Димитър Христов Измирлиев

български общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация
Вижте пояснителната страница за други личности с името Димитър Измирлиев.

Димитър (Мицо) Христов Измирлиев е български общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).[1] Баща на поета Христо Смирненски.

Димитър Измирлиев
български общественик и революционер
Роден
Димитър Христов Измирлиев
Починал
16 май 1943 г. (76 г.)
Семейство
Братя/сестриИван Измирлиев
ДецаХристо Смирненски
Тома Измирлиев
Надежда Измирлиева
Мицо Измирлиев със семейството си, 1917 година. Седнали – той и съпругата му Елисавета, прави – децата им Надежда, Христо, Тома и Андон Измирлиеви

Биография редактиране

Роден е около 1866 година (според други сведения в 1860 година[2]) в южномакедонския български град Кукуш, тогава в Османската империя, днес Килкис в Гърция.[3] Дядо му Димитър (Митре) Костов бил обущар и търговец на обущарски материали, живял известно време в Измир, поради което след завръщането му в Кукуш започнали да го наричат Измирлията, а потомците му – Измирлиеви.[4] Жени се за Мария (Марча) Арабаджиева, дъщеря на богатия кукушки търговец на дървен материал Димитър (Митре) Арабаджиев.[5] Синът им Христо Измирлиев поема обущарския занаят на баща си. Има пет деца; умира рано.[4][6]

Димитър (Мицо) Измирлиев е най-малкият от синовете на Христо Измирлиев. При неговото кръщаване кръстникът му дава името Георги. Родителите обаче искали да запазят името на дядо му Димитър (Митре) Измирлията и поради това бил прекръстен на Димитър (наричан е Мицо).[2]

Остава сирак като малък и завършва само IV отделение, въпреки че е много любознателен. С братята си Андон и Иван първоначално имат обща бакалница, но след това се отделят. Най-големият – Андон (Доне) Измирлиев, се заема със сладкарство, Иван Измирлиев (завършил трети прогимназиален клас) известно време учителства, после отваря бакалница и гостилница, а най-малкият – Мицо, научава сладкарския занаят при брат си и отваря своя сладкарница.[6] Андоновата сладкарница, поета после от сина му Аспарух, е първата в Кукуш и се намира срещу църквата „Света Богородица“, а Мицовата е на чаршията, близо до къщата им, в която двете семейства живеят заедно; всички деца помагат в занаята.[7] За да допълва доходите си, Мицо отглежда тютюн, а също и буби.[8]

Жени се за дъщерята на свещеника и учител Анастас Кръстев, участник в църковно-националните борби, по това време екзархийски наместник в Кукуш – Елисавета Попанастасова, завършила III клас в Солунския девически пансион. С интереса си към науката тя спомага за обучението на децата.[9]

Мицо Измирлиев има голям интерес към художествената литература. Увлекателно разказва народни приказки, променя ги творчески, а също така съчинява и свои.[10][1] Редовно посещава читалището, създава си и своя библиотека, купувайки книги от книжарницата на Иван Хаджиниколов в Солун.[2] Има голяма склонност и към рисуването. Проявява я и в занаята си, рисувайки върху тортите и сладкишите.[2] За градските тържества изработва „фенер“ – нещо като първобитно кино: изрязва картинки, които нарежда последователно във фенера, който се върти и картинките се сменят.[7] Свири на хармоника и пее. Майката на братята, Марча (Мария), живееща с тях, също обича да пее и приспива децата с песни, увлекателно разказва приказки.[11][10]

Още като младеж Мицо Измирлиев участва в борбата на екзархистите кукушани против унията, заради което лежи известно време в Солунския затвор.[1]

Влиза във ВМОРО и става член на Кукушкия революционен комитет, основан от Гоце Делчев в 1895 година.[3] В 1903 година той прави скиците на знамето на кукушките революционери за Илинденско-Преображенското въстание, извезано от Райна Измирлиева и предадено на четата на Кръстьо Асенов.[12]

Туше Делииванов, близък роднина, пише за Христо Смирненски и за рода му:

Измирлиевци са страдали в борбата за българското духовно възраждане. Бащата на това момче е затварян, съден и измъчван в тези борби от турските власти по подстрекателства на гъркомани и на гръцките владици. Измирлиевци са уважаван род от всички кукушани – българи.[13]

След като Кукуш е унищожен от гръцката армия през Междусъюзническата война, Измирлиев със семейството си поема към Свободна България заедно с другите кукушки бежанци. Вложил е всичките си пари в стока и губи всичко при опожаряването на града. Без средства се установяват в София, първоначално при семейството на сестрата на жена му, Параскева Лимончева. По-късно наема за сладкарница едно малко дюкянче на улица „Драгоман“, а всички деца учат и работят.[14] По-късно съчувства на комунистическите разбирания на своите деца.[1]

Димитър Измирлиев умира на 16 май 1943 година.[1]

Родословие редактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Митре Костов Измирлията
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Христо Измирлиев
 
Мария (Марча) Арабаджиева
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Андон Измирлиев
(около 1860 - ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Елисавета Попанастасова
(1871 - 1951)
 
Димитър Измирлиев
(1866 - 1943)
 
Катерина Хаджидельова
(около 1866 - ?)
 
Христо Хаджидельов
(? - 1901)
 
Магда Кехайова
 
 
 
Иван Измирлиев
(около 1856 - 1913)
 
Рушка Шишкова
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Аспарух Измирлиев
(1881 - ?)
 
Янаки Илиев
(1881 - 1941)
 
Райна Измирлиева
(1884 - 1949)
 
Мария Измирлиева
(1891 - ?)
 
Тома Измирлиев
(1895 - 1935)
 
Христо Смирненски
(1898 - 1923)
 
Надежда Измирлиева
(1901 - 1993)
 
Тодор Димитров
(1896 - 1925)
 
Антон Измирлиев
(1904 - 1964)
 
Екатерина Паница
(1882 - 1967)
 
Тодор Паница
(1879 - 1925)
 
Невена Измирлиева
(ок. 1885 - ок. 1942)
 
Георги Тодоров
 
Магдалина Измирлиева
 
Борис Бумбаров
(1896 - 1959)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Веселин Измирлиев
(1929 - 1985)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Бележки редактиране

  1. а б в г д Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 296.
  2. а б в г Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 16.
  3. а б Георгиев, Любен. Христо Смирненски. София, Народна младеж, 1982. с. 51.
  4. а б Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 15.
  5. Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 24.
  6. а б Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 15–16.
  7. а б Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 13 – 14.
  8. Караславов, Георги. Книга за Смирненски и Вапцаров. София, Български писател, 1971. с. 14.
  9. Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 298.
  10. а б Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 11.
  11. Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 15.
  12. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 205.
  13. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 367.
  14. Спомени за Христо Смирненски. София, Институт за литература към Българската академия на науките, Български писател, 1955. с. 36 – 37.