Пиренейски полуостров

(пренасочване от Иберийски полуостров)

Пиренейският полуостров, Иберийският полуостров или Иберия (на португалски и на испански: Península Ibérica) е голям полуостров в Южна Европа. Имената му произхождат съответно от планините Пиренеи (които го ограждат от североизток) и от населявалата го в древността народност ибери. Обграден е от юг и от изток от Средиземно море, а от запад и от северозапад от Атлантическия океан.

Карта на Пиренейския полуостров

БреговеРедактиране

 
Нос Финистер на брега на Галисия е типичен пример за клифово крайбрежие.

Бреговата линия е разнообразна. На северозапад, по бреговете на Галисия преобладават риасите (дълбоки заливи, които се редуват с добре изразени полуострови), на юг (португалското крайбрежие) реките образуват големи естуари. В най-южните части брегът често е прав, като клифове се редуват с плажове.[1] На североизток реките образуват делти (най-типичната е на река Ебро). На много места се намират удобни заливи, което благоприятства създаването на пристанища и развитието на риболова. В близост до полуострова се намира само една значителна група острови - Балеарските (4144 кв. км), които се приемат като останка от по-голяма потънала суша.

 
Панорама от Кантабрийските планини

Релеф и геологияРедактиране

Полуостровът е образуван под въздействието на тектонските сили през два последователни орогена - херцински и алпийски (тоест от 220 до 40 млн. г. назад).[2] Запазени са и ядра с много стари, докамбрийски скали. Преобладават метаморфни и магмени пластове, често - силно нагънати. В средата, в резултат на активна денудационна дейност днес съществува голямо вътрешно плато, известно с името Испанска месета. Неговата средна височина е от 700 до 1000 м. То е разделено на две части от планинската верига Централна Кордилера: на север е Субмесета Норте, а на юг Субмесета Сур.

Най-ниска част от полуострова, където се намират големи крайбрежни низини, е на югозапад (особено Португалската и Андалусийската). През цялата северна част на страната минава верига от планини, която включва Кантабрийските (2613 м) и Пиренейските (3404 м). Те са с подчертан алпийски вид, скалисти и с дълбоки долини, изпъстрени с ледникови езера и множество реки. Другата висока планина - Сиера Невада - се издига на юг, увенчана от най-високия връх на полуострова - Муласен (3478 м). Тя е част от по-голямата планинска система Бетски Кордилери.

 
Гариг - характерни ниски вечнозелени храсти в североизточна Испания

КлиматРедактиране

Очертават сe три климатични подзони на субтропичния климат.

  • По северното и северозападното крайбрежие решаващо влияние имат атлантическите въздушни маси. Затова климатът се определя като океански, валежите са чести и обилни (от 1000 до 2000 мм). Лятото е прохладно (средни температури 18-20°), зимата е мека, често безснежна (6-8°).
  • В централната част климатът е по-скоро континентален, с големи температурни амплитуди. През зимата се установява максимум на атмосферното налягане, който определя сухо и слънчево време. Температурите са около 28° през лятото и не повече от 5° през зимата. Валежите са оскъдни, около 500 мм, през зимата пада сняг. През лятото се стига до значителни засушавания.
  • Южното и източното крайбрежие имат най-ясно изразен субтропичен климат - горещо и дълго лято, кратка и топла зима. Тук се намира най-топлият град в Европа - Севиля със средна годишна температура 18,6°.[3] Климатът е такъв, че най-добре виреят лози и маслини, а за останалите култури е нужно изкуствено напояване.

Значителни части от планините притежават климатични особености, които ги изваждат от типичния средиземноморски климат.[4] Там вали повече, при това с летен максимум, а температурите са по-ниски.

 
Река Ебро

ВодиРедактиране

Пиренейският полуостров има гъста речна мрежа, както и няколко сравнително големи реки. Те имат плувиален режим - зимно пълноводие поради по-големите дъждове и лятно маловодие. Подхранването е предимно дъждовно, само в планините - снежно. По-голямата част, поради особеностите на релефа, е заета от водосборния басейн на Атлантическия океан.[5] Тук са най-дългите реки, заедно с многобройните им притоци - Тахо (Тежу - 1010 км), Дуеро (780 км), Гуадиана (820 км) и Гуадалкивир (560 км). Най-голяма река в басейна на Средиземно море е Ебро (928 км). Тя е най-пълноводна със среден годишен оттог 613 куб. м/сек., следвана от Гуадалкивир (164 куб. м/сек.). По-малки са реките Миньо, Мондегу, Сегура, Хукар. На полуострова няма големи езера - най-чести са крайморските лагуни (като Албуфера край Валенсия) и ледниковите езера в Пиренеите. За сметка на това са построени множество язовири.

 
Иберийски рис

ПриродаРедактиране

Съобразно с климата, главната растителност на полуострова са вечнозелените твърдолистни гори и храсти, тук наричани маквис, томиляр и гариг. Сред тях са запазени много ендемити, което се дължи на значителната изолираност от останалата част на Европа. Същински гори има само по северните склонове на Кантабрийските планини и южните склонове на Пиренеите. Общо те покриват само 18% от страната. Срещат се много видове дъбове, включително корков, каменен, лузитански, бреза, кестен, клен, липа. Ендемит е Пиренейският бор. Населението отглежда цитрусови плодове, маслини, смокини, бадеми и лози. В Андалуската низина виреят дори тропични растения като захарна тръстика, финикова палма и банани. В северните части са разпространени много горски животни като кафява мечка, вълк, рис, дива коза, а на юг най-характерният вид е безопашатата маймуна макак.[6]

 
Разпределение на населението - в тъмно червено са големите агломерации.

Население и политическа картаРедактиране

Към 2020 г. населението е около 58 млн. души. Полуостровът е зает от два големи народа - испанци (47,5 млн.) и португалци (10,2 млн.). И двата са съставени почти само от католици или невярващи, докато другите религии са само 2%. Около 2/3 от хората живеят в градовете, някои от които са милионни: Мадрид (6 млн.), Барселона (5 млн.), Валенсия (1,5 млн.), Лисабон (1,2 млн.), Севиля (1,2 млн.). Стандартът на живот е висок, тъй като от 1986 г. Испания и Португалия са членове на ЕС. Освен тези две държави тук се намират и малкото княжество Андора (в Пиренеите), както и британската отвъдморска теротирия Гибралтар (от 1704 г.). Испания е кралство, а Португалия (от 1910 г.) е република.

 
Кордовският халифат през 1000 г.

ИсторияРедактиране

Иберия е населена от най-дълбока древност. През ІІІ в. пр. н. е. част от полуострова попада под властта на Картаген. Става арена на военни действия през Втората пуническа война (218 - 201 г.). До І в. пр. е. се налага римска власт и са оформени три големи провинции - Лузитания, Бетика и Тараконенсис. В последвалата епоха страната процъфтява - строят се пътища, театри, дворци, акведукти. През V в. се появяват първите германски племена - свевите, които създават свое кралство в северозападния край. Последвани са от вестготите. Тяхна столица става Толедо. В края на VІІ в. цяла Иберия е обхваната от тяхната държава.

През 711 сл. Хр. маврите нападат Иберийския полуостров[7] и изгонват вестоготите (виж Мюсюлмански завоевания на Испания). Първата вълна нашественици включва главно берберски войски, командвани от Тарик ибн Зияд, които дебаркират на край Гибралтар и бързо навлизат във вътрешността. Така възниква Кордовският халифат, който се разпада през Х в. В северните краища (Астурия) оцеляват малки християнски общности, които започват контраофанзива. Борбата за отвоюване на Пиренейския полуостров продължава почти седем века и се нарича Реконкиста. В хода ѝ се създават нови държави - Кралствата Астурия, Леон, Кастилия, Навара, Португалия, Арагон и графство Барселона. В техните отношения се редуват войни и съюзи, но общата тенденция е към обединяване. През 1469 г. арагонският крал Фернандо ІІ и кастилската кралица Изабела І сключват брак и поставят основите на бъдещата испанска монархия. В началото на следващото столетие тя инкорпорира Навара, а по-късно и Португалия (1580 - 1640). Португалската революция довежда до възстановяването на последната, затова днес на полуострова има две големи държави.

 
Семейството на испанския крал Карлос ІV (1788 - 1808), худ. Франсиско Гоя

През ХVІ в. Испания попада под властта на австрийските Хабсбурги и това продължава 200 години. Двете иберийски страни се впускат във Великите географски открития, създават колонии и монополизират търговията с Източните и Западните Индии. Епохата на разцвет приключва със смъртта на последния Хабсбург на испанския трон (1700 г.). В началото на ХVІІІ и началото на ХІХ в. полуостровът е обхванат от ожесточени военни действия (Войната за испанското наследство и Полуостровната война). Френски, английски и германски войски бродят по земите му. През 1704 г. англичаните завземат Гибралтар, през 1708 г. - Менорка, но последната е върната на Испания по-късно.

През ХІХ в. иберийските страни са обхванати от тежка криза. Това води до революции и до смени на династиите. Бурбоните в Испания оцеляват до днес, но през 1910 г. Португалия става република. След Първата световна война се установяват диктаторски режими - на Салазар в Португалия и на Франсиско Франко в Испания.[8] Португалия е член на НАТО (1949), от 1986 г. двете страни участват в Европейския съюз.

ИзточнициРедактиране

  1. Мартин Гловня, Екатерина Благоева, Физическа география на континентите, София 1989, с. 181
  2. William Fisher, Spain: An Introductory Geography, New York 1966, p. 16
  3. Seville climate (Spain), climate-data.org
  4. Fisher, Spain..., pp. 30 - 31
  5. John S. Richardson, Spain, Encyclopedia Britannica
  6. Гловня, Благоева, Физическа география..., с. 186
  7. Harry Debelius, Spain, New York 1989, p. 13
  8. Драгомир Драганов, Франкизмът. История и политика, София 1995