Гайтаниново

селище в България

Гайтанѝново е село в Югозападна България. То се намира в община Хаджидимово, област Благоевград.

Гайтаниново
Общи данни
Население 49 души[1] (15 юни 2022 г.)
1,84 души/km²
Землище 26 891 km²
Надм. височина 701 m
Пощ. код 2924
Тел. код 075214
МПС код Е
ЕКАТТЕ 14341
Администрация
Държава България
Област Благоевград
Община
   кмет
Хаджидимово
Людмил Терзиев
(ДПС (НДСВ))
Гайтаниново в Общомедия

ГеографияРедактиране

Село Гайтаниново се намира в планински район. Разположено е в югоизточните склонове на Южен Пирин в историко-географската област Мървашко. Отстои на 17 km югозападно от общинския център Хаджидимово и на 19 километра южно от град Гоце Делчев. Климатът е преходносредиземноморски с планинско влияние с летен минимум и зимен максимум на валежите. Средната годишна валежна сума е около 750 mm. През землището на селото тече река Мътница. Почвите са рендзини (хумусно-карбонатни). Населението намалява поради изселвания, по-масови през 1945 – 1950 година за Димитровград.[2]

През 2012 година в землището на Гайтаниново е обявена защитена местност „Жингов бряст“, за опазване на кристална ричия, еднодомна мания, триделна мания, славянско котенце, паяковидна пчелица, обикновен анакамптис, пурпурен салеп, тризъбест салеп и обикновен салеп, както и местообитанието им.[3]

ИсторияРедактиране

На около 4 km западно от селото в местността Кулата е намерен керамичен материал, който показва наличие на живот от ранния период на желязната епоха. Запазени са останки от антична крепостна стена, частично използвана и през Средновековието.[2]

Според старо предание жителите на махалите Света Марина, Трохаля, Градището и Сърбаково, за да избягат от турските безчинства, се заселват на място на днешното селото. С имената Гайтанине и Гайтанина селото се споменава в османски данъчни регистри от втората половина на XV век, 1623 – 1625, 1635 – 1637 и 1660 година.[2]

През XVIII и XIX век в селото се добива желязна руда (магнетитов пясък), която се изнася за претопяване в пещите на село Тешово. Рудищата заемали площ от около 500 декара. Рудата се промивала в изкуствени трапове и корита от каменни плочи. От полученото желязо в железарските работилници (кузни) се изработват подкови (плочи) и клинци, които се изнасят по пазарите в Солунския вилает. В селото е имало около 120 кузни. Добиването на желязна руда продължава до 1870 година.[4] Освен железаро-коковачеството в селото е развито и дюлгерството. Дюлгери и жътвари от Гайтаниново отиват на сезонна работа във вътрешността на страната и главно в Драмско.[2]

В началото на XVIII век е построена църквата „Свети Георги“, открито е и килийно училище. През 1839 година е построена църквата „Свети Никола“ с часовник на камбанарията.[2] В 1858 година в Гайтаниново е отворено новобългарско училище с пръв учител Георги Зимбилев. Жителите на селото участват активно в борбите на българите за църковна независимост и новобългарска просвета.[2] На 6 декември 1869 година в Гайтаниново се провежда народен събор, организиран от българските общини в Неврокопско, Драмско, Сярско и Мелнишко. След тържествена служба в местната църква се прогласява категоричното отказване от Цариградската патриаршия и искането за учредяване на обединена Неврокопско-Мелнишка-Драмска-Сярска българска епархия.[5] Според заслужилия възрожденски учител Спас Прокопов в годините 1869 – 1870 селото се превръща в център на българщината в Неврокопско, благодарение на местното българско училище. Гърците наричат в това време Гайтаниново „свещеното свърталище на българите“.[6]

През XIX век Гайтаниново е чисто българско село, числящо се към Неврокопската каза на Серския санджак. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Гайтаниново (Gaïtaninovo) е посочено като село със 180 домакинства и 640 жители българи.[7]

В 1889 година Стефан Веркович (Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи) отбелязва Гайтаниново като село със 150 български къщи.[8]

През 1891 година Васил Кънчов посещава Неврокопско и оставя интересни пътни записки за Гайтаниново. Ето какво пише той:

Селото има 200 къщи чисто български, но има изглед на един малък градец. То е едно от най-събудените села не само в Неврокопско, но и в цяла Македония. Главната причина за развитието на селяните е била търговията, която селяните са въртели с околните места, и благосъстоянието им. Главно занятие на селяните е било до скоро време правене плочи за коване на едър добитък. Около 60 дукяни с повече от 400 работника през цялата година са работили плочи. Други са разнасяли изработената стока по панаирите наоколо.[9]

В 1891 година Георги Стрезов пише:

Гайтаниново, село в подножията на Али Ботуш планина. От Неврокоп се пада на Ю с разстояние от 5 часа. Пътят до Копривлен е лош, подире става равен. Работна земя недостатъчна, та селянете са принудени зиме да бягат по чужбина, дето минуват със зидарство. Лежи в дупка, тъй че не може да се види от никъде наоколо. Българска църква „Св Никола“; училище с 1 учител и 26 ученика. Къщи 200 само българе.[10]

Съгласно статистическите изследвания на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година населението на селото брои общо 1000 души, всички българи-християни.[11]

По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Гайтаниново живеят 1416 българи екзархисти. В селото функционира българско начално училище с 1 учител и 74 ученици.[12]

През 1895 г. в селото е основан комитет на ВМОРО.[2]

На 11 октомври 1908 година в Гайтаниново се провежда учителска сбирка (конгрес), на която, след като се разглежда състоянието на учебното дело в Неврокопско и положението на селските учители, се основава учителско дружество (наречено съюз, а по-късно синдикат).[13]

В рапорт до Иларион Неврокопски от 1909 година пише за селото:

С. Гайтаниново... е разположено в полите на Алиботуш. Близо до селото се намира хубава дъбова горичка. Селото има 200 къщи български с 1000 души люде. Селяните се занимават със земеделие и скотовъдство. Някои от тях са дюлгери и зидари. Земеделците обработват лозя и др. Черквата „Св. Никола“ е голямо здание. Вътре е добре украсена. Създадена е през 1839 г. Преди 70 години е била на гърците, а след това вече на българите. Духовната борба се разиграла доста рано. До селото има стара църква – „Св. Георги“ Училището е до църквата, доста голямо здание е, но се нуждае от поправка.[14]

По време на Балканската война през 1912 година 37 души от Гайтаниново се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение.[15]

През 1923 година в селото е създадена земеделска кооперация „Стъргач“. Към 1935 година тя има 71 члена.[16]

ЛичностиРедактиране

 
Кочо Мавродиев

В XIX век Гайтаниново е будно българско селище, заедно с Либяхово един от главните центрове на българщината в Неврокопско. От Гайтаниново са просветните дейци Андон Жостов (1842 – 1903), Спас Прокопов (1842 – 1917), Никола Падарев (1842 – ?), Петър Сарафов (1842 – 1915), Кочо Мавродиев (1860 – 1913), Илия Гадромов (1863 – 1933) и други. Същевременно Гайтаниново дава и много революционни дейци: хайдутина Филип Цветанов (около 1845 – 1895), опълченеца Вълко Стоянов (около 1840 – ?), дееца на ВМОК Вълчо Сарафов (1877 – 1901) и дееца на ВМОРО Васил Хаджипетров (1871 – 1933). От Гайтаниново са генералите Иван Стойков (1866 – 1925), Димитър Жостов (1868 – 1935) и Константин Жостов (1867 – 1916). В XX век видни гайтининовци са Никола Падарев (1875 – 1949), юрист и политик, Никола Аврамов (1907 - ?), просветен деец и учредител на читалището „Петър Сарафов“ в Гайтаниново, Костадин Кюлюмов (1925 – 1998), писател и сценарист и други.

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. www.grao.bg.
  2. а б в г д е ж Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 185.
  3. Заповед № РД-452 от 8 юни 2012 г. Обн. ДВ. бр. 53 от 13 юли 2012 г.
  4. Георгиев, Георги К. Старата железодобивна индустрия в България. София, Издателство на БАН, 1978. с. 141.
  5. Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 17.
  6. Автобиография на Спас Прокопов. Просветното дело в Неврокоп /Гоце Делчев/ и Неврокопско през Възраждането. София, 1979, стр. 193
  7. Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 126 – 127.
  8. Верковичъ, Стефанъ. Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи. С. Петербургъ, Военная Типографія (въ зданіи Главнаго Штаба), 1889. с. 234 – 235. (на руски)
  9. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 214.
  10. Z. Два санджака отъ Источна Македония. // Периодическо списание на Българското книжовно дружество въ Средѣцъ Година Осма (XXXVII-XXXVIII). Средѣцъ, Държавна печатница, 1891. с. 7.
  11. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 194.
  12. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 112 – 113. (на френски)
  13. Пандев, К. Културно-просветното дело в Неврокопско след Руско-Турската освободителна война до 1912 г. Просветното дело в Неврокоп /Гоце Делчев/ и Неврокопско през Възраждането, София, 1979, стр. 86.
  14. Рапорт за положението и въвеждането на учебното дело през първото полугодие на 1908 – 1909 г. в Неврокопска каза – В: Извори за българската етнография, том 3: Етнография на Македония. Материали из архивното наследство. София, Македонски научен институт, Етнографски институт с музей, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998. с. 82.
  15. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 836.
  16. Списък на кооперативните сдружения, действали през 1935 година, по места, София 1936, с. 22 (страницата не е отбелязана в изданието – Околия Неврокоп).