Звателен падеж

Звателният падеж или вокативът (на латински: casus vocativus) е падежна форма, която посочва лицето или предмета, към което (който) е насочена речта. Звателната форма обикновено се среща в пряката реч и служи за идентифициране на лицето (предмета) на което (който) се говори, например в изречението „Не знам, Иване“, името „Иване“ е в звателна форма и означава лицето, към което е адресирано съобщението.

Още в индоевропейския праезик звателният падеж в единствено число на съществителните е имал особена форма, различна от формата за именителен падеж. Звателният падеж следователно е бил част от индоевропейската система на падежите, като по-късно бива наследен от редица древни индоевропейски езици, като например санскрит, латински, старогръцки, праславянски и др. В много съвременни индоевропейски езици формата на звателен падеж е изчезнала, но в редица езици се е запазила. Такива езици са, например, новогръцкият език и много славянски езици (сред които български, сръбски, полски и др.), съвременните келтски езици (като например шотландски келтски и ирландски) и др. Звателният падеж се среща и в някои неиндоевропейски езици, като например грузински и арабски.

Звателният падеж в различни езици

Латински

В латинския език специални форми за звателен падеж има при съществителните от мъжки род от второ склонение, окончаващи на -us в именителен падеж. Тази форма окончава на -e, например, в известната фраза „Et tu, Brute?“ (И ти ли, Бруте?) Brute е в звателен падеж (в именителен падеж е Brutus).

Пет исторически индоевропейски езика

Да вземем, например, думата за „вълк“:

	Индоевропейски	Латински	Старогръцки	Санскрит	Старобългарски
Именителен падеж	*wl̥kʷ-o-s	lup-u-s	λ<meta typeof="mw:DiffMarker">ύκ-ο-ς (lúk-o-s)	vr̥k-a-s	вльк-ъ
Звателен падеж	*wl̥kʷ-e-ø	lup-e-ø	λ<meta typeof="mw:DiffMarker">ύκ-ε (lúk-e-ø)	vr̥k-a-ø	вльч-е

Забележки: Елементите, отделени с чертички означават корена, така наречената основна гласна и действителната наставка. В старобългарски, поради промените, настъпили в праславянски (Отпадане на краесловните съгласни), основната гласна и наставката се сливат в окончанието. Символът „ø“ означава, че няма наставка на мястото, където в другите падежи може да има такава. В латински, например, формата в именителен падеж е lupus, в звателен падеж е lupe!, а във винителен падеж е lupum. Звездичката пред индоевропейската дума означава, че тя е хипотетична реконструкция, понеже не е базирана на писмени източници.

Полски

В полски, за разлика от латински, звателната форма почти винаги е различна от тази в именителен падеж и се образува в съответствие със сложния граматически модел. Ето няколко примера.

Именителен падеж	Звателен падеж
Pani Ewa (Г-жа Ева)	Pani Ewo! (Г-жо Ева!)
Pan profesor (Г-н професор)	Panie profesorze! (Г-н професоре!)
Krzysztof (Кшищоф)	Krzysztofie! (Кшищофье!)
Krzyś (умалително от Krzysztof)	Krzysiu! (Кшишю!)
Ewusia (умалително от Ewa)	Ewusiu! (Евушю!)
Marek (Марек)	Marku! (Марку!)

Има много малко изключения, при които звателен падеж може да се замени с именителен (например, Ewa!), но обикновено звателната форма се използва, дори и в неформалната реч.

Изразяване на звателния падеж в английския език

В английски няма специални звателни форми, но английският синтаксис изпълнява подобна функция; например: „John, could you come here?“ (Джон, би ли дошъл тук?) или „I don't think so, John“ (Не мисля така, Джон), където „John“ не е нито подлог, нито допълнение, а означава лицето, към което е отправено изказването.

Ето и някои примери, при които има звателни маркери, т.е. допълнителни средства, изпълняващи звателна функция: O Death, where is thy victory (О, Смърт, къде е твоята победа) или Hey, you! (Ей, ти!). Тези звателни изрази обикновено се причисляват към възклицанията и може да се появят с всяко изречение, независимо от наклонението.

Примери:

• Good morning, class! (Добро утро, клас)
• Don't forget your swimming trunks, George. (Не си забравяй банските гащета, Джордж)
• Hey, George, did you remember to bring your swimming trunks? (Ей, Джордж, нали не си забравил да си вземеш банските?)
• No, Bob, I forgot. (Не, Боб, забравих)
• I'm proud of you, son. (Гордея се с теб, синко)
• If I were you, Mary, I'd take Spanish next year instead of French, it's the Future. (На твое място, Мери, догодина бих учил испански, вместо френски, това е бъдещето)
• Death, be not proud! (Смърт, не бъди горделива!)

Руски

Архаизми

В руския език звателният падеж е архаизъм, запазен в някои случаи, например:

• Във „вкаменели“ изрази, като пословици. Например: Вра́чу, исцелися сам (Лекарю, излекувай се сам). Тук формата вра́чу е в звателен падеж и ударението пада на първата сричка, за разлика от дателен падеж, където е на последната (врачу́).
• В църковнославянски, който се използва от руската православна църква. Например обръщението към патриарха е владыко (в именителен падеж владыка).

Обичайно е схващането обаче, че в руски език няма звателен падеж.

Съкратени имена

В разговорния руски език има форма на собствените имена, която някои езиковеди приемат за нововъзникнал звателен падеж. Тази форма се среща само при имена, окончаващи на -а, например: Лен, где ты? (Лена, къде си?). Това в основни линии е равностойно на Лена, где ты?, с единствената разлика, че първата форма изразява позитивно, емоционално отношение между говорещия и лицето, към което той се обръща. Този пример, както и фактът, че тази форма не е родствена с архаичната звателна форма (която би трябвало да бъде Лено в този случай), кара други езиковеди да смятат, че тази форма не е в звателен падеж.

Грузински език

В грузинския език звателният падеж се използва при обръщение към лица в единствено и множествено число. При думи, окончаващи на съгласна в именителен падеж, звателната форма окончава на -o, а при думи на гласна, няма специално окончание за звателен падеж (в по-стария грузински се е използвало окончание -v, но в съвременния език се смята за архаично). Например, kats- е коренът на думата, означаваща „мъж“, „човек“. Ако някой се обърне към някого с тази дума, тя става katso!

Прилагателните имена също се променят в звателен падеж, като правилото е същото, както при съществителните. Например:

lamazi kali (хубава жена) (именителен падеж)

lamazo kalo! (хубава жено!)(звателен падеж)

Във втората фраза се скланят както съществителното, така и прилагателното. Личните местоимения от второ лице единствено и множествено число също се скланят в звателен падеж. Shen (ти) (ед.ч.) и tkven (вие) (мн.ч.) в звателен падеж стават she! и tkve!, като крайното -n изпада. Например:

She lamazo kalo! (ти, хубава жено!)

като всички думи се скланят в звателен падеж.

Звателен падеж в съвременния български език

В съвременния български език съществуват остатъчни форми на звателния падеж при съществителните от мъжки и женски род. В официалната граматика те са наречени: звателна форма, при обръщение. При съществителните от мъжки род са наследени две окончания: -е от старите o-основи и -у (-ю) от старите u-основи, например:

• господине, ветре, куме, свате, брате, Иване, Исусе, Боже, сине, човече, юначе, отче и т.н.
• царю, учителю, приятелю, другарю и т.н.

При съществителните, които имат вметната гласна ъ или е, в звателната форма тя изчезва, например: Петър – Петре, старец – старче и т.н.

В по-старата литература и в някои диалекти окончанието -у за звателен падеж е по-разпространено, например: българину, юнаку, момку, човеку и т.н., като неудареното у често се предава неправилно с о и постепенно така се е наложило, например циганино, българино, мъжо и т.н., но окончанието -о всъщност е за женски род.

При съществителното господ се е запазило старобългарското окончание за звателен падеж, -и: Господи, макар че в някои диалекти се е променило в -е по аналогия от Боже.

В женски род, освен обичайното окончание -о за звателен падеж, при съществителни, образувани с наставка -ица се среща и окончание -е (с изключение: птицо), например:

• бабо, стрино, майко, лельо, Марийо, Българийо и т.н.
• царице, кумице, душице, Зорнице и т.н.

В разговорната реч и в някои диалекти окончанието -е по аналогия се е пренесло и на съществителни, образувани с наставка -ка, например: комшийке, стопанке и т.н., но в книжовния език правилното окончание в такъв случай е -о, например: учителко, девойко и т.н. При умалителните женски имена обаче окончанието за звателен падеж е -е, например: Иванке, Драганке и т.н., дори Райне, което се възприема по-гальовно от Райно.

Ударението в звателните форми на двусрични и многосрични съществителни от женски род не може да пада на последната сричка, поради което, ако в основната форма пада на последната сричка, в звателната то се премества напред, например: гора̀ – го̀ро, жена̀ – жѐно, сестра̀ – сѐстро, змия̀ – змѝйо и т.н.

При съществителни от мъжки род окончаващи на -а, окончанието за звателен падеж е -о, например: войводо, владико, чорбаджийо и т.н.

В множествено число няма специално окончание за звателен падеж.

В съвременния книжовен език, при личните имена от женски род, окончаващи на -а или -я, звателните форми, например Елено, Марийо, Маргарито и т.н., се възприемат като грубовати и затова се избягват. Началото на този процес е поставено през 20-те години под влиянието на емигранти от Русия, като по това време в доброто общество в София се налага модата за цялостно избягване на звателните форми.

Таблица на окончанията в звателен падеж в български

Род	Окончание	Звателна форма
М.р.	-ш, -ж, -ч, -ин	–o мъжо, българино
	–н, -л, -т, -р (праславянски jo-основи)	–ю коню, учителю, зетю, царю
	–к, –г, -х, други съгласни	–е, като –к, –г, -х минават в –ч, –ж, -ш: човече, Боже, херцоже, патриарше, народе, брате, Василе, Димитре, отче
	–ой, -а, -я, -о, -и (Благой, Добри, баща, съдия, чичо, дядо)	-ø
Ж.р.	–а, -я	–o бабо, горо, душо, земьо
	–а (лични и др. имена)	–е Боне, Верке, моме, звездице
	съгласна (пролет, радост, есен)	-ø
Ср.р.	–o, -e	-ø

Използвана литература

• Д.Э.Розенталь, М.А. Теленкова, Словарь-справочник лингвистических терминов, Москва, 1976
• Стефан Младенов, История на българския език, София, 1979 г. (превод: проф. Иван Дуриданов).
• Граматика на старобългарския език, БАН, София, 1993 г., стр. 248-250.
• Увод в изучаването на южнославянските езици, БАН, София, 1986 г.
• Граматика на съвременния български книжовен език, том 2 – Морфология, София, 1983 г.