Евге́ний Ива́нович Замя́тин (роден на 20 януари 1884 г., Лебедян, Тамбовска губерния – починал на 10 март 1937 г., Париж) е руски писател, критик и публицист.

Евгений Замятин
Евге́ний Замя́тин
руски писател
Портрет на Замятин от Борис Кустодиев, 1923 г.
Портрет на Замятин от Борис Кустодиев, 1923 г.
Роден
Починал
10 март 1937 г. (53 г.)
ПогребанФранция
Работилписател, критик и публицист
Литература
Жанровероман
Известни творбиНие“ (1920)
Подпис
Уебсайт
Евгений Замятин в Общомедия

Биография редактиране

Бащата на Евгений Замятин е православен свещеник, а майка му – пианистка.

От 1893 до 1896 г. Замятин учи в Лебедянската гимназия, след това завършва със златен медал гимназия във Воронеж през 1902 г. Записва се в Корабостроителния факултет на Санктпетербургския политехнически институт. Става социалдемократ (болшевик) през 1906 година и взима участие в живота на революционната студентска младеж. Там среща бъдещата си жена Людмила Николаевна Усова (1883-1965).

 
Евгений Замятин около 1919 г.

През лятото на 1905 г. при връщането си от пътуване до Египет през Одеса става свидетел на въстанието на броненосеца „Князь Потёмкин-Таврический“. През 1906 г. Замятин е арестуван и насилствено върнат в Лебедян. Същата година нелегално се връща в Санкт Петербург и завършва института.

По време на Първата световна война Замятин публично обявява своята антивоенна позиция, за което през 1914 г. е осъден и изпратен в Кем. През март 1916 г., след излежаването на присъдата, Замятин е командирован във Великобритания за участие в строителството на руски ледоразбивачи на стапелите на Нюкасъл, Глазгоу и Сандърленд; живее и в Лондон. Той е сред проектантите на ледоразбивача „Святой Александр Невский“, получил след Октомврийската революция името „Ленин“. През септември 1917 г. Замятин се връща в Русия.

По време на Гражданската война в Русия, оставайки убеден социалист, Замятин критикува политиката на болшевишкото правителство. През март 1919 г. заедно с много други известни творци (Александър Блок, Алексей Ремизов, Р. В. Иванов-Разумник, К. С. Петров-Водкин) е арестуван по време на предизвиканите от левите есери работнически вълнения в заводите на Петроград.

След публикацията на съкратената версия на романа „Ние“ през 1929 г. в емигрантския печат Замятен е изхвърлен от Съюза на писателите на СССР и на практика му е забранено да публикува. Тогава той пише писмо до Сталин с молба[1] да му разреши да напусне страната, на което получава положителен отговор. През 1934 г., вече емигрант, той отново е приет в Съюза на писателите на СССР – безпрецедентно дотогава. През 1935 г. участва в антифашисткия Конгрес на писателите в защита на културата като член на съветската делегация.

 
Гробът на Евгений Замятин и на съпругата му Людмила в парижкото гробище в Тие

Замятин умира на 10 март 1937 г. в Париж. Погребан е в парижкото гробище в Тие.

Творчество редактиране

През 1908 г. Замятин напуска партията и пише първия си разказ „Сам“. След 2 години начинаещият автор преподава в корабостроителния факултет, работи като инженер и заедно с това завършва разказа „Момичето“. През 1911 г. е изселен от Петербург и принуден да живее в Лахта, където пише първата си повест „Окръг“. Това произведение привлича вниманието на писатели като Максим Горки. „На края на света“ – следващата повест на Замятин – също получава висока оценка от критиците, но е иззета.

През пролетта на 1916 г. инженер Замятин е командирован във Великобритания, където пише „Островитяни“ и „Ловец на хора“. Връщайки се, организира групата от млади писатели „Серапионови братя“. Членове на тази група са Михаил Зошченко, Константин Федин, Всеволод Иванов, Вениамин Каверин, Николай Тихонов и др. След революцията Замятин отпечатва повестта „На края на света“, която е била забранена преди това.

През 1920 – 1921 г. под влиянието на фантаста Хърбърт Уелс Замятин работи над романа „Ние“, който се превръща в най-значимата му творба. За решението да напише романа повлиява утопията, написана от идеолозите на Пролеткулта Александър Богданов и Алексей Гастев. Този роман повлиява върху целия жанр на антиутопията, върху всички по-късни образци на жанра – романите „1984“ (публикуван през 1949 г.) на Джордж Оруел, „451 градуса по Фаренхайт“ (1953) на Рей Бредбъри и „Прекрасният нов свят“ (1932) на Олдъс Хъксли. На руски „Ние“ излиза през 1952 г. в Ню Йорк в издателство „Чехов“, а в Русия за първи път – едва през 1988 г.

 
Плакат на постановка на пиесата „Бълха“ от Евгений Замятин, Ленинград, 1926 г.

Следващите произведения на Замятин, сред които са и няколко пиеси, не са допуснати от съветската власт да видят бял свят. През 1931 г. с помощта на Максим Горки на Замятин е разрешено да замине зад граница. Той се установява в Париж и продължава да работи над разказите и киносценариите си (пише например в съавторство с Жак Компанез сценарий за филма на Жан Реноар „На дъното“). До самата си смърт Замятин изпитва силна носталгия по родината си.[2][3]

На български редактиране

  • Ние. – В: Черно слънце (сборник). София: Народна култура, 1990.
  • Ние. София: Фама, 2007, 174 с. (ISBN 978-954-597-300-0)

Източници редактиране

  1. Письмо Сталину
  2. Евгений Замятин. Избранные произведения. М.: Советский писатель, 1989, с. 34.
  3. Берберова Н. Курсив мой. Нью-Йорк, 1983, т. 1, с. 342

Външни препратки редактиране