Еми Барух
Еми Барух е българска журналистка, сценаристка, преводачка, редакторка и общественичка.[1][2][3][4]
| Еми Барух | |
| Родена | 1952 г. |
|---|---|
| Професия | журналистка, сценаристка, преводачка |
| Националност |  България |
| Жанр | публицистика |
| Съпруг | Иван Христов |
| Уебсайт | |
Биография и творчество редактиране
Еми Барух е родена през 1952 г. в София, в семейството на адвоката Фидел Барух. Учи във френската гимназия в София. В гимназията издава ученическия вестник „Ератикус“. Там през 1968 г. се сблъсква с цензурата на комунистическия режим, след като пише във вестника, че пражките събития от същата година са „безобразие“. Директорът опитва да изземе вече разпространените броеве, а тя е предложена за изключване. В протест срещу действията на училищното ръководство тя организира рецитал на вече инкриминираните „Люти чушки“ на Радой Ралин.[3]
Получава магистърска степен по журналистика от Софийски университет „Св. Климент Охридски“.[4] Впоследствие има специализации в областта на културното многообразие (Jewish Studies – CEU Budapest, 1996, El Mundo prehispánico – UNAM – Mexico, 2001).[2]
След дипломирането си работи като журналист. В периода 1989 – 2013 г. е колумнист коментатор към българска секция на „Дойче веле“.[2] Заради критични публикации спрямо банкера Цветан Василев временно е отстранена от медията.[5] В периода 1990 – 1994 г. е пресаташе и културно аташе в българското посолство в Брюксел.[4] През 2002 г. е президент и генерален комисар на Национален комитет за фестивала „Европалия – България 2002“.[2] В периода 2004 – 2007 г. е главен редактор на списание „Едно“.[4] През 2007 г. е куратор на първата изложба на открито „Земята отгоре“ на френския фотограф Ян Артюс-Бертран, а в периода 2008 – 2009 г. е комисар на първата представителна изложба на Пабло Пикасо в България – „Аз не търся. Аз намирам“.[2] В периода 2008 – 2014 г. е сътрудник на Фондация „ФотоФабрика“, организатор на ежегоден фестивал за репортажната и художествена фотография в София, а от 2014 г. е негов организатор.[2][3][4]
От 1999 г. прави преводи на художествена литература от френски и испански.[3] Сред преводите ѝ са: Естер Бенбаса и Арон Родриг („История на сефарадските евреи. От Толедо до Солун“), Жанн Лафон („Бялата покривка“), Исабел Алиенде („Градът на зверовете“ и „Гората на пигмеите“), Педро Хуан Гутиерес („Мръсна хаванска трилогия“, „Кралят на Хвана“, „Тропическо животно“, „Фабиан и хаосът“), Сенел Пас („Ягода и шоколад“), Уенди Гера („Всички си тръгват“), Луис Басат („Креативността“).[2]
Авторка е на публицистични книги и на сценарии за филми.[2][3]
Еми Барух живее със семейството си в София.
Произведения редактиране
Преводи редактиране
- Бялата покривка – от Жанн Лафон (1999)[1]
- Фабиан и хаосът – от Педро Хуан Гутиерес (2001)[2]
- История на сефарадските евреи. От Толедо до Солун – от Естер Бенбаса и Арон Родриг (2003)
- Градът на зверовете – от Исабел Алиенде (2004)
- Гората на пигмеите – от Исабел Алиенде (2006)
- Мръсна хаванска трилогия – от Педро Хуан Гутиерес (2007)
- Кралят на Хвана – от Педро Хуан Гутиерес (2008)
- Тропическо животно – от Педро Хуан Гутиерес (2009)
- Ягода и шоколад – от Сенел Пас (2010)
- Всички си тръгват – от Уенди Гера (2010)
- Креативността – от Луис Басат (2016)
Документалистика редактиране
- Отвъд утопиите (2000) – интервюта
- Споделеното и премълчаното: 10 интервюта, 10 години след 10 ноември 1989 година (2000)
- Протестиращият човек. Факт и фикция (2014)
- Непознатият друг (2016)
Екранизации редактиране
- 1988 Стената
- 1989 Меги – идея
- 1993 Раздвоеното сърце – късометражен
Източници редактиране
- ↑ а б Библиография в сайта Goodreads
- ↑ а б в г д е ж з и Биография в сайта Booklover
- ↑ а б в г д „Еми Барух и снимките. Резервният път на журналиста” от Полина Паунова, 1 юли 2020 г. , Информация в сайта „Радио Свободна Европа“
- ↑ а б в г д Информация в сайта Linkedin
- ↑ Публикации в сайта Webcafe за отношенията с „Дойче веле“ и Цветан Василев
