяв, като преобладават регионални вариации. Срещат се и екземпляри с меланизъм. Козината на муцуната е бяла. Космената покривка е сравнително дълга, а подкосъмът е къс и мек. При по-северните популации подкосъмът е по-гъст, бял с черен връх. Грубата космена покривка е сива на цвят. Козината при по-южните популации е по-тъмна.

Черепът е примитивен, с неголяма мозъчна кутия. Зъбите са 50 на брой, зъбната формула е  . Броят на прешлените е, както следва: 7 шийни, 13 гръдни, 6 поясни и 26-29 опашни.

Нормалната телесна температура е 35-35,5 °C, пулсът е около 200 удара в минута. Нивото на обмяната на веществата при вирджинския опосум е сред най-ниските от представителите на бозайниците[3].

Начин на живот

редактиране
 
Опосумите обитават дупки по дърветата или земята

Вирджинските опосуми обитават различни местообитания. Те варират от сравнително сухи до крайморски местности. Обикновено обитават влажни райони около реки, блата и други водоеми. Много лесно се адаптират към присъствието на хората. Крият се в дупки в земята и по дърветата. В населените места се възползват от подземните шахти, в които е прокарана комуникационната инфраструктура на селището. Те не копаят дупки, а заемат изоставени такива.[6]. Представителите на вида са териториални животни. Заемат дадена територия не повече от 6 месеца след което се местят на нова[7]. При изследванията е установено, че имат предимно удължена форма на ареала[8], следвайки теченията на ручеите и реките. Заеманата площ варира от 0,12 до 23,47 ha[6].

Опосумите водят единичен начин на живот. Социалните връзки са развити слабо с изключение на периода на размножаване. Възрастните индивиди показват враждебно поведение един към друг. Държани в неволя, самците често се бият и в крайна сметка по-слабият загива[3].

В сравнение с други видове опосуми вирджинските са доста бавни и тромави. Развиват скорост до 7,4 km/h. При сериозна заплаха могат да се преструват на мъртви или точно обратно — да демонстрират агресивно поведение. Силно уплашен, опосумът изпада в каталепсия, която може да продължи от няколко минути до 2-6 часа. Опосумите лежат с леко отворени очи и уста, отпуснати мускули, а околоаналните жлези отделят зловонен зеленикав секрет. Чувствителността им се снижава, а реакцията им към силни звуци е слаба.

Вирджинските опосуми са предимно нощни животни, като основният връх на активност е през времето от 23 до 2 часа.[3]. През късната есен и зимата активността им се снижава, но въпреки това не изпадат в зимен сън.

 
Вирджинските опосуми могат да се хранят с остатъци от човешка храна

Вирджинският опосум е всеядно животно. Голяма част от менюто му е съставена от насекоми и други безгръбначни, мърша. Хранят се и с растителна храна като зърнени култури, плодове, гъби. В населените места намира изхвърлени от хората остатъци от храна. В плен и отглеждани при лоши условия вирджинските опосуми стигат до канибализъм, като нападат ранени или отслабнали екземпляри[9].

Размножаване

редактиране

Периодът на размножаване на вирджинските опосуми е дълъг и продължава от януари-февруари до юни-юли[5]. След чифтосване женската става агресивна и пропъжда мъжкия. Оплождането се извършва във фалопиевите тръби на двете матки. След около 24 часа оплодените яйцеклетки попадат в матката. Не се образува плацента, а ембрионът се залавя от стените на матката. Бременността продължава 12 - 13 дена. Раждат се от 5 до 23 малки, които се придвижват до млечните зърна в торбата. Обикновено се залавят 13, но една част от тях не оцеляват. Така от едно котило се отглеждат 7 - 9 малки. В северните части на ареала опосумите раждат по един път годишно, а в южните – по два, рядко три пъти.

Новородените са изключително недоразвити с тегло едва 0,16 g и дължина 14 mm. Придвижват се до марсупиума и засукват. Зърното изцяло изпълва устата на малкото. Тук те остават закрепени за 50 - 65 дни. За тези два месеца при малките израства козина и се отварят очите. Излизат от торбата и се залавят за опашката на своята майка[3].

На 95-105 ден малките стават напълно самостоятелни и връзката с майката бива прекъсната. Младите самки достигат полова зрялост на 9-месечна възраст. В природата рядко живеят повече от един репродуктивен цикъл. Като цяло вирджинските опосуми живеят едва около 18 месеца, докато в плен живеят повече от 7 години. Смъртността в първата година на живота им е висока[10]. Техни естествени врагове са лисици, рисове, койоти, едри сови и други хищни птици. Малките могат да станат плячка и на змии.

  1. Didelphis virginiana (Kerr, 1792). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 2 януари 2023 г. (на английски)
  2. Opossum, Didelphis virginiana Архив на оригинала от 2006-11-03 в Wayback Machine..Georgia Wildlife Web Site. (2000)
  3. а б в г д McManus, John J. 1974. Didelphis Virginiana. Mammalian Species No. 40: 1-6. Published by The American Society of Mammalogists, 2 май 1974.
  4. Wilson, D., Ruff S. 1999. The Smithsonian Book of North American Mammals. Washington and London: Smithsonian Institution Press.
  5. а б Hamilton, W. J., Jr. 1958. Life history and economic relations of the opossum (Didelphis marsupialis virginiana) in New York State. Mem. Cornell Univ. Ag. Exp. Sta. 354:1-48.
  6. а б Lay, D.W. 1942. Ecology of the opposum in eastern Texas. Jour. Mammal. 23:147-159.
  7. Hunsaker, D., II, and D. Shupe. 1977. Behavior of New World marsupials. Pages 279-347.
  8. Llewellyn, L.M. and F.H. Dale. 1964. Notes on the ecology of the opossum in Maryland. Jour. Mamm. 45:113-122.
  9. Cannibalism in the Opossum. Opossum Society of the United States (2003)
  10. Petrides, G. A. 1949. Sex and age determination in the opossum. Jour. Mammal. 30:364-378.