Отваря главното меню

Закон за вероизповеданията

закон в България

Законът за вероизповеданията е закон в България, приет от 39 Народно събрание на 20 декември 2002 година и обнародван на 29 декември. Той отменя Закона за изповеданията от 1949 година[1] и претърпява няколко изменения – през 2006, 2007, [2] 2013 и 2015 година.

Закон за вероизповеданията
— действащ —
Coat of arms of Bulgaria.svg
Юрисдикция Флаг на България България
Приет от 39 Народно събрание
Приет на 20 декември 2002 г.
В сила от 1 януари 2003 г.
Изменения
24 април 2006 г.
23 юли 2007 г.
18 септември 2009 г.
5 август 2013 г.
14 август 2015 г.
16 октомври 2015 г.
Отменя
Закон за изповеданията (1949)

СъдържаниеРедактиране

В преамбюла към закона се потвърждава гарантираното от Конституцията право на всяко лице на свобода на съвестта и вярата, а така също и равенството пред закона без оглед на религиозната принадлежност и убеждения.

Законът дава следната дефиниция на „свободата на вероизповеданията[3]:

Закон за вероизповеданията

Чл. 2. (1) Правото на вероизповедание е основно, абсолютно, субективно, лично и ненакърнимо.

(2) Правото на вероизповедание включва правото на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, както и да избира, променя и изповядва – съответно практикува – свободно своето вероизповедание, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, обреди и ритуали.

Чл. 3. (1) Никой не може да бъде преследван или ограничаван в своите права поради религиозните си убеждения. Недопустими са ограничения или привилегии, основани на принадлежност или отказ от принадлежност към вероизповедание. (2) Религиозните убеждения не са основание за отказ от изпълнение на задълженията, установени в Конституцията и закона.

Чл. 4. (1) Вероизповеданията са свободни и равноправни. Религиозните институции са отделени от държавата. (2) Недопустима е държавна намеса във вътрешната организация на религиозните общности и религиозните институции. (3) Държавата осигурява условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание като съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи. (4) Не се допуска дискриминация на верска основа.

Със закона се урежда и реституцията на национализирани имоти на религиозните общности.[4]

Критики към законаРедактиране

След приемането на новия Закон за вероизповеданията през 2002, който отменя стария, който е действащ от периода 1949 – 1989, са отправени редица критики, най-вече от страна на външни, международни агеции и комисии следящи за спазването на правата на човека по света. Красимир Кънев, председател на Българския хелзинкски комитет, нарича закона „рестриктивен и дискриминационен“.[5], а според Кристофър Смит „Законът за религиите не успява да изпълни ангажиментите, поети от България пред ОССЕ по отношение на религиозните свободи.“ И двамата посочват като слаби места регистрирането на Българската православна църква на Максим екс лего, тоест чрез самия закон и налагането на необходимостта на всички други религиозни групи да се регистрират, поставянето ѝ над другите вероизповедания, Смит изтъква, че „Законът също така е с доста неопределено становище по отношение на това дали членове на религиозни групи, които нямат регистрация, могат да изразяват публично своите религиозни убеждения“, също, че според новият закан "правителството [е] в позицията субективно да решава дали вярванията на определена религиозна група могат да бъдат квалифицирани като религия или не.", като заключава, че „санкциите, предвидени в Закона за религиите, са твърде всеобхватни и могат да ограничат редица основни свободи. Текстовете на Закона обаче не дават никаква яснота по налагането на тези санкции и ги оставят тревожно мъгляви. Също така санкциите не съответстват на евентуалните нарушения и дават възможност наказанието, наложено заради действията на определен член от дадена общност, да се разпростре върху всички нейни членове.“

БележкиРедактиране