Едиктът от Болио (на френски: L’édit de Beaulieu) се нарича документът, с който на 6 май 1576 г. се поставя край на петата религиозна война във Франция. Наричан е също „мирът на Мосю“ (на френски: Le paix de Monsieur) заради ролята, която има за подписването му Франсоа д'Алансон,[1] единственият останал жив брат на краля, Анри ІІІ. Правителството е принудено да сключи мир и да издаде едикта, защото държавата е пред банкрут и няма пари да се плати на армия, която да спре сериозните хугенотски сили, събрани край Мулен.

Съдържание на едиктаРедактиране

Като се има предвид големия удар, който хугенотската партия претърпява през 1572 г. по време на т. нар. Вартоломеева нощ, едиктът е същинска изненада.[2] Той показва не само, че хугенотите не са унищожени, но напротив – че са се засилили. На пръв поглед те правят някои отстъпки (позволява се католическото изповедание в градове, които дотогава са се считали за тяхна запазена територия), но всъщност едиктът укрепва военната им мощ. Той се смята за най-благосклонния жест към протестанството от началото на войните. В Париж и две левги около него всякаква протестантска проповед продължава да е забранена, но във всички други градове е позволена, макар и на повечето места само в покрайнините. На хугенотите се разрешава да заемат всякакви длъжности, да работят всякаква работа, да бъдат съдии и да участват в регионалните парламенти. Могат също да присъстват на събранията на Генералните щати.[3] Все пак хугенотите остават длъжни да плащат църковния данък, като че ли са католици.

Най-важното от всичко е това, че хугенотите получават осем крепости (наричани „сигурни места“), в които имат право на гарнизони: Перигьо, Вердюн на Гарона, Исоар, Егю-Морт, Бокер, Сейн, Сер и Нион, всичките в южната част на страната. Те са различни от онези четири „сигурни места“, дадени по едикта от Сен Жермен (1570).

Реакция на католицитеРедактиране

Реакцията на католиците е ожесточена и през октомври 1576 г., по време на Генералните щати в Блоа, те отказват да ратифицират текста. Анри ІІІ е подложен на унищожителна критика. Съпротивата, вдъхновена от крайния католик Анри дьо Гиз, се развихря бързо – той обесва двама хугеноти от своята армия, а населението на Пикардия отказва да приеме херцог дьо Конде за свой губернатор.[4] Това води до подновяването на военните действия на следващата година.

БележкиРедактиране

  1. James Thompson, The wars of religion in France, 1559 – 1576: the Huguenots, Catherine de Medici and Philip II, Chicago 1909, p. 516
  2. The Age of Wars of Religion, 1000 – 1650: An Encyclopedia of Global Warfare and Civilization, Greenwood press 2006, p. 236
  3. Fifth war of Religion (1574 – 1576), на сайта Musée protestant
  4. Калин Тодоров, Хронологична енциклопедия на света, том 4, Велико Търново 1993, с. 251