Гранитоид
„Гранитоид“ е българско предприятие със седалище в София, съществувало в периода 1908 – 1947 година. Създадено от германския предприемач Едуард Наудашер, един от пионерите на въвеждането на стоманобетонните конструкции в България, и българските му съдружници Георги Атанасов, Иван Буров и Никола Иванов, в междувоенния период то се превръща в едно от най-големите промишлени предприятия в страната с дейност в циментовата и добивната промишленост и енергетиката. Част от изградените от „Гранитоид“ съоръжения продължават да се използват и в наши дни.
Гранитоид | |
Реклама на „Гранитоид“ АД във вестник „Стопанска България“, 17 февруари 1933 г. | |
Основаване | 1908 г. |
---|---|
Закриване | 1947 г. |
Седалище | София, България |
Продукти | Цимент, електроенергия, каменни въглища, брикети, стоманобетонни конструкции |
Собственик | Едуард Наудашер Георги Атанасов Иван Буров Никола Иванов |
История
редактиранеПредприятието е създадено като командитно дружество през 1908 година под името Първо българско дружество за бетонна индустрия „Гранитоидъ“. Първоначално то работи главно в строителството и произвежда бетонови изделия и конструкции, като циментът за тях се внася от чужбина. За задоволяване на нарастващите потребности от цимент, през 1912 година е преобразувано в Българско акционерно дружество „Гранитоид“, след което започва изграждането на циментов завод край Батановци. Първоначалният капитал на „Гранитоид“ АД е 1,2 милиона златни лева.[1]
Работите по завода са прекъснати от мобилизацията в навечерието на Балканската война, но скоро са подновени, като повечето сгради са построени от османски военнопленници.[2] През лятото на 1913 година заводът започва работа и с първия произведен цимент е построен голям резервоар край София.[2] Първоначално годишното производство на цимент на завода в Батановци възлиза на около 15 000 тона.[1]
В началото на Първата световна война „Гранитоид“ участва в опити за контрабандно прехвърляне на боеприпаси от Германия към Галиполи. След влизането на България във войната заводът започва да работи интензивно и играе важна роля за изграждането на военни съоръжения на Солунския фронт. За да се увеличи неговия капацитет от Черна вода е пренесена втора циментова пещ, която след края на войната е върната на белгийските си собственици.[3]
В началото на 20-те години е поръчана втора пещ за завода в Батановци, оборудването към която е с електрическо задвижване. По тази причина „Гранитоид“ се свързва с инженерите Виктор Самсаров и Златаров, които имат концесия за изграждане на водноелектрически централи в Рила. На 6 май 1922 година с тази цел е основано акционерното дружество „Орион“, присъединено през 1926 година към „Гранитоид“. Строителството на първата централа – ВЕЦ „Рила“ – започва през 1922 година и след прекъсвания, заради финансови затруднения, тя заработва в края на 1923 година, а няколко дни по-късно заводът в Батановци е захранен с електричество.[4]
През 1924 година „Гранитоид“ купува строящата се въгледобивна мина край Горна Джумая и създава дъщерното акционерно дружество „Пирин“ (присъединено към „Гранитоид“ през 1930 година).[5] През 1926 година фабрика за гипс в Калугерово.[1]
През 1927 година заработва и трета пещ в циментовия завод, а през следващата година – ВЕЦ „Пастра“. За десетилетие производството на цимент нараства почти десет пъти, достигайки 142 хиляди тона през 1929 година. През 1930 година е пусната и четвъртата и най-голяма пещ с капацитет 300 тона дневно, а през следващата година при мина „Пирин“ е открита фабрика за брикети.[5]
През 1930-те години циментовият завод в Батановци произвежда около 120 000 тона първокачествен цимент, като през 1939 година достига до 208 500 тона. Във фабриката работят около 800 души. Варовикът, който е основна суровина за производството на цимента, се добива в кариерата „Бяла вода“. През 1942 година произвежда 87 % от цимента в България.[1]
През 1937 година е купена въгледобивната мина при Брежани, а през следващите години са изградени и високите язовири и електроцентрали на Водноелектрическа каскада „Рила“. През 1939 година, след привличането на германски съдружници в „Пирин“ АД все пак започва разработването на оловно-цинковите находища при Кърджали. През 1941 година „Гранитоид“ поставя началото на промишления комплекс в днешния Димитровград – купена е въгледобивна мина в Маришкия басейн, започва изграждането на циментовия завод „Вулкан“ с годишен капацитет 100 хиляди тона, изградена е топлоелектрическа централа.[6]
През 1944 година дългогодишният ръководител на „Гранитоид“ Едуард Наудашер получава инсулт и за известно време предприятието е оглавено от неговия племенник Едуард Наудашер-младши, но през август цялото семейство заминава за Германия, заради наближаването на съветските войски. Ръководството е поето от Георги Атанасов, който умира през пролетта на 1945 година, но веднага след Деветосептемврийския преврат от 1944 година Комунистическата партия поставя свои функционери начело на предприятието. „Гранитоид“ е национализиран на 23 декември 1947 година, а малко след това все още намиращите се в страната швейцарски акционери са арестувани, след което напускат България.[7]
Наследство
редактиранеЦиментовият завод в Батановци продължава да функционира и след национализацията си, като през 1959 година е преименуван на Държавен завод „Васил Коларов“.[1] В периода 1980 – 1984 година се извършва разширение на завода,[1] но по същото време първите две пещи се срутват, заради лоша поддръжка.[8] В започналата в края на 80-те години икономическа криза заводът, преименуван отново на „Гранитоид“, изпада в тежко състояние, производството му спада неколкократно и през 1996 година е във фактически фалит, като технологията му е остаряла и неефективна дори в сравнение с останалите български циментови заводи.[9] През 1997 година, заедно с концесиите за находищата за добив на варовик и клинкер, заводът е приватизиран, като 75% от капитала му е закупен от германската фирма „ХайделбергЦимент“.[10] Въпреки това състоянието на предприятието остава тежко и то е продадено на гръцката компания „Титан Цимент“, която окончателно спира производството през 2005 година и към 2016 година „Гранитоид“ АД се занимава основно с продажбата на остатъците от активите си.[11]
След национализацията каскадата „Рила“ е разширена с изграждането на язовир „Карагьол“, влязъл в експлоатация през 1953 година, но водноелектрическите централи работят от времето на „Гранитоид“ до днес без съществени изменения.[12] През 2001 година централите от каскадата са реституирани от наследници на акционери в някогашния „Гранитоид“ и днес функционират под името „БАД Гранитоид“ АД.[13] Язовирите от каскадата остават държавна собственост като част от дъщерното предприятие на Националната електрическа компания „Язовири и каскади НЕК“.[14]
Въгледобивната „Мина Пирин“ с брикетната фабрика към нея също работят до 90-те години на XX век, макар и с цената на значителни държавни помощи.[15] През 2001 година предприятието изпада в несъстоятелност, през 2007 година правителството взема решение за ликвидирането му, което продължава към 2016 година.[16]
Циментовият завод на „Гранитоид“ в днешния Димитровград – „Вулкан Цимент“ – е значително разширен през 50-те и 60-те години. Приватизиран през 1999 година, днес той е част от германската група „ХайделбергЦимент“.
Централната административна сграда на „Гранитоид“, днес на булевард „Ситняково“ №23, през 50-те години е дадена на държавното Предприятие за геоложки проучвания и геоложко картиране, днес частна компания с името НИИ „Геология и геофизика“ АД. В първите години от съществуването на „Гранитоид“ администрацията му се помещава в пристройка към дома на Едуард Наудашер на улица „Оборище“, днес Детска градина №151 „Леда Милева“.[17]
Бележки
редактиране- ↑ а б в г д е Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 4. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2011. ISBN 9789548104265. с. 1614.
- ↑ а б Наудашер 2009, с. 94 – 96.
- ↑ Наудашер 2009, с. 96 – 98.
- ↑ Наудашер 2009, с. 101 – 104.
- ↑ а б Наудашер 2009, с. 104 – 108.
- ↑ Наудашер 2009, с. 111 – 112, 114 – 115, 119.
- ↑ Наудашер 2009, с. 120 – 124.
- ↑ Наудашер 2009, с. 93.
- ↑ Ако един ден се оправим – цимент ще има // banker.bg. Банкеръ, 1997. Посетен на 1 април 2018.
- ↑ „Хайделберг цимент“ продава завода „Златна Панега“
- ↑ Годишен финансов отчет. Година: 2015 г. (PDF) // public.brra.bg. „Гранитоид“ АД, 2016. с. 6, 24. Посетен на 1 април 2018.
- ↑ Илчева, Елица. Да построиш море в планината // vestnikstroitel.bg. vestnikstroitel.bg, 2014. Посетен на 1 април 2018.
- ↑ Николова, Ралица. Ръст по вода // capital.bg. capital.bg, 2015. Посетен на 1 април 2018.
- ↑ Каскада „Рила“ // nek.bg. НЕК, 2018. Архивиран от оригинала на 2018-04-01. Посетен на 1 април 2018.
- ↑ Раева, Олга. Изолацията все още буксува // capital.bg. capital.bg, 1997. Посетен на 1 април 2018.
- ↑ Годишен финансов отчет. Година: 2016 г. (PDF) // public.brra.bg. Мина „Пирин“ ЕАД – в несъстоятелност, 2018. Посетен на 1 април 2018.
- ↑ Букурещлиев, Андрей. Фабриката на АД „Гранитоид“ с административна сграда в София // stara-sofia.blogspot.bg. stara-sofia.blogspot.bg, 2017. Посетен на 1 април 2018.
- Цитирани източници
- Наудашер, Едуард. От чирак в строителството на диги до пионер в индустриализацията на България. София, Университетско издателство Св. Климент Охридски, 2009. ISBN 978-954-07-2839-1.