Делчево (област Благоевград)

селище в България
Вижте пояснителната страница за други значения на Делчево.

Дѐлчево е село в Югозападна България. То се намира в община Гоце Делчев, област Благоевград.

Делчево

Кметството в Делчево
България
41.5568° с. ш. 23.6971° и. д.
Делчево
Област Благоевград
41.5568° с. ш. 23.6971° и. д.
Делчево
Общи данни
Население20 души[1] (15 март 2024 г.)
0,717 души/km²
Землище28 318 km²
Надм. височина1024 m
Пощ. код2917
МПС кодЕ
ЕКАТТЕ20585
Администрация
ДържаваБългария
ОбластБлагоевград
Община
   кмет
Гоце Делчев
Владимир Москов
(БСП за България; 1995)
Уебсайтwww.pirin-delchevo.eu
Делчево в Общомедия
Изглед от Делчево
Куршумовата къща
Павловата къща

География редактиране

Село Делчево се намира в полите на Южен Пирин, на 9 километра от град Гоце Делчев. Надморската му височина е 1050 метра. Селото е на 18 километра от гръцката граница, на 50 километра от Драма, на 90 километра от Кавала и на 200 километра от София. В близост до селото са балнеокурортното селище Огняново, на 45 километра отстои ски курортът Банско, а язовир Доспат е на 50 километра.

История редактиране

Има данни за съществуването на селището още от римската епоха. Откритата наблюдателна и охранителна кула свидетелства за различни дейности от това време. Но официално като селище, Делчево възниква през XVII век край турски чифлик, до 1912 г. е под османска власт, а до 1934 година името на селото е Юч дурук.[2]

Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Уч-Чуруки (Utch-Tchourouki), Мелнишка епархия, живеят 500 гърци.[3]

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година Уг догрук чифлик (Ug-dogrouk-tchiflik) е посочено като село с 69 домакинства и 250 българи.[4]

В 1891 година Георги Стрезов пише за селото:

Уч-дурук, село на Ю. от Неврокоп 1 1/2 ч. Лежи на стръмно място при последните клонове от Али-Ботуш. Нивята на селото се намират в Неврокопското поле. Освен земледелци има и златари и зидари по Света гора и другаде. Църква, в която се чете смесено; училище гръцко. 90 къщи българе. Преди 2 години селото било чифлик.[5]

Поминъкът на населението му през XIX век е свързан със земеделие (отлгеждане на тютюн), животновъдство и отчасти с кираджийство, дюлгерство и дърводобив. В края на века в селото живеят 560 жители българи християни, повечето от които са избити от турската войска по време на подготовката на Илинденско–Преображенското въстание.[6]

Към 1900 година според известната статистика на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) населението на Ючъ Дурукъ брои 560 души, всичките българи християни.[7]

През 1908-1909 година селото има 126 български къщи с население 613 души.[6]

В рапорт до Иларион Неврокопски от 1909 година пише за Юч Дурук:

С. Юч Дорук... Селото е разположено високо над Неврокоп. То е стръмно място и наоколо са букови гори. Има 126 къщи български, 613 души население. Селяните се занимават със земеделие, като цяло имат и работа на полето. Донасят всеки ден в града дърва и въглища. Селото е било чифлик, но сега вече са изкупили къщите от Мохамеди бей.[8]

При избухването на Балканската война в 1912 година 15 души от селото са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[9]

През 1934 г. селото е прекръстено с името на българския революционер Гоце Делчев.

Население редактиране

Етнически състав редактиране

Преброяване на населението през 2011 г.

Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:[10]

Численост
Общо 51
Българи 46
Турци
Цигани
Други 5
Не се самоопределят
Неотговорили

Културни и природни забележителности редактиране

Селото има своеобразен архитектурен облик, в който хармонично са съчетани стръмният терен, амфитеатралното разположение на къщите и тесните, покрити с калдъръм улички. Голяма част от жилищните сгради са строени в края на XIX и началото на XX век от местни майстори. Принадлежат към типа възрожденска къща: 27 от тях са паметници на културата.

Старинните му къщи, повечето строени през втората половина на XIX в., са накацали амфитеатрално на стръмния югоизточен склон на планината. На някои места използва скалата направо за зид на приземния етаж и се наблюдава едно интересно вплитане на природата в архитектурния облик на селото. Доста от къщите са с еркерно наддаване на втория етаж. Те, в съчетание с тесните, виещи се по планинския скат улички с калдъръм, създават на места типична възрожденска атмосфера. По-голямата част от къщите на Делчево са обявени за архитектурни паметници на културата.

Църквата „Успение Богородично“ е в центъра на селото. Строена през 1838 г. Тя е трикорабна каменна постройка с галерия от юг и купол на централния кораб (вероятно добавен при преустройството). Художествена стойност в интериора на църквата имат рисуваният дървен иконостас с 10 сцени от „Шестоднева“, изобразени върху подиконните пана (XIX в.), стари царски двери (края на XVI – XVII в.) и иконите (66 на брой XIX в).

Районът около селото е подходящ за екскурзии и планинарство, за обучения и алтернативен туризъм, за разходки с велосипеди, мотори и коне до Попови ливади Момина кула. По горските еко-пътеки ще намерите заслони с чешми и огнища, букова вода, живописни водопади и поляни с билки и гъби. Развиващият се селски и културен туризъм променя облика на селото в последните години. Обновен е площадът, кметството и старото училище – вече Туристически информационен център. Предстои откриването на още няколко хотела и механи. Селото разполага с над 120 места за настаняване в уникални къщи за гости: Панайотовата, Соломонтовата, Мангаловата, Четрафиловата, Янчевата, Златиновата, Стоевата, Карамановата, Пенковата и др. Новооткритият етнографски комплекс с веселото название „Шапковътъ кръчмъ“ е кацнал на обновения площад, до обновеното Кметство, в сърцето на Делчево. Класическият ансамбъл, хармоничното съчетание от механа, терасиран двор с барбекю и хотелска база, съперничи с най-добрите образци в региона и вече е „перла в короната“ на селския туризъм тук. Съчетание от съвременен лукс и битов вкус, „Шапковатъ кръчмъ“ е сама по себе си атракция, представяща историята, живота и културата на селото.

Параклис „Свети Костадин“ на връх Свети Костадин редактиране

Връх Свети Костадин (известен и с турското наименование Юч Дорук[11] със значение Трите върха или Троен връх) разполага с три коти – Сирнишка скала (1301 м), Св. Костадин (1380 м), Гологунката (1330 м).

Върхът участва активно в празнично-обредната система и в демонологичните вярвания на населението на Делчево – на Сирнишка скала са се правели сирници, а на връх Свети Костадин и към началото XXI век се коли курбан за здраве и дъждовно лято.

Курбанът е мотивиран от преданието за овчар, който точно на Костадиновден видял как към Делчево се задава гръмотевична буря и градушка, но преди да достигне селото, откъм върха проблеснала светкавица, разкъсала облаците и отклонила градушката към съседното с. Добротино. Това се възприело като знак, че Свети Костадин пази синора и трябва да се започне празник в негова чест.[12]

Мястото съществува изцяло в природен код до 2011 г., когато започва строителството на едноименния параклис.[13]

Редовни събития редактиране

Ежегоден фестивал на виното и любовта – „Денят на Трифон Зарезан“ с пресъздаване на „Делчевска сватба“, традиционно зарязване на лозята и Конкурс за домашни вина през февруари месец.

Ежегоден традиционен събор на селото „Константин и Елена“ – 21 май.

Ежегоден международен Фестивал на древните тайнства „Еньов ден“ – 22 – 25 юни.

Личности редактиране

Родени в Делчево

Бележки редактиране

  1. www.grao.bg
  2. Николай Мичев, Петър Коледаров. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987“, София, 1989.
  3. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 48. (на френски)
  4. Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 128 – 129.
  5. Z. Два санджака отъ Источна Македония // Периодическо списание на Българското книжовно дружество въ Средѣцъ Година Осма (XXXVII-XXXVIII). Средѣцъ, Държавна печатница, 1891. с. 5.
  6. а б Извори за българската етнография, Т.3. Етнография на Македония, Съставители: Маргарита Василева и Колектив, София, 1998, стр. 80.
  7. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 193.
  8. Рапорт за положението и въвеждането на учебното дело през първото полугодие на 1908 - 1909 г. в Неврокопска каза – В: Извори за българската етнография, том 3: Етнография на Македония. Материали из архивното наследство. София, Македонски научен институт, Етнографски институт с музей, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998. с. 80.
  9. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 890.
  10. Ethnic composition, all places: 2011 census // pop-stat.mashke.org. Посетен на 9 юни 2019.
  11. Даутов, Н. (2012). Названията на върховете и скалните гребени в Пирин според народната терминология Архив на оригинала от 2017-05-01 в Wayback Machine.. В: сп. Орбел (електронно издание), бр. 1.
  12. Марков, В., Ал. Гоцев, Ант. Генов, Д. Спасова, Ан. Ифандиев (2021) Мегалитни светилища от Югозападна България. Благоевград: УИ "Неофит Рилски", стр. 94
  13. Спасова, Д. (2021). Сакрално пространство и обредна система. Благоевград: УИ "Неофит Рилски". стр. 87-88
  14. Михайловъ, Иванъ. Спомени, томъ III. Освободителна борба 1924 – 1934 г. Louvain, Belgium, A. Rosseels Printing Co., 1967. с. 941.
  15. а б Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 342.
  16. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 364 – 365.