Дерудеджийство
Дерудеджийство, дерухдеджийство или дерудеджилък (от дер ухде – в задължение) е форма на покровителство в Османската империя, при която влиятелни мюсюлмани се обявяват за покровители на дадено село, поемат задължението да изплащат данъците му и да го защитават от произволи на разбойници и чиновници.[1] Тъй като защитените са длъжни да връщат парите с лихви, дерудеджийството е начин за експлоатация на селяните и изпадането им дългова зависимост.[1] Един от начините за образуване на чифлици е чрез системата на дерудеджийството.[2]
Често дейността на дерудеджиите е чисто лихварска. За защитита, която осигуряват, дерудеджиите получават и постоянна заплата (деруд). В периода на реформите в Османската империя дерудеджийството е забранено, но въпреки това то просъществува до началото на ХХ век[3], като дерудът, който се събира, често се превръща във форма на рекет. Дерудеджиите сключват договори за защита от разбойници с цели села или отделни техни жители – скотовъдци, търговци и т.н.
През ХІХ и началото на ХХ век дерудеджийството е особено разпространено в Западна Македония. Дерудеджии обикновено са главатари на албански разбойници, към които се обръщат за защита богатите скотовъдци или цели села. Георги Трайчев пише, че първата работа на кяите (кехаите) в Галичник е да осигурят дерудеджии „безъ които е немислимо сѫществуването на каква и да е къшла“. Заплаща им се по 2-3 гроша на овца.[4] Във вестник Дебър от 30 юли 1905 г. е отбелязано:
| „ | Дерудеджилъкът е най-голямата язва за българското население в Македония. Има села, които плащат по 100-500 турски лири за едрия добитък на разни аги и бейове.[5] | “ |
Една от дейностите на четите на ВМОРО е борбата срещу дерудеджиите.[6] Дерудеджийството продължава и след Хуриета от 1908 година. Вестник „Дебърски глас“ от 7 юни 1909 година разказва за отказа на кехаята Васил Чоланчев от Галичник да наеме дерудеджии и пише:
| „ | Дерудеджилъкът по нашите места е грозна съсипия за българите: те теглиха от него при стария режим, не могат да се освободят и при новия. Диви и нахални са дерудеджиите: те искат на всяка цена да се натрапят на кехаларите.[7] | “ |
Бележки редактиране
- ↑ а б История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ - средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 39, 212.
- ↑ Македония. История и политическа съдба., т.І, София, Македонски исторически институт, 1994, с. 150. // Архивиран от оригинала на 2007-09-04. Посетен на 2007-09-04.
- ↑ Христов, Христо. Аграрните отношения в Македония през ХІХ и началото на ХХ век, София, 1964, с. 35, 37.
- ↑ Трайчевъ, Георги. Книга за мияцитѣ (историко-географски очеркъ). София, Печатница П. Глушковъ, 1941. с. 58.
- ↑ Дебър, година І, 30 юли 1905, с. 4.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 103-104.
- ↑ Дебърски глас, година І, 7 юний 1909, с. 2.