Отваря главното меню
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Порой.

Горни Порой (понякога Горен Порой или Горно Порой, често членувано Горнио/Горнийо Порой, на гръцки: Άνω Πορόια, Ано Пороя, на арумънски: Foroi, е село в Егейска Македония, в Гърция, дем Синтика, област Централна Македония, с 1529 жители (2001).

Горни Порой
Άνω Πορόια
— село —
Горни Порой и Бутковското езеро
Горни Порой и Бутковското езеро
Страна Flag of Greece.svg Гърция
Област Централна Македония
Дем Синтика
Географска област Беласица
Надм. височина 380 m
Население 1529 души (2001)
Пощенски код 62055
Телефонен код +3023270
Горни Порой в Общомедия

Съдържание

ГеографияРедактиране

Селото е разположено на 55 километра северозападно от град Сяр (Серес) и 30 километра западно от Валовища (Сидирокастро) в живописна местност в южното подножие на Беласица (Белес или Керкини) на 380 метра надморска височина. Югоизточно от него е разположено Бутковското езеро (Керкини). Горни Порой е разположено амфитеатрално на два рида, между които тече река Порой, суходолица, която традиционно разделя селото на две махали – Вароша на десния бряг и Джемаат на левия.[1]

ИсторияРедактиране

ЕтимологияРедактиране

Според Йордан Н. Иванов името е от порой – корито на силен воден поток след дъжд. От корена рой; за сравнение старобългарското сърой, порой. Порой е често местно и и селищно име в българската топонимия.[2]

В Османската империяРедактиране

 
Панорамна снимка на Горни Порой от началото на XX век с Беласица на заден план

Датата на основаване на селището е неизвестна. То се увеличава значително през втората половина на XVIII век, когато в Солун управлява валията Али паша – в него се заселват много българи от околните села, както и власи от Невеска и Абдера.[1] През XIX век Горни Порой е едно от най-големите и развити села, всъщност малка паланка, в Демирхисарска каза на Серския санджак. Улиците, макар криви и тесни, са изцяло постлани с калдъръм и се отличават с чистота.[1] Основен поминък на българите е земеделието, търговията и занаятите, както и бубарството. В плодородното поле се отгреждат ръж, ечемик, тютюн, боб, пшеница. Власите се занимават с обработка на вълна, скотовъдство, дребна търговия и по-малко със земеделие. Турците са земеделци.[1] Поради богатството си селото е наричано Кючук Стамбул (Малкият Истанбул). По името на Горни и на съседното село Долни Порой (днес Като Пороя) цялата област от южна страна на Беласица е наричана Поройско.

Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Ано Пороя (Ano-Porroghia), Мелнишка епархия, живеят 650 гърци.[3] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Горни Порой (Gorni-poroï) е посочено като село с 320 домакинства с 1000 жители българи и 60 власи.[4]

В 1891 година Георги Стрезов пише за селото:

Горни Порой, голямо село в полите на Беласица. От Сяр на СЗ 12 часа път. Къщите са сградено гъсто, та изглеждат като натрупани едни въз други. Това село, както и Долни Порой страдат от чести порои, които се стичат от Беласица във време на силен дъжд; от тук и имената им. Земята бидейки камениста, жителите се предават на разни други занятия; коприната иде на първо място, затуй селото е обиколено с градини, обсадени с черници. Има и скотовъдци, шивачи, ботушвари, ковачи. Сее се и тютюн, най-много лен. Власите както навсякъде, поддържат гъркоманска партия; имат си църква „Св. Богородица“ и „Св. Никола“ и училище с двама учителя и 70 ученика. Българете са от най-разбудените: имат си църква „Св. Георги“ и „Св. Димитър“ и училище с 56 ученика. 50 турски, 350 български и 200 влашки къщи.[5]

Според Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) през 1891 година в селото има две български църкви в които се служи на църковнославянски и една влашка църква в която се служи на гръцки език. Има също две български начални училища и едно гръцко начално училище, което се посещава от власите.[6] Към 1900 година според Кънчов в Горни Порой живеят 3780 души, от които 2200 българи, 480 турци и 1100 власи.[7]

В началото на XX век българските жители на Горни Порой са под върховенството на Българската екзархия, а власите се отцепват от Цариградската патриаршия и си образуват румънска община със своя църква, като влизат в конфликт и с българите.[8] По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Горни Порой има 3840 българи екзархисти, 25 гърци и 750 власи. В селото има начално гръцко и начално и прогимназиално българско училище.[9]

Към 1906 година в Горни Порой има 4000 души, от които 2/3 българи екзархисти, а останалите власи, власи гъркомани и турци. Функционират три християнски общини – българска, патриаршистка и влашка.[1] Българската община е над 2500 души и има по една църква във всяка махала, както и две недобре уредени училища. Българската община е под ведомството на Демир Хисарската екзархийска община. Патриаршистката община се състои от 500 души власи гъркомани и е подчинена на Мелнишката митрополия. Поддържа гръцко училище с двама учители и една учителка. Влашката община е новосъздадена, подчинена на българската, и към нея принадлежат 500 – 600 души, които нямат румънска църква и се черкуват в българските и гръцките. Работи румънско училище с учители и учителка. Мюсюлманската община в Джеемат има около 400 – 500 души и има училище, начело с ходжа.[10]

Селото е освободено от османска власт през октомври 1912 година по време на Балканската война от Седма рилска дивизия. При избухването на войната осемдесет и двама души от Горни и Долни Порой са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[11]

В ГърцияРедактиране

 
Бежанци от Горни Порой във Владайското дефиле на път за София в 1913 г. Фото Лазар Вълчев
 
Изглед към Горни Порой от Бутковското езеро

По време на Междусъюзническата война на 9 юли 1913 година селото е опожарено от гръцките войски.[12] След войната Горни Порой остава в пределите на Гърция. Голяма част от българското и част от влашкото население се изселват в България, предимно в градовете Петрич, Горна Джумая (Благоевград), Пловдив, както и в селата от другата страна на Беласица – Елешница (Беласица), Коларово, Димидово (Самуилово), Ключ, Скрът и други.

През 20-те години на XX век в селото са заселени гърци бежанци от Мала Азия. Според преброяването от 1928 година Ано Пороя е смесено бежанско село с 208 бежански семейства и 774 души.[13] През 1935 година започва електрификацията на селото.

В началото на XXI век Горни Порой е една дестинации за селски и екотуризъм. Селото разполага с два хотела в традиционен стил и множество частни квартири. В магазинчетата и таверните в селото се предлагат разнообразни местни произведения и храни.

Преброявания
  • 1913 – 2684 жители
  • 1920 – 1758 жители
  • 1928 – 2173 жители
  • 1940 – 2506 жители
  • 1951 – 1641 жители
  • 1961 – 2562 жители
  • 1971 – 1804 жители
  • 1981 – 1402 жители
  • 1991 – 1434 жители

ЛичностиРедактиране

Родени в Горни Порой
Македоно-одрински опълченци от Горни Порой
  •   Димитър Попнгелов, 29 (24)-годишен, земеделец, ІІІ клас, четата на Панайот Карамфилович (Поройска чета), 1 рота на 14 воденска дружина[18]
  •   Иван Димитров Узунов, деец на ВМОРО, четата на Панайот Карамфилович[19]
  •   Иван Митов, четата на Панайот Карамфилович[20][21]
  •   Никола Ангелов, калайджия, ІV отделение, 4 рота на 14 воденска дружина, от Горни или Долни Порой[22]
  •   Никола Петров, четата на Панайот Карамфилович[20][23]
  •   Стоян Димитров Узунов, деец на ВМОРО,[19] 29-годишен, земеделец, грамотен, четата на Панайот Карамфилович, 1 рота на 14 воденска дружина[24]
  •   Стоян Цафков, четата на Панайот Карамфилович[20][25]
  •   Тако Джингов, четата на Панайот Карамфилович[20][26]
Други
  •   Ангел (Атанас) Матанлиев, деец на ВМОРО, председател на Поройския околийски революционен комитет[27]
  •   Велю Чингаров, български революционер от ВМОРО, поройски войвода през 1922 година[28]
  •   Стоян Попов, български революционер от ВМОРО, поройски войвода през 1907 година[29]

ЛитератураРедактиране

  • Антони Стоилов. „Някои особености на българския говор в село Горни Порой, Северна Гърция“, в: „Македонски преглед“, кн. 3, 1998, стр. 57-61
  • Πέννας, Π.Θ., „Τα Άνω Πορόια Σερρών. Το διαμάντι του Μπέλλες, Ιστορία και Λαογραφία“, Ιστορική και Λαογραφική Εταιρεία Σερρών – Μελενίκου, Αθήνα 1989.

БележкиРедактиране

  1. а б в г д Из „Рапорт за въвеждането и състоянието на учебното дело през учебната 1905 – 1906 г. в гр. Горни Порой, Демирхисарско“. – В: Извори за българската етнография, том 3: Етнография на Македония. Материали из архивното наследство. София, Македонски научен институт, Етнографски институт с музей, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998. с. 72.
  2. Иванов, Йордан. „Местните имена между Долна Струма и Долна Места“. София, БАН, 1982, стр. 176.
  3. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 46.
  4. „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, стр. 136 – 137.
  5. Стрезов, Г. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн.XXXVI, 1891, стр. 857 – 858.
  6. Кънчов, Васил. Избрани произведения, Том I, София 1970, стр.107.
  7. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 185.
  8. История на българите в документи, Съставители Величко Георгиев и Стайко Трифонов, т. I, ч. II, София 1996, с. 307
  9. D.M.Brancoff. „La Macédoine et sa Population Chrétienne“. Paris, 1905, p.188 – 189.
  10. Из „Рапорт за въвеждането и състоянието на учебното дело през учебната 1905 – 1906 г. в гр. Горни Порой, Демирхисарско“. – В: Извори за българската етнография, том 3: Етнография на Македония. Материали из архивното наследство. София, Македонски научен институт, Етнографски институт с музей, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998. с. 73.
  11. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.871.
  12. Карнегиева фондация за международен мир. „Доклад на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни“, с. 283.
  13. Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928
  14. Билярски, Цочо, съставител. Тодор Александров. Живот легенда. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1991. с. 232.
  15. Михайлов, Иван. Спомени II. Освободителна борба 1919 – 1924, Льовен, 1965, стр. 707.
  16. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 5.
  17. а б Македонците в културно-политическия живот на България. Анкета от Изпълнителния комитет на Македонските братства, Книгоиздателство Ал. Паскалев и с-ие, София, 1918, стр. 106.
  18. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 27, 573 – 574.
  19. а б Цанкова, Веселина. Повестница за един български войвода. Варненската фамилия Карамфилович с трагедията и величието на Македония. Варна, Издателство МС ООД, 2012. ISBN 978-954-8493-26-0. с. 49.
  20. а б в г Цанкова, Веселина. Повестница за един български войвода. Варненската фамилия Карамфилович с трагедията и величието на Македония. Варна, Издателство МС ООД, 2012. ISBN 978-954-8493-26-0. с. 58.
  21. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 450. Възможно е да съвпада с Иван Димитров Узунов.
  22. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 31.
  23. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 563.
  24. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 740
  25. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 784 – 785.
  26. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 207.
  27. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 100.
  28. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 187.
  29. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 137.

Външни препраткиРедактиране