Договорът от Нови Сад или още и Новосадският договор е споразумение подписано на 10 декември 1954 г. в Нови Сад между тогавашните основни хърватски, сръбски, босненски и черногорски лингвисти с цел регулация посредством стандартизация на общ сърбохърватски език.

Предистория

редактиране

Виенският книжовен договор от 1850 г. полага началото на процеса на обединение на хърватския и сръбския езици в един общ сърбо-хърватски език. Като основа за общия стандартизиран език е взет народния източнобосненски говор на Босна и Херцеговина и Западна Сърбия, характеризиращ се като т.нар. щокавски диалект от йекавското произношение.[1] Под влияние на тези идеи, както и на господстващата по него време в Югославия марксистко-ленинска идеология, тогавашните югославски езикови идеолози решават да реформират отново сръбския и хърватския езици в посока на поредното второ ново сближение, този път в средата на 20 век. Вследствие от езиковата реформа международната лингвистика през следващите десетилетия възприема сърбохърватския, като един език на сърби и хървати, а и на бошняци и черногорци.[2]

Предходно, по времето на Кралство Югославия, езиковото обединение също е било наложено от властите в Белград. След разпадането на Кралство Югославия започва самостойно развитие на езиците на сръбски и хърватски, още повече, че усташите след като идват на власт в Хърватия отново потвърждават самостоятелността на хърватския език.[3]

 
Декларация за името и положението на хърватския книжовен език

Новосадските книжовни съборни решения срещат още на времето си неодобрение и на запад и на изток.[4][5] През 1967 г. 19 хърватски културни учреждения излизат с декларация, че решенията в същност обслужват сръбската експанзионистична политика за асимилация посредством езика.[6] Хърватските културтрегери искат равноправие между сръбския, хърватския, словенския и македонския езици в Югославия.[7]

Някои босненски писатели като Алия Исакович също критикуват новия книжовен договор, който е в същност втория политически книжовен проект в рамките на два века. Бошняците критикуват книжовната реформа от позицията, че тях никой не ги е питал за мнението им по въпроса за единния сръбскохърватски книжовен език, и че Босна и Херцеговина не е взела участие в решаването на този въпрос, както и че е трябвало да бъде уважавано и тяхното становище.[8]

Източници

редактиране
  1. Миодраг Поповић, Вук Стеф. Караџић (стр. 320), НОЛИТ, Београд, 1987.
  2. Хрватски и српски један језик? // Архивиран от оригинала на 2011-05-22. Посетен на 2011-04-11.
  3. Хрватски и српски један језик? // Архивиран от оригинала на 2011-05-22. Посетен на 2011-04-11.
  4. Звати се Вук Карађић, архив на оригинала от 4 март 2016, https://web.archive.org/web/20160304173214/http://www.srpskadijaspora.info/vest.asp?id=3464, посетен на 11 април 2011 
  5. КАКО ЈЕ СИСТЕМАТСКИ УНИШТАВАНО СРПСКО ПИСМО
  6. Нови језици: Говорите ли нашили // Архивиран от оригинала на 2011-06-05. Посетен на 2011-04-11.
  7. Прицај српскохрватски да те цео свет разуме, архив на оригинала от 14 юли 2011, https://web.archive.org/web/20110714213419/http://nwbih.com/news.cgi?ref1=1215, посетен на 11 април 2011 
  8. Варијанте на поправном испиту

Вижте също

редактиране

Външни препратки

редактиране