Еньова буля
Еньова буля е български народен момински обичай.
Изпълнява се на Еньовден в южнобългарските тракийски райони и сред тракийските преселници в Североизточна България, Добруджа, Бесарабия, Южна Русия.
Обичаят има два обредни елемента – обхождане на селското землище и напяване на китки, свързано с гадаене за женитба, здраве и плодородие. Придружен е с много танци и музика и, според легендата, е помен за любовта на селски младеж и девойка.
Еньова буля се нарича и основното обредно лице, изпълняващо ролята на митологичния персонаж, даващ името на обичая. Това е малко момиченце (3- до 5-годишно), избрано според местната традиция (сираче, изтърсак или др.). Обличат, като булка: с дълга женска риза с широки ръкави и червена връхна дреха, наречена кават. Забулват го с червено було. На главата му поставят сребърна пара, метални булчински накити и венец от еньовче и други цветя, набрани срещу Еньовден, а в ръцете си държи стръкове зеленина. Така то бива приготвено в някоя къща, която е „честита“, „целокупна“ (т.е. съпрузите са в първи брак и с здрави и с живи деца) Детето остава босо, а момите пазят да не стъпи на земята по време на обреда.
Като вариант на Еньова булка в Ямболско и Русенско момите приготвят антропоморфна женска фигура, съответно от кръстачка на кросно или от гюм, която също е облечена в булчински дрехи.
Момите (неомъжваните млади жени) вдигат Еньовата буля върху раменете си, редувайки се, и цялото шествие започва да обикаля селото, нивите, градините, кладенците и чешмите. През цялото време момите пеят специални песни с мотиви за плодородие (включително и берекет) или женитба, а Еньовата буля размахва зелените клонки в ръцете си. С тази ритуална обиколка те искат да измолят от св. Еньо (предполагаемо персонажът почитан на Еньовден) здраве и плодородие, предпазване от градушки и други злини.
След обхождането момите отвеждат Еньовата буля в същата къща, където са я стъкмили. Те са набрали китки още предния ден и са ги оставили в едно бяло менче с мълчана вода под трендафил, през нощта да ги видят и погалят звездите (на които в случая се гледа, като на живи същества). Еньовата буля изважда една по една китките, в това време момите припяват, като гадаят и наричат за здраве и плодородие или за какъв момък/ерген ще се омъжи съответната девойка (същото се прави и над венчални пръстени). Накрая момите измиват лицата си и лицето Еньовата буля с мълчаната вода от котлето, обличат я с нови дрешки и я връщат на майка ѝ (или въобще - на който се грижи поначало за нея).[1]
Легенда за произхода на обичая
редактиранеСпоред преданията за Еньовата буля, в някаква отдалечена във времето епоха, в китно (красиво и живописно, добре благоустроено) село, се срещат и се влюбват 2-ма млади – Еньо и Стана - при това толкова страстно, че сутрин стават с мисълта един за друг, денем отдалеч се гледат и въздишат, а вечер лягат с името на любимия на уста. Обаче не могат да се вземат, защото бащата на хубавицата Стана е против това. Той е богат и опак (инатлив, груб, припрян) човек и Еньо (явно - бедняк или недотам заможен/знатен) не му е по вкуса. Нехаещ (безразличен) за чувствата на чедото си, той съобщава на Стана, че й е намерил достоен жених и държи именно за него да се омъжи, въпреки сълзите и молбите й.
В деня на сватбата идват тежки (важни, добре нагласени и оборудвани) сватбари от съседното село да вземат Стана и да я отведат при младоженеца. Тя тръгва с тях, но на пътя им е река Тунджа и докато стигнат до нея, Стана вече е решила да се самоубие. Хвърля настрана булото си, мята се в бурните води на придошлата река и тялото й така и не изплува пак.
След това здравето на иначе много якия Еньо рухва - той съвсем се поболява от мъка и 9 години остава на легло; дотолкова не става от леглото, че постелките под него изгниват, къщата му се разпадна и дори кладенецът на двора му пресъхва, а нивите и добитъкът му съвсем се опропастяват. Близките, а най-вече - сестра му - много му съчувстват.
Накрая сестрата на Еньо измисля, как да пооблекчи болестта му - взема още недотъканото платно от стана и след като връзва на кръст точилката, премята плата над нея, а по средата прави връзка с детски повой (пелена - което сочи към това, че самата тя е имала дете/деца). Така заформеното чучело, сестрата на Еньо превръща в кукла, изобразяваща булка, - нагиздва го с женски дрехи и му слага воал, - след което го отнася при брат си, уж възвестявайки му, че любимата му всъщност не се е удавила: - „Стани, Еньо, стани, братко! Стани да видиш твоята Стана е дошла булка да ти стане!“. Той наистина се оживява, вярвайки че това е истина и вече без мъка умира щастлив. Природата, която до този момент е била също потисната, на свой ред изразява облекчението си - небето "се отваря" и се изсипва проливен дъжд, който напоява и съживява треви, поляни и гори; берекетът също се умножава.
Източници
редактиране- ↑ Българска митология. Енциклопедичен речник. Състав. Анани Стойнев. С., ИГ 7М+ЛОгис, 1994, с. 113 – 114. ISBN 954-8289-03-2