Пеперуда (обичай)
- Вижте пояснителната страница за други значения на Пеперуда.
Пеперу̀да или додо̀ла (още пеперу̀га, прѐперуга, пеперу̀гя, перперу̀на, перуница, дуду̀ла, дудулейка, дудулица, дидиля, вай-ду̀доле, вай-гугу̀, ой-люлѐ, ро̀соманка)[1] е традиционен обичай на Балканския полуостров, типичен за българи, сърби и хървати, но също разпространен и сред румънци, гърци, албанци, балканските цигани и гагаузи.
Същност редактиране
Повечето изследователи свързват обичая с култа към почитания от славяните бог на гръмотевиците и светкавиците Перун, към неговата жена (може би богинята Мокош) или към негово женско въплъщение.
На български език името на празника е и име на разред насекоми: пеперуда. Дублетното название „додола“ се сравнява с литовската дума за гръмотевица dundulis и с латвийския израз dudina perkuonins („погръмва гръмотевица").[2]
Той представлява обреден ритуал за призоваване на дъжд, провеждан през пролетта и лятото, на определени дати или в период на засушаване. В Северна България често след него е изпълняван друг ритуал Герман. Има множество регионални вариации. Обикновено главният участник е дете, но в някои случаи - млада жена или ролите са 2 и се изпълняват от младеж и девойка.[3]
В типичния за ритуала в България вариант участва малко момиче, наричано за случая "невеста". Обикновено детето е сираче - и за предпочитане - първо или последно дете (което се гарантира от това, че баща му е починал, а ако майката все пак роди и друго, това се счита за нещастно предзнаименование). Съблечено (но по-скоро по долни дрехи/бельо, а не чисто голо) и покрито със зеленина, то обикаля селото, придружавано от група момичета, като стопаните на всяка къща го поливат с вода.[2][4] През това време другите пеят песни, в които се моли за дъжд и се напомня затрудненото или направо бедственото положение, в което се намира девойчето (та небесата да се смилят над него и така да облагодетелстват и останалите):
Летела е пеперуда,
дай, Боже, дъжд, (2)
от ораче на копаче,
да се роди жито, просо,
жито, просо и пшеница,
да се ранят сирачета,
сирачета, сиромаси.
Отразявания редактиране
Първото писмено споменаване на обичая в етнографската литература е от Спиридон Габровски в „История во кратце о болгарском народе словенском", където е описан като почитане на образ, наречен Перун или Пеперуд, погрешно счетен за исторически български владетел (крал):
„И сего Перуна болгары почитаютъ: ко время бездождія, собираются юноши и дѣвицы и избираютъ единаго, или от дѣвиц или юношах, о облачают его въ мрежу, аки въ багряницу, и сплетутъ ему вѣнецъ от бурянов образ краля Перуна, и ходят по домахъ, играюще и спѣвающе часто поминающе бѣса того, и поливающе водами и Перуна того, и сами себѣ; людiе же безумнiи даютъ имъ милостыню тую, купуют ястiе и питiе и дѣлают трапезу, ядят и пiят во славу Пеперуда того и дѣлающе тако кланяющiяся iдолом..."[5]
В 1894 година Густав Вайганд, посетил Скопие, пише в „Аромъне“: „На завръщание видѣхъ двѣ циганки (пеперуди), окичени съ листи и цвѣтя, които ходаха отъ кѫща въ кѫща, играеха и пѣеха пѣсни и се моляха за дъждъ. Хората ги поливатъ съ вода и тѣ си излизатъ. Една стара циганка събираше подаръцитѣ. Сѫщия обичай го има и въ Романия подъ името Папарудѫ, при южнитѣ славяне и албанцитѣ този обичай наричатъ Додола, при гърцитѣ и аромѫнетѣ — Пирпируна.“[6]
Вижте също редактиране
Източници редактиране
- ↑ Българска академия на науките. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Календарни празници и обичаи на българите. София, Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2015. ISBN 978-954-322-764-8. с. 66 – 68.
- ↑ а б Плотникова, А. А. Додола // Толстой, Н. И. (ред.). Славянские древности: Этнолингвистический словарь, Т.2. Москва, Международные отношения, 1999. ISBN 5-7133-0982-7. с. 100 – 103. (на руски)
- ↑ Плотникова, 1999, с. 100—101.
- ↑ Извори за българската етнография, т. 3, Етнография на Македония. Материали из архивното наследство, София 1998, с. 37.
- ↑ Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском. Сочинися и исписа в лето 1792 йеросхимонах Спиридон, предговор и превод Васил Златарски, София, изд. Св. Синод на Българската Църква, 1900 г.
- ↑ Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 241.